Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (47)

47

— Групата „Аландейл“ с нейния феноменален успех е най-страхотното постижение на Максим — каза Марго Деревенко, като остави броя на списание „Тайм“ и погледна дъщеря си. — Тази статия е пълна с дитирамби по негов адрес.

Анастасия остана безмълвна. Седеше загледана в прекрасната градина, която майка й така старателно беше създавала в продължение на години. Мислеше си, че това райско кътче в самото сърце на Париж е истинско царство на красотата и спокойствието. Анастасия преглътна въздишката си, не искаше майка й да я разпитва дали нещо не е наред. Защото наистина не беше наред. Чувстваше се уморена, изтощена, без всякакви сили. И така беше от толкова отдавна. Години наред.

Марго попита настойчиво:

— Скъпа, не ме ли чу?

Анастасия се усмихна бодро на майка си и отвърна:

— Извинявай. Бях се замислила.

— Казах, че в тази статия има чудесни неща за Максим и споменах, че успехът на „Аландейл“ е наистина феноменален.

— Да. През последните няколко години „Аландейл“ се превърна в невиждан концерн. Само че за мен е просто моят кръст — отбеляза Анастасия с безизразен, равен глас.

Марго я погледна озадачено.

— Що за странни приказки?

— Този концерн е в основата на всичките ни проблеми… — започна Анастасия, но веднага съжали за думите си и рязко спря.

— Проблеми ли? — възкликна Марго и се изправи в градинския си шезлонг. — Какво, за бога, искаш да кажеш?

— О, мамо, не ми се говори за това. Моля те, забрави, че съм го споменала.

— Не мога да забравя, Анастасия. През последната година не изглеждаш добре и ако искаш да знаеш, двамата с баща ти се тревожим за теб. Бях толкова радостна, когато се обади, че ще дойдеш за няколко седмици. — Тя стисна пръстите на дъщеря си. — Моля те. Не можеш ли да ми се довериш? Винаги сме били добри приятелки. — Анастасия не отвърна нищо и Марго продължи: — С баща ти забелязахме, че от доста време насам не приличаш на себе си, но и за миг не сме допускали, че двамата с Максим имате някакви проблеми.

— Може би всъщност проблемите са само вътре в мен, мамо.

— Какво значи това? — попита Марго.

— Непрекъснато се чувствам уморена. Омаломощена, като след тежка болест. Сякаш съм изгубила вкус към живота.

— Изгубила вкус към живота! — възкликна Марго. — Но за бога, та ти си само на двайсет и девет!

— Зная, звучи нелепо, но е точно така. Нямам никакви сили. Постоянно съм в депресия.

Последните думи на Анастасия ужасиха Марго Деревенко. Тя се вгледа в бледото лице на дъщеря си и изведнъж усети, че тя казва самата истина.

Обзе я съчувствие.

— Анастасия… миличка моя… точно ти нямаш никакви причини да си потисната. Млада си, толкова си красива. Имаш прекрасен, чаровен съпруг, при това милионер, който те обожава, обсипва те с всичко, което би могла да пожелаеш. Имаш две чудесни умни деца и предани родители. На всичко отгоре имаш къща в Мейфеър, къща за чудо и приказ, разкошна вила в Болийо и голям апартамент на Пето авеню. — Марго поклати глава. — Ако ти си в депресия, значи има нещо наистина тревожно. Някакво заболяване може би? Струва ми се, че трябва да се консултираш с лекар.

— Нямам нужда от лекар, мамо. Честно казано, не зная какво ми е. — Всъщност отлично зная от какво имам нужда, каза си тя. Максим — такъв, какъвто беше, когато се оженихме. Сега той е друг човек и аз просто не разбирам. Вече не е същият. Не зная защо, но с любовта ни е свършено.

— Понякога човек може да е потиснат, защото не се храни добре. Какво ще кажеш да се посъветваш с някой специалист по хранене? — предложи Марго.

Анастасия поклати глава.

Лицето на майка й доби замислено изражение. Тя замълча, след това бавно заговори:

— Може би се чувстваш самотна, защото децата са вече в училище?

— Не, не е това.

— Преди малко, когато споменах „Аландейл“, ти каза, че концернът е в основата на всичките ви проблеми. Моля те, кажи ми какво имаше предвид. Само така бих могла да ти помогна.

Анастасия се обърна към майка си и когато видя цялата обич и тревога, изписани по все още красивото лице на Марго, очите й се напълниха със сълзи.

— Наистина съм самотна, мамо — призна тя. — Но не толкова заради Аликс и Майкъл. Този, който ми липсва най-много, е Максим. Него непрекъснато го няма. Откакто купи „Аландейл“, все лети до Ню Йорк и обратно. Или до Хонконг, Австралия или Лос Анджелис. Струва ми се, че през последните шест години не е слязъл от самолета, и то само заради „Аландейл“. О, зная, че тя е основата на цялата му империя и че му донесе невероятен успех. Но на каква цена? — Тя въздъхна и продължи тихо: — Според мен, цената беше провалът на нашия брак.

— Анастасия… Не съм подозирала…

— На първо място е работата му. Винаги е било така. И ще бъде така. Работата, на която той дава всичко от себе си. Вече съм убедена в това. Знаеш ли, той не е като нормалните хора, когато става въпрос за работата му. Мамо, Максим не е обикновен работоман. Няма човек, който да работи като него. Денонощно! Издръжливостта му е чудовищна, а способността му да се концентрира — изключителна!

— Май не е редно да бъде упрекван, че работи толкова много. Но съм изненадана от това, че те пренебрегва.

— Дори когато е с мен, мислите му са заети с работата му, със сделките. Колкото и да е странно, станал е по-затворен, по-необщителен — продължи да споделя с майка си Анастасия.

— Но ти винаги си казвала, че е изключително сдържан и много сложен човек.

— Така е — засмя се Анастасия и поклати глава. — Ако искаш, вярвай, но след десетгодишен брак аз все още не зная какви вътрешни сили движат този мъж.

— Анастасия, мила, надявам се няма да се подразниш от думите ми, но може би трябва да пътуваш с Максим по-често, отколкото го правиш напоследък. Да отиваш по-често в Ню Йорк, особено сега, когато децата не са у дома.

— Това, че съм в Ню Йорк, не променя особено нещата, мамо. Максим тръгва за кантората си рано сутрин и остава там до късно вечер. С никого не се виждаме. Когато съм в Ню Йорк, ми е толкова скучно. Там почти нямам приятели. Пък така или иначе, обикновено се налага Максим да отскочи до желис за ден-два и аз оставам сама със себе си.

Марго погледна Анастасия изпитателно и попита деликатно:

— А другото… наред ли е? Искам да кажа в леглото…?

— Ако ме питаш дали още спи с мен, отговорът е да, спим заедно. Максим е много страстен, не сме спрели да се любим. Е, не така често както едно време, дори когато си е у дома.

— Разбирам — промълви Марго и внезапно лицето й доби тревожен израз. — Мислиш ли, че е възможно да има друга жена? — осмели се да попита тя.

Анастасия поклати глава.

— Напълно ли си сигурна, че няма любовница в Ню Йорк?

— Съмнявам се. О, мамо, виж какво, сигурно е имал някакви епизодични връзки… В края на краищата в последно време той е далеч от мен през половината година. Но не мисля, че ме мами за чувствата си.

Тя млъкна, прехапа устни и извърна поглед настрана.

— Какво има? — възкликна Марго. — Сети се за нещо, нали? Или по-точно за някого.

— Нищо кой знае какво. Преди няколко седмици, когато Максим беше в Лондон, го видях да влиза в „Кларидж“ с друга жена. Минавах покрай хотела с такси. Вероятно я беше поканил на обед.

— Коя беше, знаеш ли?

Анастасия се поколеба за миг:

— Камилия Галанд.

— Камилия! Но тя съвсем наскоро се омъжи повторно?

— Мамо, не бъди толкова наивна. Съпружеският обет ни най-малко не изключва изневярата.

— Значи все пак ги подозираш!

— Не зная. Не, не ги подозирам. Имам пълно доверие в Максим. И в действителност не мисля, че между него и Камилия Галанд има нещо. Ако трябва да бъда откровена, никога не съм я харесвала. Вероятно никога не съм й вярвала изцяло.

— Не започвай да си съставяш обвинителен акт срещу Максим само защото си ги видяла да влизат в „Кларидж“. Никой не познава по-добре от мен мъжете и техните… странности, по липса на по-точна дума. Но откакто сте женени с Максим, винаги съм мислела, че ти е верен.

— Преди това мислеше, че е женкар.

— То беше отдавна. — Марго се наведе и стисна ръката на дъщеря си. — Ще ти помогна да организираш живота си с Максим по-добре. А когато следващия месец пристигне в Южна Франция, трябва да му заявиш, че си решила да пътуваш с него по-често.

— О, не зная… — Гласът на Анастасия потрепери.

— Да не би да искаш да кажеш, че той ще има нещо против?

— Не, но…

— Никакви „но“, Анастасия. Въпросът е решен.

 

 

Денят беше горещ, леко мъглив. Максим се надяваше, че мистралът ще се вдигне, но лекият вятър беше започнал да спада. Въздухът беше мек, морето — съвсем спокойно.

Той стоеше на терасата на „Ла Серенисима“, вилата в Болийо-сюр-Мер, между Ница и Монте Карло. Погледът му се плъзгаше по голямата зелена ливада покрай басейна чак до Средиземно море, което се виждаше в далечината.

Усещаше, че месецът, който прекара тук със семейството си, му се е отразил добре. Чувстваше се починал, освежен, пълен с енергия и жизненост. Времето, прекарано с Анастасия и децата, беше истинско удоволствие. През първата седмица се беше отдал на мързелуване, после няколко пъти трябваше да отскочи до Лондон по работа, но се връщаше почти веднага. Работеше в тукашния си кабинет. Съвсем наскоро го беше оборудвал с всички най-модерни съоръжения за комуникации, така че можеше да е в постоянна връзка с канторите в Лондон, Ню Йорк, Париж и Хонконг.

— Татко! Татко!

Той се обърна и видя Аликс, която се качваше по стъпалата откъм плажа, люлееше хавлията си в ръка и му махаше. Зад нея идваше брат й Майкъл с кофа и рибарска мрежа в ръце.

Децата му бяха толкова красиви.

Вече деветгодишна, Аликс беше като умалено копие на Анастасия — руса, с много бяла кожа, с изящни крайници като майка си. Очите й обаче бяха сиво-зеленикави, а и явно щеше да е доста по-висока от Анастасия. Беше източена, стройна, пъргава като жребче и доста буйна. Осемгодишният Майкъл изцяло приличаше на баща си — имаше същата черна коса, черни очи, същата конструкция и вероятно щеше да бъде висок като него. И двете деца бяха здрави и пълни с енергия. Загаряли от лятното слънце, те се сториха на Максим по-красиви от всякога.

Двамата изтичаха по ливадата и дойдоха при него на терасата.

— Татко, ще правим ли огън? — попита Майкъл.

— Разбира се — отвърна Максим, като си спомни, че има доста документи за изгаряне. Още на закуска беше казал на Майкъл, че ще палят огън, защото машината за унищожаване на документи се беше развалила.

— Може ли и аз да помагам, татко? — попита Аликс и го погледна умолително, като наклони глава на една страна и набръчка носле.

— Защо не? Мисля да се захванем с тази работа още сега, преди да стане време за обед. Майка ви едва ли ще е доволна, ако въздухът е целият в пушек, особено щом ще имаме гости. Хайде, идете да намерите Марсел и му кажете да запали огъня, а аз ще отида да донеса документите. Ще се срещнем в малката горичка след три-четири минути.

— Хайде! — извика Майкъл на сестра си и двамата се втурнаха по ливадата към задната част на вилата.

Максим влезе вътре. Докато прекосяваше големия салон, с наслада си помисли колко хладно и спокойно е тук. Стаята беше цялата в бледи тонове — кремаво, бяло и бежово, с едва загатнати тук-там цветни петна в прасковено розово и бледозелено. Анастасия бе наследила от майка си таланта за обзавеждане и вилата им беше подредена с изключителен вкус.

Когато влезе в мраморната зала, Максим неочаквано намери там жена си и дъхът му замря — толкова красива беше тази сутрин. Беше облечена в бледозелена памучна рокля без презрамки, на главата си носеше голяма бежова сламена шапка с лента, в която беше закичено снопче макове и житни класове, а в ръката си държеше кошница с цветя. Златисторусата й коса, изсветляла от слънцето и морския въздух, се спускаше почти до кръста. Ръцете и раменете й бяха красиво загорели, също и краката й, обути в леки сандали.

Тя му се усмихна, той й отвърна с усмивка, после протегна ръце към нея, хвана я през кръста и я привлече плътно до себе си. Сгуши лице в шията й и промърмори:

— Тази сутрин си наистина като захарче!

Тя се засмя и нежно го побутна назад.

— Трябва да подредя цветята.

— А аз да изгоря ненужните документи.

— Добре, хайде да се видим на басейна и да поплуваме малко преди обяд.

— Там съм — намигна й той.

Двамата се разделиха. Анастасия тръгна по коридора към кухнята, Максим пое към кабинета си. Дни наред беше събирал ненужните документи в два големи плика. Взе ги и се запъти към задния двор.

Аликс и Майкъл вече го чакаха при огъня, който Марсел, градинарят, беше запалил. Четиримата застанаха около огъня, а Аликс и Майкъл започнаха да хвърлят в него хартиите.

— Защо ги изгаряш, татко? — попита внезапно Аликс.

— Защото са поверителни — отвърна Майкъл, преди Максим да успее да си отвори устата.

— Да, разбирам. Но защо не ги заключиш в сейфа си? — попита пак тя.

— Първо, Schatzi, твърде много са. А освен това вече не ми трябват. И вместо да се мотаят наоколо, по-добре да ги унищожа — или така, или като ги пусна в машината, която ги разрязва на лентички.

— Ясно — отсече Аликс и продължи. — Защото не искаш никой друг да ги види, нали?

— Умно момиче — отбеляза Максим и потупа голото й рамо.

— Тя е най-умното момиче, което познавам — обяви Майкъл горделиво. — Всъщност, татко, тя е толкова умна, че дори можем да я включим в нашия бизнес.

— Заслужава си да помислим по този въпрос — съгласи се Максим като прикри усмивката си, защото усети, че синът му говори съвсем сериозно. — Ако самата Аликс има желание да се включи в нашия бизнес, тя е добре дошла.

— Добре — каза Аликс, очевидно поласкана от комплиментите на брат си. — Но трябва да помисля. Още не съм решила каква точно кариера ще избера.

Максим и Майкъл си размениха многозначителни погледи и продължиха да пускат листовете в огъня.

По-късно сутринта, след като беше провел няколко делови разговора с Лондон, Максим слезе при басейна да поплува заедно с децата. Доставяше му удоволствие да бъде с тях. Тримата наистина се обичаха.

Анастасия слезе при басейна около час преди обед. Застана край него и снизходително ги загледа как беснеят във водата.

— Мамо, няма ли да дойдеш и ти? — извика Аликс, като не спираше да се потапя и да изскача нагоре, облегната на гумената си топка.

— Мамо, хайде скачай? — размаха ръце и Майкъл.

— Не, май не ми се влиза във водата, поне не сега, милички — отговори Анастасия и отиде към шезлонгите. Свали плажната си рокля, хвърли я на облегалката на един от тях и се излегна. Взе „Пие матен“ и се зачете.

След няколко минути Максим излезе от басейна, дойде при нея и с разтревожен глас я попита:

— Стаси, скъпа моя, да не би да не се чувстваш добре?

— Не, чувствам се отлично. Но не съм в настроение за лудории в басейна.

Той се отпусна в шезлонга. Протегна дългите си крака, сложи ръце под главата си и се загледа в ясното синьо небе.

— Времето е великолепно, нали? А и цялата ни почивка тази година е направо приказна, нали?

— Да, така е — отвърна тя и му се усмихна широко, преизпълнена с обич. А наум си каза — да, така е, благодарение на теб. Почивката беше прекрасна, защото почти през цялото време си с нас и не си толкова погълнат от работа както през последните години. Целият юли беше приказен, поне за Анастасия. Отдавна не се беше чувствала толкова щастлива. Всъщност откакто Максим беше купил „Аландейл“.

Тя взе отново вестника си и продължи да чете.

Максим затвори очи, наслаждавайки се на топлото слънце, което галеше тялото му. За него то беше като допинг, никога не можеше да му се насити. Единственото неприятно нещо в Англия беше лошото време.

Мислите му се насочиха към новата фирма, която възнамерявате да основе. Щеше да я нарече „Уест Интернешънъл“. Щеше да бъде холдингова компания за добиване на контролния пакет акции на други фирми. Подобни компании почти не съществуваха. Всъщност имаше само една. Само една, която действително го интересуваше и която възнамеряваше да направи своя.

Готвеше се за големия скок в наистина големия бизнес.

Мисълта за това го възпламеняваше както нищо друго. В известен смисъл бизнесът беше за него като афродизиак. Даваше си сметка, че е така, и осъзнаваше, че не би могъл да се промени. Само ако можеше Анастасия да го разбере.

За миг се поколеба дали да не й каже за новата компания, но веднага се отказа. Нямаше да й бъде интересно. Разговорите за бизнес винаги я отегчаваха. Но той не се дразнеше от това. Тя притежаваше толкова други забележителни качества. Обичаше я толкова много…

— Стаси…

— Да, мили, кажи — погледна го тя и остави вестника.

— Когато преди две седмици ходих в Лондон, се отбих в „Кемпър енд Никълсън“ на улица „Бъркли“.

— Наистина! О, скъпи! — Тя се изправи в шезлонга, спусна крака и се взря в него. — Нима наистина ще наемеш от тях яхта за следващото лято? Както беше обещал?

Максим не отговори. Седна, обърнат с лице към нея, и й се усмихна.

Поръчах да построят яхта. Красива яхта за красивата ми жена. За теб, захарче.