Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (44)

44

— Благодаря за прекрасния обед, този път надмина себе си — каза с усмивка Максим на Ирина Трубецкой. Той остави салфетката на масата, дръпна стола и кръстоса дългите си крака.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна тя, също усмихната, със светнали от удоволствие заради похвалата очи.

— Винаги ми е харесвало как готвиш, но все пак си мисля, че днес беше твърде горещ ден и не е трябвало да го прекарваш целия в кухнята. Трябваше да ми позволиш да те изведа да хапнем някъде извън, както исках.

— Не, не, Liebeng, настоявам винаги, когато си в Берлин, поне веднъж да ядеш при мен. Толкова си мил с мен, това е най-малкото, с което мога да ти отвърна.

— Но тази вечер, лельо Ирина, непременно ще те изведа. Ще вечеряме в някой от любимите ти ресторанти, а после, ако искаш, може да отидем да потанцуваме. Зная колко обичаш.

— Максим, ти ще ме разглезиш. Караш ме да се чувствам отново млада — засмя се тя весело.

— Но ти не си стара.

— През март станах на петдесет, нима забрави.

— Това изобщо не значи, че си стара, пък и ни най-малко не изглеждаш на петдесет — отвърна той съвсем искрено. Загледа се в нея и си каза, че днес Ирина наистина изглежда чудесно — стройна и много елегантна в морскосинята копринена рокля, която идеално отиваше на очите й. Кестенявата коса, както винаги лъскава, дължеше отличния си вид на грижите на фризьорите, но поне не беше боядисана и прекрасно подхождаше на светлата й розово-бяла кожа. Най-забележителното в нея беше лицето й, все още красиво и доста гладко, въпреки трудния живот.

— Гледаш ме така втренчено… — отбеляза Ирина въпросително, като отвърна на погледа му.

— Да, но с възхищение, лельо Ирина. Знаеш ли, наистина изглеждаш отлично.

— Само благодарение на теб, на обичта и на грижите ти. През всичките тези години ми помагаше толкова много, Теди също. Тя открай време е толкова всеотдайна. И двамата сте изключително добри към мен, никога няма да успея да ви се отблагодаря.

— Няма защо да се отблагодаряваш, ти си част от нашето семейство — отговори той. — А сега какво ще кажеш за чаша чай с лимон? Наистина много ми се пие след тази твоя черешова торта.

Ирина се разсмя.

— Не съм те карала да я ядеш, ти сам се поддаде на слабостта си — подхвърли тя. — Това е едно от любимите ти ястия от малък.

— В шоколадовите и черешовите торти със сметана няма нищо лошо, когато си на четири години, но когато си на двайсет и седем, лесно можеш да напълнееш.

Ирина поклати глава и промълви бавно:

— Все забравям, че си вече възрастен. Струва ми се, че беше вчера, когато те държах на коленете си и те люлеех на заспиване във вилата ви до Ванзее.

— Времето наистина лети, нали, лельо Ирина?

— Да, точно така. Само като си помисля, че баща ти беше на твоите години, когато го срещнах за първи път. Господи, колко отдавна… та ти дори не беше роден! — Ирина внезапно извърна лице, зарея поглед, после рязко стана и каза: — Най-добре да отида и да помоля Хилде да направи чая. Извини ме за момент. — Тя бързо се отдалечи от масата.

Максим също стана и предложи:

— Хайде да го изпием в хола, какво ще кажеш?

— Защо не, там е доста по-прохладно — отвърна тя и бързо излезе от трапезарията.

Максим остана загледан след нея, озадачен от внезапната промяна в настроението й. После вдигна рамене, мина през антрето и през извитата като арка рамка влезе в хола. Той беше просторен и гледаше към Люцовуфер и Ландверканал. Той се приближи до прозореца и се загледа през канала към зелените корони на дърветата, там, където се намираше зоологическата градина.

През 1956-та той и баронът, вторият баща на Ирина, й купиха този апартамент. Когато двамата с Теди дойдоха в Берлин, за да видят жилището, двете жени много се смяха, защото то се оказа съвсем близо до „убежището“ на Ирина от времето на войната. Той така и не видя „дупката в земята“, но Теди му беше разказвала за нея. Едно ужасно място — за всеки, но особено за княгиня от рода на Романовите.

Когато през 1950-та Максим дойде в Берлин за пръв път, Ирина живееше в едно студио. Там я беше настанила госпожа Рейнолдс, още през 1949-та. Жилището му се стори приемливо, но само временно. Дори и следващото, доста по-голямо студио на Будапещерщрасе, където по-късно се премести, беше някак мрачно и неудобно. Ето защо, когато научи, че този апартамент се продава, той го купи с огромно удоволствие. Винаги беше желал Ирина да разполага с удобно изискано жилище, което да превърне в свой истински дом.

Откакто беше навършил шестнайсет, той изпращаше на Ирина пари благодарение на връзките на „Роситър Мърчант Банк“ с клона на „Дойче Банк“ във Франкфурт. Тя никога не беше искала от него каквото и да било, нито пък знаеше, че той има възможност да й помага, но мисълта за условията, в които живееше тогава, а и за целия й героичен живот, го преследваше и гнетеше. Беше решил на всяка цена да я подпомага както може. Теди, която все още беше законната му настойница, се съгласи и двете банки уредиха парите да се превеждат направо на Ирина. Нейният втори баща също я подпомагаше, макар да не беше много богат, а освен това и самата Ирина имаше собствени доходи — през последните години беше станала преводачка на свободна практика и работеше за няколко немски издателства. На Максим му беше безразлично дали тя печели пари или не. Доставяше му удоволствие да й помага. Тя беше една от най-близките приятелки на родителите му и той знаеше, че ако баща му беше жив, щеше да постъпи по същия начин.

Чувстваше се възнаграден от начина, по който Ирина създаваше атмосфера на красота, удобство и изящество. Беше използвала доста от мебелите на барона от имението му в Черна гора, а явно притежаваше и голям усет и находчивост. Максим огледа хола и забеляза, че от последното му идване има няколко промени — върху кремавия диван бяха сложени красиви копринени възглавници, които подхождаха на новите копринени лампиони. Нова беше и снимката на дъщеричката му, Аликс, сложена в рамка върху пианото до няколко други снимки.

Максим се приближи до пианото, за да ги разгледа. В единия край стояха копията, направени от Теди специално за Ирина от любимите му снимки, които пазеше от детството си. Това бяха мама и татко във вечерно облекло — „портретът“ от 1935-та година, и снимката от четвъртия му рожден ден, където беше цялото семейство. Третата беше с мама и Теди, застанали пред „Плаза-Атене“, от 1939-та година. Имаше и фотографии от сватбата му с Анастасия. Той взе една, поставена в сребърна рамка, и се загледа в нея. Спомни си онзи ден, когато се ожениха в Париж, и колко красива изглеждаше тя в дантелената си булчинска рокля, дълъг бял воал и диадема от портокалови цветчета.

Остави снимката на място и се обърна — тъкмо когато Ирина влизаше отново в хола с поднос, върху който димяха две чаши чай.

Остави го върху малката масичка пред дивана и като седна, каза:

— Онзи ден получих чудесно писмо от Марго и Александър Деревенко. Канят ме да им гостувам в Кан през последната седмица на септември.

— Мисля, че трябва да приемеш, ще прекараш приятно — отвърна Максим и седна на един от двата фотьойла до дивана.

— Да, мисля да отида, те са такава мила двойка… Обичам компанията им.

— Александър неотдавна купи още една забележителна картина — отбеляза Максим. — На някаква разпродажба, още един Дега. Колекцията му става все по-внушителна… — Той внезапно млъкна, взе чашата чай, която Ирина беше поставила пред него, и отпи няколко глътки, след което се облегна назад. Лицето му доби замислен израз, явно се беше сетил за нещо.

Докато седяха в мълчание, Ирина напрегнато го изучаваше с поглед. Накрая попита тихо:

— Замисли се за колекцията от произведения на изкуството на семейство Вестхайм, нали?

Той кимна.

— Предполагам, така и никога няма да разберем какво е станало с картините на Реноар и всички други произведения, които семейството ми е събирало от дълго време.

— Да, сигурно няма да узнаем… Изчезнаха безследно. Но нали знаеш, Максим, толкова ценни предмети потънаха вдън земя по време на войната. Някои са били унищожени при бомбардировките, другите са били конфискувани от нацистите. Всъщност може би по-точно е да се каже откраднати.

Максим впери тъмните си очи в нея.

— Така и никога няма да проумея защо баща ми не е напуснал Германия в началото на трийсетте, когато толкова много евреи са успели да се измъкнат.

— Откакто навърши шестнайсет години, непрестанно ми задаваш този въпрос, а аз все не мога да ти дам отговор или поне някакво обяснение.

— Та той е бил толкова проницателен, банкер от международна класа — каза Максим. — Знаел е къде какво става. Защо се е забавил толкова, защо го е отлагал, докато е станало прекалено късно — докато съм жив, няма да го проумея.

— Така беше с много други хора, Максим. Милиони немски евреи мислеха, че нищо не може и няма да им се случи, особено по-богатите и високопоставените. Беше, разбира се, ужасна заблуда.

— Зная, казвала си ми го толкова много пъти. Но въпреки това не мога да разбера защо баща ми е пренебрегнал всички явни признаци…

— Баща ти не беше единственият, който не успя да прецени правилно обстановката. Милиони други хора направиха същата грешка. Иначе всички щяха да напуснат Германия и да избегнат собствената си гибел.

— Да, разбирам.

— А когато най-накрая реши да изведе от Германия цялото ви семейство, всички ние — Курт и аз, Райнхард и Рената, всички мислехме, че все още има достатъчно време. Бяхме съвсем сигурни, че ще успеем да ви измъкнем с помощта на адмирал Канарис и полковник Остер… но ти, естествено, си чувал цялата тази история много пъти.

— Извинявай, че заговарям за това всеки път, когато идвам в Берлин. Изглежда не мога да се овладея.

— Разбирам те, скъпи. Тук спомените се връщат при теб и ти непрестанно мислиш за майка си и баща си — Ирина се обърна към пианото и загледа портрета на Урсула и Зигмунд. След малко рече усмихната: — Толкова приличаш на баща си, когато беше на тази възраст. Той… — Ирина внезапно спря. Устните й затрепериха и очите й се напълниха със сълзи. Тя закри уста с ръка и се обърна настрани.

— Лельо Ирина, какво има? — попита разтревожено Максим.

Нужно й беше доста време, за да се успокои. Когато отново беше в състояние да разговаря, тя се обърна към Максим и каза тихо:

— Знаеш ли, аз бях влюбена в него. Само моля те, не ме разбирай погрешно. Между двама ни никога не е имало нищо. За него съществуваше единствено майка ти. Всъщност той така и не разбра за чувствата ми, криех ги твърде добре. — Тя замълча и се усмихна. — Бяхме страшно добри приятели. Така ме е възприемал винаги — като приятелка. Бях му нещо като другар. Влюбих се в него още когато пристигнах в Берлин и за пръв път видях Зиги и Урсула. Обичах и нея, тя ми беше най-скъпа приятелка. — Ирина въздъхна и погледна Максим с все още насълзените си очи. — Баща ти е единственият мъж, когото някога съм обичала.

Максим се приближи и седна до нея на дивана.

— О, лельо Ирина, лельо Ирина — прошепна той тихо, взе ръката й в своята и потърси погледа й. — Защо не си ми казала досега?

— Не зная. Може би ми се е струвало нередно. Пък и всичко беше толкова отдавна…

— Да, така е… — отвърна той и стисна здраво ръката й. — Сега зная защо никога не си се омъжила.

— Да, точно така.

Той я прегърна през раменете и дълго я държа притисната до себе си. Беше му наистина много мъчно за тази чудесна жена.

 

 

Максим си тръгна и Ирина седна отново на дивана. Затвори очи с надеждата да успокои лудешкото биене на сърцето си.

При всяко свое идване в Берлин Максим я заговаряше за едно и също нещо и всеки път тя му отговаряше по един и същи начин. Искаше й се да намери нови, по-верни отговори, но не можеше. Годините не променяха нищо. Сам Бог й беше свидетел, че и тя непрестанно си задаваше същите въпроси, че не минаваше и ден, без да се сети за Урсула и Зигмунд, за трагичната им участ. Зиги, който беше жестоко убит в Бухенвалд, и Урсула, пребита до смърт в Равенсбрук. Изпитваше облекчение и благодарност от факта, че Теди така и не каза на Максим как точно е починала майка му, че му спести чудовищната истина. Защото как ли би могло момчето, сега вече зрял мъж, да понесе вестта за тази ужасяваща гибел и да живее с тази мисъл цял живот.

Мария Ланген, приятелката й от групата в съпротивителното движение, която беше видяла Урсула и Рената в Равенсбрук, й беше разказвала много за тях след освобождаването си през лятото на 1944-та. Разказ, който причини на Ирина непоносими страдания и я разтърсваше всеки път, когато си спомнеше за него. Неща, които е трудно да се произнесат на глас. Ала тя помнеше — не можеше да ги заличи от паметта си.

Мария й беше разказвала, че в Равенсбрук имало една стена за наказания. Там надзирателките водели жени от лагера и ги биели безмилостно, до безсъзнание, като после ги карали да стоят прави пред стената, макар жертвите да нямали сили дори да се държат на краката си. Мария й беше разказвала как техните писъци, викове и стенания се чували непрекъснато, ден и нощ, как ги оставяли да стоят там под дъжда, в студа, без да им дават нито храна, нито дори капка вода.

Мария разказваше, че Урсула била водена на стената толкова често и бита така свирепо, че било истинско чудо как успяла да оживее тъй дълго. Рената и Мария пропълзявали нощем до стената, опитвали се да помогнат на Урсула, носели й вода, за да превържат кървящото и пребито тяло с парцалите, които откъсвали от собствените си дрехи. И всеки път, когато го правели, били изправяни следващия ден на стената.

Пребивали ги и ги оставяли да лежат там до Урсула, но те не се страхували от наказанието. Винаги след това се връщали отново да й помагат и го правили чак до деня, когато тя починала до стената в ръцете на Рената.

Каква храброст, мислеше си Ирина, каква невероятна храброст. И двете бяха проявили героизъм и бяха платили за това с живота си — Рената в Равенсбрук, Мария след освобождаването си.

Мисълта за мъченическата смърт на Урсула и Зигмунд преследваше Ирина като кошмарно видение и никога не я напускаше. Минаваха година след година, а ужасният спомен оставаше все така жив — и щеше да я владее чак до края на дните й.