Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (51)

51

Трудно й беше да обясни на таксиметровия шофьор къде точно да я закара. Дейвид все още не беше кръстил голямата бяла вила на хълма, където съхраняваше книги, картини и всичките си трофеи, събрани при пътуванията му по света.

Тя плати на шофьора и бутна огромната желязна порта. Разнесе се звън на камбанка и от къщичката до портала се появи пазачът. Камилия кимна с глава и старецът се поклони дълбоко, като докосна тъмночервения си фес. Тя се усмихна в отговор, кимна отново и забърза по алеята, покрита с чакъл, който скриптеше под краката й.

Вилата се издигаше на едно възвишение. Млечнобелите й мраморни колони проблясваха на слънцето, тревата бе росна, благодарение на многото пръскачки, инсталирани от Дейвид, а храстите и дърветата омайваха с ярките си цветове. Вече три седмици откакто се бе преместила тук, но все още не можеше да свикне с красотата на гледката, която се разкриваше от портала и алеята.

Когато стигна до стълбите на колонадата, Камилия се обърна и погледна надолу. Както винаги лицето й се озари от блажена усмивка.

Погледът й се плъзна по зелената морава, обградена от евкалипти и портокалови дървета, и прехвърли каменния зид, който опасваше имението. В далечината покривите на Танжер едва се различаваха. Още по-нататък се простираше пясъчната ивица и лазурното Средиземно море.

Тя влезе в притихналата къща. Остави покупките на старинното, инкрустирано със седеф канапе в мраморния вестибюл и отвори вратата към всекидневната. Капаците на прозорците бяха спуснати, за да не влиза слънчева светлина, и тя примигна, докато свикне с тъмнината.

Когато за първи път влезе в тази стая, Камилия я кръсти „ментовата стая“ заради преобладаващия зелен цвят на фона на белите стени, по които висяха лимонено зелени копринени завеси. Тъмнозелени килими покриваха белия мраморен под. Копринени възглавнички в различни оттенъци на зелено бяха разхвърляни по белите дивани и столове стил Луи XIV, тапицирани също в бяло. Огромни фикуси и други тропически растения с тъмнозелени листа растяха в месингови кашпи близо до прозорците. Единствените ярки петна в стаята бяха модернистичните картини по стените, рафтовете с книги и белите керамични вази с кичести цветя, откъснати от градината зад къщата.

Камилия се усмихна, когато забеляза старинния сребърен чайник и стъклените чаени чаши в сребърен филигранен обков на ниската месингова масичка.

— Ти нарече тази стая „ментова“, затова отсега нататък в нея ще се пие ментов чай — беше казал Дейвид преди няколко седмици и оттогава всеки следобед Фатма или Менуба зареждаха масичката за чай. Това се превърна в ритуал, който с Дейвид невинаги спазваха.

Камилия затвори вратата на всекидневната и се отправи към библиотеката на Дейвид. Чуваше се как трака на пишещата машина и съчинява сценария си. Все още пишеше на овехтяла електрическа машина — като истински майстор в занаята Дейвид не признаваше никакви ултрамодерни компютри.

Той бе в стихията си и тя се поколеба дали да почука. И точно когато вдигаше ръка да го стори, гласът му прогърмя през тежката, инкрустирана с месинг, врата.

— Влез, Камилия, знам, че си ти. Познах те по токчетата. Фатма и Менуба обикновено шляпат боси. — Вратата пред нея рязко се отвори. — Освен, разбира се, ако нямам някоя неочаквана посетителка.

— Преча ли ти? — Тя го погледна в очите.

— Съвсем не. — Той я въведе в библиотеката. — Имам много изострен слух, Камилия, и всъщност леките ти стъпки ми липсват в тази огромна стара къща. Когато не работя, просто седя и те чакам да се върнеш.

— Дейвид, толкова си мил с мен и това място е тъй прекрасно… Иска ми се никога да не го напусна.

— Няма защо да го напускаш, Камилия. Можеш да останеш колкото пожелаеш.

— Много любезно от твоя страна, но аз трябва да си намеря собствена къща.

— Знам… Нещо ново?

Тя поклати отрицателно глава.

— Жанин все още претърсва всяко кътче на Танжер. Досега нищо не ми хареса. Сигурно това божествено място ме е разглезило.

— Трябва да проявиш малко търпение и тогава, когато най-малко очакваш, ще попаднеш на идеалната вила. А сега какво ще кажеш да пийнем нещо? Наближава шест, а тъкмо се канех да си налея малко шампанско. Заслужил съм го след цял ден в солните мини.

— По-скоро в златните — прекъсна го тя.

— Едно на нула за теб — засмя се той и отиде до бара в другия край на стаята. Пресегна се, за да отвори хладилника, и извади бутилка розово шампанско. — Чаша за теб? — попита Дейвид.

— Защо не? Идеята ти не е лоша.

След малко се върна с две чаши и пакет тънки, черни цигари, които понякога пушеше.

— Каква бе тайната цел на забягването ти в Танжер веднага след обяд? — запита Дейвид и дяволито намигна. — Знам, че днес не си ходила да оглеждаш къщи. Жанин ми каза, че отива до Фез с богат клиент американец.

— Не ставай смешен — засмя се тя. — Отидох да си купя папуци, за да се нося из къщата леко и безшумно като Фатма и Менуба. Купих и няколко книги.

— Надявам се, че сред тях има поне една от мен. Нещо съм закъсал с парите — пошегува се Дейвид.

— Не, но затова пък има една специално за теб, за моя най-добър и щедър приятел. — Тя стана и преди той да успее да отвърне, изчезна от стаята. Надяваше се, че подаръкът ще му хареса. Беше прекарала целия следобед в търсене по магазините и сергиите в желанието си да му подари нещо наистина необикновено, с което да изрази благодарността си към него.

Когато се върна и му подаде пакета, той започна да го отваря трескаво като момче, което е получило първия си ценен подарък.

— Не биваше, Камилия. Но съм очарован, наистина! Единственото момиче, което ми прави подаръци, е двайсетгодишната ми дъщеря Поли. — Той разкъса опаковката и радостно възкликна: — Но това е стар марокански ръкопис на Корана! Къде го откри? От години мечтая за такова нещо. Не мога да повярвам — толкова е красив!

Той прокара ръка по украсената със златни орнаменти кожена подвързия и започна внимателно да разлиства безценната стара книга.

— Писана е много отдавна, нали? — запита Камилия с интерес. — Постарах се да намеря нещо наистина автентично.

— Успяла си. Според мен книгата е шедьовър. Тя идва от школата на Фез — старият университетски град. Толкова съм ти благодарен!

Дейвид положи Корана на масата, прегърна я и я целуна по бузата.

— Подарявам ти я с голяма любов, Дейвид.

Той се отпусна отново на дивана, усмихна се и запали една от тънките си черни цигари:

— Хайде, скъпа, пий си шампанското, докато не се е стоплило.

Камилия седна на стола срещу него, вдигна чашата си от масивната махагонова маса и отпи от розовото питие.

— М-м-м, разкошно е. В града бе ужасно горещо. Май че здравата се потеше над машината, когато влязох. Как напредваш със сценария?

— Много добре. Доволен съм от работата си. След няколко дни ще завърша черновата и тогава ще ти го дам да го прочетеш. Говорих с Дик Томлинсън и той гори от нетърпение да те види в главната роля.

— Умирам да го прочета, Дейвид.

Поседяха и известно време си приказваха за сценария. След още една чаша шампанско Дейвид изведнъж се сети:

— Забравих да ти кажа, че съм поканил гости за вечеря.

— Познавам ли ги? — погледна го тя и повдигна русите си вежди въпросително.

— Не, не си ги виждала — семейство Марон от Казабланка. В Танжер са за няколко дни заедно със сина си Мишел и неговата жена мароканка Лейла. Обадиха ми се тази сутрин и аз ги поканих на вечеря. Ще ти харесат. Те са много чаровни. И, съвсем естествено, изгарят от желание да се запознаят с теб. Те са твои почитатели.

Камилия се усмихна. После погледна часовника си:

— Сигурно всеки момент ще пристигнат, а аз още стоя тук, прашна и потна в тази овехтяла памучна рокля.

— Има още поне час и половина. Достатъчно време, за да се преоблечеш. Аз по-добре да отида в кухнята и да пришпоря старата Фатма. Станала е много ленива напоследък. — При тези думи той стана, а след него и Камилия.

Излязоха заедно във вестибюла. Камилия взе чантата си и останалите пакети и се отправи към широкото вито стълбище.

Когато мина покрай кухнята, тя чу гласа на Фатма — икономка и готвачка на Дейвид, — която се заливаше от смях в отговор на неговите инструкции на арабски и испански.

 

 

Дейвид я беше настанил в най-хубавата спалня. Просторна и светла, с три стъклени врати, които водеха към тераса с изглед към градината и морето.

Отначало тя се възпротиви, като мислеше, че го лишава от собствената му стая. Но той се закле, че стаята никога не е била негова, и тя му повярва. Обстановката беше прекалено женствена за мъж. По-късно й показа личните си покои — няколко съседни стаи с оскъдна мебелировка и доста спартански вид. Подобно на библиотеката на долния етаж, те бяха предназначени за писане и ергенски живот.

Дейвид бе купил вилата и по-голяма част от мебелите от френски банкер, който бе напуснал Танжер. Излезе ми почти без пари, беше казал Дейвид още първия ден. Горкият нещастник! Това място му навяваше тъжни спомени. Почувствах се неудобно, че я купувам толкова евтино. Банкерът бил построил вилата за любовницата си — млада алжирка, която загинала при катастрофа със скутер в залива на Танжер. Сега Камилия заемаше нейната стая и откакто бе тук, често се улавяше, че мисли за момичето и се опитва да си я представи.

Интериорът бе изчистен и създаваше усещане за непорочност. Стаята бе просторна и висока, с бели стени и бял мраморен под. Имаше широко легло с балдахин, огромен гардероб и тоалетка. Всички мебели бяха от черно дърво със златиста украса в испански стил. Килимите и завесите също бяха бели, но Дейвид бе придал живот на този целомъдрен будоар чрез няколко от пъстрите си картини, а Менуба всеки ден пълнеше със свежи цветя големите марокански глинени делви.

Камилия влезе да се изкъпе в разкошната баня, облицована с мозайка, и се замисли какво да си облече за вечерта. През юли в Танжер бе непоносимо горещо и тя реши да си сложи къса бледосива рокля без презрамки с набран корсаж и клош пола. Беше лека като паяжина и държеше хладно.

След банята се уви в кърпа и седна пред тоалетката да среше червеникаворусата си коса. Вдигна я на кок и я закрепи с два старинни сребърни гребена, които бе открила на един пазар.

Беше леко почерняла от слънцето и нямаше нужда от друг грим, освен малко кафяв туш за миглите, сребристи сенки и яркочервено червило. След като се напръска с „Джой“, тя си сложи бледосиво копринено бельо, бледосиви чорапи със сребриста нишка и облече роклята. Обу високи сиви атлазени обувки, уви около врата си подходящ дълъг шал и остави краищата му да висят свободно върху голия й гръб.

Камилия хареса бледосивия силует, който видя в огледалото. Чертите й бяха омекотени и нежни, а сивото отиваше на нейния тен и стоеше много по-елегантно, отколкото ако беше облякла нещо в бяло или в бледосиньо. Нямаше нужда от много бижута. „Да не прекалявам с разкрасяването“, промърмори тя на глас. От кутията за бижута избра само големите перлени обици и вечерния часовник с диаманти.

След миг излезе от стаята. Погледна си часовника и видя, че е осем без двайсет, което значеше, че, слава богу, е закъсняла само с няколко минути. Не обичаше да пристига след другите гости, защото като известна актриса знаеше, че всички — или поне онези, които не я познаваха — очакваха да влезе последна.

Тя слезе по широкото стълбище и се отправи към хола, който излизаше на дългата тераса, където Дейвид обикновено сервираше коктейли. Когато влезе, Камилия го видя през открехнатата стъклена врата да разговаря с някого. Тя бутна вратата и възкликна:

— Ето те и теб, Дейвид! Надявам се, че не сте ме ча… — Гласът й секна и Камилия изумена впи поглед в госта.

Беше Максимилиан Уест. Той стоеше и се усмихваше. Слабото му красиво лице бе загоряло. Бе облечен в безупречно ушит кремав копринен костюм, кремава риза от швейцарски муселин и тъмносиня вратовръзка. Всичко по него блестеше — от върха на излъсканите му кафяви обувки до тъмните искрящи очи. На четирийсет и седем години той бе неотразим. И както винаги приличаше повече на филмова звезда, отколкото на финансов магнат.

Способна да излезе от всяка ситуация, Камилия онемя. Стоеше като закована на мястото си и бе толкова изненадана, че дори не отвърна на усмивката му. Започна да трепери и краката й омекнаха.

— Пожелавам ви приятна вечер. Ще се видим по-късно — проговори Дейвид.

Камилия успя да възвърне гласа си най-после и извика:

— Но, Дейвид, къде отиваш? — Тя се вбеси от пискливия си глас.

— Имам среща — отвърна Дейвид и й намигна. — Забавлявайте се. — Той весело махна с ръка и изчезна през стъклената врата.

— Май ни оставиха сами, Камилия. — Максим се отдели от перилата и се приближи към нея.