Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (39)

39

Максим бавно крачеше по кейовете, разположени успоредно на Сена. Разходката в този приятен следобед му доставяше истинско удоволствие.

Преди малко беше обядвал с един американски съдружник, който беше дошъл на екскурзия във Франция. Двамата сключиха отлична сделка и Максим се чувстваше прекрасно. Първият му ден в Париж мина отлично.

Когато стигна до „Ке Волтер“ спря, погледна тясната уличка вдясно и се поколеба дали да поеме към „Сен Жермен дьо Пре“, където да пие чаша кафе в „Ле дьо Маго“. След миг се отказа от тази идея. Беше се отправил към друга част на града и не искаше да се отклонява от пътя си.

Тръгна към катедралата „Нотр Дам“, чиито величествени готически кули, ясно очертани на синьото небе, се извисяваха като гигантски стражи. Летният ден беше прекрасен, облян от ярката, така типична за Париж светлина, която омайваше художниците. Водите на Сена просветваха през листата на дърветата край брега.

Париж беше любимият град на Максим. Предпочиташе го пред Лондон, където живееше и работеше, и пред Ню Йорк, където често отиваше по работа, и пред Берлин, където беше роден. Всеки път, когато идваше тук, градът му се струваше по-красив от всякога; всеки път го откриваше отново и отново.

За пръв път беше видял Париж през 1939-та, когато тримата с мама и Теди бягаха от нацистка Германия. Никога нямаше да забрави онези щастливи мигове от детството, прекрасните дни, които беше прекарал тук с майка си, всъщност последните дни с нея. В паметта му бяха запечатани множество картини от онова щастливо време, споменът щеше да го съпътства винаги.

Дойде за втори път в Париж след цели тринайсет години. Беше 1952-ра година и отпразнуваха осемнайсетия му рожден ден. Идеята за пътуването беше на Марк, който дори покани и Хлапето да ги придружи. Прекараха чудесно, а Теди беше наистина щастлива. Същата година, през февруари, тя беше родила второто си дете — момченце, което нарекоха Дейвид, на убития във войната брат на Марк. Ето защо идеята за един дълъг уикенд в Париж страшно я въодушеви.

— Точно от това имам нужда — възкликна тя, когато Марк й съобщи за плановете му за рождения ден на Максим. — Толкова седмици наред приличах на истински слон в палатка. Нямам търпение да си купя нещо елегантно в Париж, нали съм пак във форма. Така че напред към Париж!

Истинската причина толкова да се радва, че заминават за Париж, беше друга — тя отлично знаеше какво значи този град за любимия й скъп Максим, знаеше, че той храни най-прекрасни спомени за няколкото щастливи месеца, прекарани там заедно с майка му. Ето защо за пръв път не се оплака, че трябва да остави двегодишната си дъщеричка Кей на грижите на свекърва си. Връчи й с усмивка и бебето. Празненството по случай осемнайсетия рожден ден на Максим беше по-важно от всичко друго. Той й беше като син, така поне го беше чувствала винаги — като свое дете. За нея Максим винаги щеше да бъде безпогрешен, най-голямата й гордост и радост, нейният любимец.

Пътуването до Париж през юни 1952-ра стана паметно събитие, тъй като на него отпразнуваха не само осемнайсет годишнината на Максим. През по-голямата част от времето двамата с Хлапето шумно се радваха и се поздравяваха, защото току-що бяха сключили първата си успешна сделка. Само месец преди рождения ден на Максим двамата продадоха на лондонска строителна компания един парцел в Ийст Енд, тяхна собственост, от което получиха доста добра печалба.

Бяха се решили на това рисковано начинание благодарение на една случайност. Повод за това стана госпожа Трескоу, прислужничка в дома на семейство Трентън.

Още от дете Хлапето я чувстваше много близка, а с течение на годините той се беше превърнал в неин любимец и пръв довереник. През 1950-та година, когато мъжът й беше блъснат на улицата от камион и по-късно почина от удара в главата, бездетната госпожа Трескоу често изплакваше мъката си на рамото на Хлапето. Джек Трескоу й беше оставил твърде малко спестявания. Всичките му пари бяха вложени в малък парцел в Ийст Енд, купен от него през 1946-та година. След като Джек си отиде, тя искаше да продаде земята, всъщност й се налагаше да я продаде. Но, както обясни на Хлапето, никой не искаше да я купи.

Когато Хлапето разказа всичко това на най-добрия си приятел, Максим обмисли добре възможността и след няколко дни предложи те двамата да отидат да огледат парцела.

— Щом ще ставаме бизнесмени, сега му е времето да започнем — заяви той тогава и изтъкна, че в много райони на Лондон вече са започнали възстановителни и строителни работи. — Тази земя може би е перспективна. Да я купим, а, Хлапе! Хем ще помогнем на госпожа Трескоу, хем, ако имаме късмет, може да се окаже изгодно капиталовложение.

Стана точно така, както беше предрекъл Максим.

Двамата бяха на шестнайсет години, затова преди да купят земята, Максим отиде да се посъветва с Хенри Роситър, който все още се грижеше за парите му. Банкерът повика своите експерти по недвижимо имущество и те огледаха терена. След като получи доклада им, той съобщи на Максим, че капиталовложението е наистина изгодно и безопасно.

— Едва ли ще спечелите кой знае колко, когато един ден решите да го продадете — защото явно това възнамерявате да направите с него, но поне е сигурно, че няма да сте на загуба — каза той на Максим и купи земята от негово име. Госпожа Трескоу беше поискала пет хиляди лири, което й осигуряваше съвсем приличен доход, и момчетата се съгласиха на тази цена без пазарлъци. Разделиха парите на две, като истински съдружници. Максим вложи пари от сумите на семейство Вестхайм, които все още бяха в банка „Роситър“, а Хлапето, с разрешение на баща си, изтръска цялото наследство от чичо си, плюс триста лири, които преданата му майка даде, за да допълни сумата.

Две години по-късно продадоха голия, все още покрит с развалини от бомбардировките парцел за двайсет и пет хиляди лири, което им донесе чиста печалба от двайсет хиляди лири — за огромна изненада на всички, включително и на тях самите.

Когато през юли същата година завършиха училището „Сейнт Пол“, и от двамата се очакваше веднага щом навършат осемнайсет, да се запишат в университета. Ала те отказаха да отидат в Оксфорд. Вместо това решиха да основат собствена компания със стартов капитал печалбата, получена от сделката с имота.

В началото Теди беше изцяло против, също и бащата на Хлапето, но постепенно и двамата отстъпиха, най-вече благодарение на намесата на Хенри Роситър.

— Да ги принудите точно в този момент да станат студенти в Оксфорд е все едно да затворите вратите на обора, след като жребците са вече избягали — каза многозначително господин Роситър на Теди и на стария Трентън. — Тези двама млади юначаги вече са се захванали здраво с търговия, при това доста успешно, бих казал. Защо да им пречим? Мисля, че ще се справят отлично.

Марк беше по-склонен да се съгласи с банкера. Всъщност фактът, че той също мислеше така, в края на краищата убеди Теди, че не прави грешка, като позволява на Максим да се захване с бизнес, вместо да продължи образованието си. Така той получи благословията й.

Открай време Максим искаше да се занимава с финанси и никога не беше възнамерявал да започне търговия с недвижими имоти. Едва ли щеше и да го направи, ако не беше Хлапето. Но след като спечелиха от парцела в Ийст Енд, Хлапето успя да убеди Максим да продължат тази дейност, поне временно. Двамата наеха кантора на Джърмин стрийт, основаха компания, наречена „Уестрент“ — съчетание от фамилните имена на двамата, и започнаха да изкупуват все още невъзстановени след бомбардировките имоти навсякъде, където успяваха да ги намерят.

Търсеха предимно в големите индустриални градове в провинцията, които по време на войната бяха подложени от Луфтвафе на най-страшни бомбени нападения. Разгърнаха бизнеса си в Лийдс, Брадфорд, Шефилд, Ковънтри и Бирмингам. Купуваха на прилични цени всички терени, които им се стореха подходящи и перспективни за бъдещо строителство. После разчистваха земята, ограждаха я и оставаше само да изчакат да дойдат наистина изгодните предложения. В някои случаи трябваше да минат няколко години, докато се отвори удобен случай, но във всички случаи „Уестрент“ беше печеливша преди всичко заради голямото строителство, разгърнало се в Англия след войната, около средата на петдесетте.

През 1952-ра година Максим направи и друга важна стъпка — смени името си. Реши да му придаде по̀ английско звучене, като махне „хайм“ и стане по фамилия Уест. Теди веднага се съгласи и като настойница му даде нужното разрешение.

— Така или иначе родителите ти възнамеряваха да направят същото — осведоми го тя. — Всъщност майка ти няколко пъти повдигаше този въпрос, когато през 1939-та бяхме в Париж. Знаеш колко обичаше Англия. И колко искаше всички да станем истински англичани. Сигурна съм, че и тя, и баща ти биха били доволни от това решение. Всъщност той мислеше да промени фамилното име на Уест още преди да напуснем Германия, но тогава принцът се усъмни, че адмирал Канарис ще успее да извади нови паспорти…

И така Максим смени и фамилията, и националността си. Сега беше Максимилиан Уест, натурализиран британски поданик, с британски паспорт и с право да гласува.

През всичките тези години от осемнайсетия му рожден ден насам Максим продължи право напред, без да се обръща назад, към миналото.

Когато търговията с недвижими имоти престана да бъде сериозно предизвикателство и започна да му става безинтересна, той купи няколко малки непечеливши компании, голяма печатарница в Уейкфийлд, автобусна фирма в Бристъл и тухларна работилница в Нотингам. За сравнително кратко време проведе блестящо замислени реорганизации, осъществени от висококвалифицирани специалисти по мениджмънт, и така успя да ги изправи на краката им. Когато след време продаде и трите, печалбите му бяха изключителни. Така се стигна до създаването на новата му компания — „Уестинвест“.

Освен че беше много проницателен и боравеше безпогрешно с цифрите, Максим умееше светкавично да оценява счетоводните баланси. Имаше въображение и някакъв вътрешен инстинкт, на който винаги се доверяваше. Той интуитивно „усещаше“ сделката и често това засенчваше всички анализи и експертни препоръки. Вроденият усет и способности в еднаква степен допринасяха за успеха.

Двайсет и петгодишен, той беше изпълнителен директор на „Уестрент“ и „Уестинвест“. Притежаваше елегантен апартамент в луксозния квартал Мейфеър и съвсем нова скъпа кола — виненочервен ягуар. Членуваше в няколко от най-известните лондонски частни клубове, и жънеше успехи в изисканото общество, като непрекъснато се появяваше в компанията на красиви млади жени, в последно време например на две доста известни кинозвезди. Английските вестници често го наричаха плейбой. Писачите на светски хроники направо го обожаваха. Умираха да се прехласват по прекрасната му външност, елегантността му, изисканите му маниери и страхотните му приятелки, също и по приемите, които даваше, и най-вече по огромното му богатство.

За самия него приемите, жените и блестящият светски живот бяха не повече от дрънкулка, претенциозно украшение на живота му, и всъщност не значеха нищо. Единственото, което действително го вълнуваше, беше работата.

Беше заявил на Хлапето, че до трийсетгодишнината си ще спечели един милион лири. Старият му приятел дори за миг не се съмняваше, че ще успее. Максим също беше уверен в успеха. Той преценяваше и себе си, и начинанията си само от върха на тази голяма цел. И нито за миг не спираше да върви към нея.

Е, имам още пет години, каза си той, докато стоеше на кръстопътя на Плас Сен Мишел и чакаше да светне зелено. Неволно се усмихна. Беше напълно сигурен, че ще успее да постигне целта си.

Ако трябваше сам да анализира успеха си, Максим би казал, че дължи всичко на тази своя целеустременост, на всеотдайността си, на упорития си труд и на способността си да работи дълго време без почивка. Беше изключително издръжлив, за негово щастие, и минаваше с не повече от пет часа сън на ден. Обикновено ставаше в четири сутринта, в четири и половина беше вече седнал на бюрото, където преглеждаше документи до седем, а после тръгваше за кантората на Джърмин стрийт, за да прекара там целия ден. Работеше седем дни в седмицата, седмици наред без почивка. Отдавна беше установил, че е истински работохолик, и винаги се развеселяваше, когато вестниците го наричаха плейбой.

Усмихна се и промърмори на себе си: „Ама че плейбой“. Само да знаеха…

Всъщност всички красиви жени, с които излизаше, бяха като украшение на ревера му. Е, разбира се, беше се влюбвал няколко пъти. Но и бързо разлюбваше. Никоя от тези приятелки не успя да остане за по-дълго време в живота му. Досега не беше намерил истинската жена. Понякога дори се питаше какво ли всъщност търси у жените. Съвършенство? Беше достатъчно умен и разбираше, че идеалната жена просто не съществува. Същото, между впрочем, се отнасяше и за мъжете. Да, във всички случаи не се стремеше да открие някакъв образец на съвършенство.

Въпреки това истинската любов все така му се изплъзваше.

Светофарът светна зелено, Максим пресече Плас Сен Мишел и се отправи по Рю дьо ла Юшет.

Тръгна по малката тясна уличка, като се оглеждаше наоколо, и изведнъж го обзе носталгия. Отляво се намираше хотел „Мон Блан“, където с Хлапето бяха отсядали няколко пъти, а на отсрещната страна — „Ел Джазие“, африкански нощен бар, в който редовно се отбиваха, пиеха ментов чай, гледаха унесено танцьорките и ядяха кускус с пикантен сос хариса, който лютеше, но въпреки това беше вкусен. А само няколко крачки по-надолу започваха джазклубовете, където свиреха и най-добрите американски изпълнители. Музиканти от цял свят идваха да ги слушат. Хлапето и Максим често се отбиваха там.

Когато пред очите му се откри Рю дю Ша-ки-Пеш, той спря.

Това беше малка алея, но той я помнеше, защото името й го беше очаровало още първия път, когато чу, в детските си години. „Котката, която лови риба“, преведе майка му. Той бурно се разсмя и дълго време се развеселяваше при мисълта за котката, която лови риба.

Беше по време на една от разходките с мама и Теди. „Експедиции сред чудатостите на Париж“ — така наричаше майка му техните екскурзии. Този живописен квартал беше любимото му място в целия град. Често идваше тук, дълго се разхождаше по калдъръмените улици и надничаше в книжарниците и галериите.

Максим продължи по Рю дьо ла Юшет, подмина малките гръцки и африкански ресторантчета и стигна до горния край на улицата, където излезе на широкия площад, наричан Рю дьо ла Бушери. После тръгна към редицата градински кафенета, които гледаха към „Нотр Дам“, кацнала върху Ил дьо ла Сите, едно от по-малките островчета в Сена.

Седна на една маса на тротоара и си поръча citron presse. Беше доста топло. Облегна се в люлеещия се стол, разхлаби възела на връзката и разкопча най-горното копче на ризата, за да се поразхлади. Само след миг лимонадата му беше поднесена. Максим отпи от нея и се отпусна, а мислите му се зареяха. Странно наистина как го привличаха отново и отново тези места, свързани със спомени от детството. Същото беше и в Берлин — винаги, когато отидеше там, независимо дали по работа или за да види леля Ирина, той не пропускаше да мине по Тиргартенщрасе и да влезе в зоопарка.

Милите спомени от детството… Дали всички хора си ги спомнят така ясно като мен?… Или при мен са така живи, защото още като дете загубих тъй много… и то безвъзвратно? Дали не се връщам в Берлин и Париж с надеждата да открия нещо, което ми е убягнало преди много, много време? Вечно ли ще преследвам неуловимото? И какво ли е това, което се опитвам да открия?

Както винаги, всички тези въпроси оставаха без отговор…

Малко след това Максим влезе в „Шекспир енд Къмпъни“, където се продаваха книги втора ръка. Собственик на книжарницата беше негов познат, американец, с когото се запознаха преди няколко години. Попита за Бил и младата американка, която обслужваше щанда, му каза, че той няма да се върне преди шест.

— Да му предам ли нещо? — усмихна се тя, като откри прекрасните си бели зъби.

Максим поклати глава.

— Кажете му, че е идвал Херцога. Ще опитам да намина утре.

— Добре — отвърна тя и продължи да подрежда книгите.

Максим остана за момент да я наблюдава, очарован от странния й подбор. На пръв поглед беше направила напълно хаотична смесица — Хенри Милър, Ричард Райт, Лорънс Даръл и Анане Нин. Максим беше чел произведенията им, те действително нямаха нищо общо помежду си, поне ако се съди по написаното. После изведнъж разбра — всичките бяха живели в Париж по едно и също време. Дори са били приятели. Очевидно момичето намираше това за достатъчно силен обединяващ ги елемент. Да, парижкото затворено общество, каза си той и се усмихна.

Поразходи се из „Шекспир енд Къмпъни“ и внезапно, за огромно свое удоволствие, зърна екземпляр от „Младите лъвове“ на Ъруин Шоу, любимият му писател. Разгърна го и видя, че това е първото издание, публикувано от „Рандъм Хауз“ през 1948-ма. Веднага си го купи и излезе от книжарницата, доволен от откритието. В лондонския си апартамент имаше цял рафт с първи издания и този екземпляр на една от ранните книги на Шоу беше истинска придобивка.

Пресече площада, мина покрай хотел „Нотр Дам“ и тръгна по Ке Сен-Мишел към друга антикварна книжарница — „Арсел е фис“. Тя беше по-различна, в нея се продаваха главно книги с антикварна стойност, някои дори от осемнайсети век, повечето доста редки или първи издания — истинско съкровище за всеки колекционер.

Когато чу, че вратата се отваря, собственикът погледна надолу от стълбата, на която се бе качил, за да достигне горните рафтове, и при вида на Максим лицето му светна.

— Monsieur West! Quel plaisir de vous revoir!

— За мен също е удоволствие да ви видя, господни Арсел — отвърна Максим и му протегна ръка.

Собственикът на книжарницата сърдечно се здрависа.

— Книгата, за която ви писах, е тук. Ей сега ще отида да я донеса. Извинете ме за момент.

Максим с нетърпение очакваше да види този много рядък труд за старинната бижутерия. Надяваше се книгата да е наистина много ценна, така твърдеше в писмото си господин Арсел. Щеше да бъде чудесен подарък за Марк.

Максим облегна лакът на широкия плот и се огледа. И в този миг видя момичето.

Загледа я втренчено. Тя стоеше в другия край на книжарничката и силуетът й се очертаваше на прозореца. Светлината на късното следобедно слънце я обгръщаше като ореол, в който русата й коса светеше като златна. Беше в профил и той видя колко изящно е лицето й — гладко чело, малък заострен нос, красиво изваяна брадичка, дълга шия. Беше облечена в бяла копринена блуза и широка морскосиня пола. Тъничка… стройна като топола. На босите си крака носеше сандали, но дори с тези съвсем семпли дрехи излъчваше изящество, достолепие и аристократичност.

Максим я гледаше като омагьосан. Коя ли е?

Тогава, сякаш беше усетила, че някой я проучва с поглед, тя бавно се обърна и очите им се срещнаха.

Бяха големи, блестящи, светли — сиво-сини. Очи на мечтателно същество, каза си той, неспособен да откъсне поглед от нея, застинал като омагьосан от красотата й. Но освен красотата у нея го порази и нещо друго. Тя му се стори така загадъчна, че дъхът му спря.

Неочаквано момичето се усмихна. Усмивката й беше пленителна — ъгълчетата на нежните й устни дяволито се извиха нагоре, на бузите й се появиха трапчинки, а очите й изведнъж заблестяха весело.

Максим също се усмихна.

Внезапно почувства, че го обзема щастие — толкова силно, че чак главата му се замая. Осъзна, че именно усмивката й е предизвикала у него това усещане. Тази усмивка най-неочаквано беше успяла да запълни онази огромна празнота в душата му.

Двамата стояха, вперили поглед един в друг, и се усмихваха.

— Ето я — заговори собственикът на книжарницата, появил се със старинната книга в ръка. — Наистина е уникална. А илюстрациите… те са фантастични.

Максим с облекчение откъсна погледа си от момичето и започна да разглежда книгата, която възрастният французин постави пред него.

— Погледнете какви илюстрации! — възкликна господин Арсел и отвори наслука дебелия, подвързан в кожа том.

— Да, виждам — измърмори Максим и неволно се обърна и погледна момичето. Ала за негова огромна изненада до отсрещния прозорец вече нямаше никой. Тя беше изчезнала.

Максим погледна господин Арсел и попита:

— Младата жена, която стоеше там, до прозореца… Тя тръгна ли си?

— Ами да, господин Уест, само преди миг, докато разглеждахте книгата.

— Извинете ме — Максим се втурна към вратата, изтича навън и огледа улицата.

Видя я малко по-нагоре, покрай кея. Качваше се на едно такси.

— Почакайте! — извика той.

Шумът на уличното движение заглуши вика му и тя не го чу.

Максим остана безпомощно да гледа как таксито леко се присъединява към колоната коли по Ке Сен Мишел и изчезва от погледа му. Той въздъхна и унило се върна обратно в магазинчето.

— Господин Арсел, познавате ли това момиче? — попита той.

Старият французин поклати отрицателно глава.

— Много съжалявам, но не я познавам. Виждам я тук за пръв път. О, наистина беше красива, нали, господин Уест?

— Най-красивото момиче, което някога съм виждал — каза Максим.

 

 

— Ей, Херцог, не съм те виждал така провесил нос от години насам — недоволно измърмори Хлапето, докато се взираше в приятеля си. — Хайде, за бога, стегни се.

Максим не отвърна нищо. Само взе чашата бургундско, което Хлапето беше поръчал, и отпи глътка.

Хлапето също взе чашата и докато отпиваше, замислено загледа приятеля си.

Двамата вечеряха в „Ше Андре“, първокласно бистро на Рю Марбьоф, недалеч от хотел „Плаза-Атене“, където бяха отседнали.

Още щом се върна в хотела към шест и половина, Хлапето забеляза, че Максим е странно унил. След като отпи още веднъж от хубавото червено вино, той остави чашата и каза:

— Изглеждаш така, сякаш е настъпил краят на света.

— Точно така се чувствам — при тези думи Максим срещна притеснения поглед на Алан Трентън и промърмори: — Никога вече няма да я открия.

— Не мога да повярвам! — възкликна Хлапето и сините му очи се разшириха от изумление. — Точно пък ти, не някой друг, а ти да се заплеснеш така по някаква жена! Ти! Само като си помисля, че през всичките тези години смятах бизнеса за единствената ти голяма страст! Това показва какъв глупак съм бил, нали така? — Хлапето поклати глава. — Наистина беше успял да ме заблудиш, Херцоже.

Максим оцени шегата и се разсмя.

— Не приличам на себе си, така ли?

— И още как.

Двамата замълчаха, заслушани в шума от разговорите в заведението.

Максим се наведе през масата и попита:

— Мога ли да споделя с теб една тайна?

— Защо не? От осемгодишна възраст насам споделяш с мен всичките си тайни. Не виждам защо да се отказваш.

— Мисля, че съм влюбен.

— О, я стига! — ахна Хлапето. После избухна в бурен смях, който постепенно замря. — Господи! Ама ти говориш съвсем сериозно! Но как може да се влюбиш в момиче, с което не си разменил дори дума? Точно ти, Максим! Обикновено жените са последното нещо, което те вълнува.

— Зная. И, разбира се, ти си напълно прав, Алан — отвърна Максим, чувствайки се някак неловко. — Сигурно изглеждам глупаво. Дори странно. Е, хайде да забравим за това момиче. Очевидно оглупявам, нищо повече. Кажи, как мина срещата ти? — попита той, за да смени темата.

— Добре. Даже повече от добре. Французите горят от желание да сключим сделката. Наистина си заслужаваше да отида чак до Версай, за да говоря с господин Верлан. Те действително имат интереси в Северна Африка. По-точно в Либия. В основни линии нещата стоят така — господин Верлан е готов да пристигне в Лондон, за да разговаря с баща ми, когато се върне от Хонконг. Предполагам, че старият ще е доволен от това как се справих с тази работа. — Хлапето се облегна и се усмихна. — Но на мен все още ми се иска да въртим бизнес заедно, двамата с теб, приятелю.

— На мен също, Хлапе. Защо не кажеш на баща ти, че сделките с нефта те отегчават и че искаш отново да работиш при мен в „Уестрент“.

— Максим, отлично знаеш, че не мога. В последно време татко не е твърде добре и ако офейкам… няма да го преживее. Наистина съм му нужен.

— Разбирам. Но винаги си добре дошъл, нали знаеш. Липсваш ми.

— И ти на мен, Максим. Винаги сме били страхотна двойка, нали?

— Най-добрите.

Хлапето се взря в него замислено.

— Онова момиче… на каква възраст беше?

— Около седемнайсет — осемнайсет. Защо? — повдигна вежди Максим.

— Най-вероятно е студентка. Обзалагам се, че е търсела някой учебник и че ще отиде отново при Арсел. Защо да не се отбием там утре? Събота е, няма какво друго да правим.

— Но защо? С каква цел?

— Бихме могли да поразпитаме стария Арсел. Може би знае нещичко повече. Ще го накараме да поразрови паметта си. Кой знае, може да е споменала нещо, което да ни помогне да разберем коя е.

— О, Хлапе… това е толкова абсурдно… Все едно да търсим игла в купа сено… — гласът на Максим заглъхна и спря.

Ала беше готов да даде всичко на света, само да открие коя е тя. И да я срещне отново.