Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (37)

37

— Ето, тук можете да се настаните удобно, госпожице Щайн — каза господин Джонсън от банката „Роситър“ и я въведе в една малка стая. — Ще бъдете ли така добра да подпишете този талон и веднага ще ви донеса сейфа.

— Благодаря ви, господин Джонсън — отвърна Теди, седна, взе пълномощното, подписа го и му го върна.

Банковият служител се усмихна и излезе.

Докато чакаше, Теди се загледа в картината на стената, без да я вижда. Още мислеше за разговора, който току-що проведе с Хенри Роситър.

Лошата вест за гибелта на семейство Вестхайм явно го натъжи, но Теди си даде сметка, че той не беше твърде изненадан. След като й поднесе внимателно съболезнованията си, банкерът й съобщи, че тя става настойница на Максим, до двайсет и първата му годишнина.

— Всъщност това беше последното желание на госпожа Вестхайм — обясни той. — Нали помните, че когато пристигнахте в Лондон през 1939-та година, ми донесохте писмо от нея? С него тя потвърждаваше това, за което се бяхме споразумели устно по телефона в един разговор седмица преди да дойдете. Предположих, че ще поискате да видите писмото. — Хенри Роситър й го подаде през писалището, тя го взе, прегледа го и му го върна. — Всичко наред ли е? — попита той и тя кимна.

Теди му благодари за съветите как да инвестира парите на Вестхайм и го помоли в бъдеще да продължи да я напътства. Той се усмихна мило, както винаги, и я увери, че ще направи всичко възможно, за да й помогне и че ще се грижи за парите на Максим.

Вратата на малката стая се отвори. Влезе господин Джонсън, който носеше сейфа. Сложи го на масата, каза „Заповядайте, госпожице Щайн, разположете се удобно“ и излезе, преди да успее да му благодари.

Преди шест години бе решила да сложи всички неща от Урсула в сейф за съхранение. Дълго време остана загледана в металната кутия, преди да извади ключа от чантичката си и да я отвори.

Вътре бяха всички бижута на Урсула Вестхайм. Лежаха, увити в мекия кадифен калъф, който бе купила в Париж през 1939-та. Теди втренчи поглед в широката диамантена гривна, която заблестя на светлината в цялата си красота.

Докосна гривната и изведнъж си спомни кога за последен път я беше виждала върху ръката на Урсула. Гърлото й се сви. Беше през 1937-ма, на една малка вечеря, която двамата със Зигмунд дадоха в къщата си на Тиргартенщрасе. Урсула беше по-красива от всякога. Носеше виненочервена вечерна рокля, която контрастираше на бялата кожа и на русата й коса, като подчертаваше божествената й хубост. Теди усети, че сълзите напират в очите й, но ги преглътна, опита се да заглуши скръбта си по мъртвата Урсула.

Откакто преди седмица научи за смъртта й от Ирина Трубецкой, непрекъснато я преследваха кошмари. Не беше в състояние да затвори очи, без в мислите й да изникне образът на Урсула — пребита, цялата в синини и рани, измъчвана до безсъзнание от нацистките изверги в Равенсбрук. Ала преди два-три дни Теди започна да си дава сметка, че ако иска да запомни Урсула, трябва да се опитва, макар насила, да извиква в мислите си именно този образ — на красивата дама преди войната. Понякога се оставяше ужасяващите видения на нейната мъченическа смърт пак да я завладеят и тогава й се струваше, че самата тя агонизира от мъка. От време на време се питаше дали изобщо някога ще успее да заличи от съзнанието си тези кошмарни картини. Трябва, казваше си тя, заради Максим, заради самата мен, заради Марк и бъдещия ми живот с него.

Теди извади всички останали бижута, за да стигне до плика, който лежеше на дъното на сейфа.

Този плик й беше даден от Урсула Вестхайм преди години, когато ги заведе с Максим на ферибота за Лондон. Върху него пишеше с големи печатни букви: „Лично. Поверително. Да се отвори само след смъртта на Зигмунд и Урсула Вестхайм.“

Под тези думи Урсула беше написала с полегатия си почерк: „За мис Теодора Щайн“.

„Мис“, отбеляза наум Теди и се замисли. Все искаше да ме накара да се чувствам англичанка, още тогава. Тя бързо отвори кафявия плик. В него имаше два по-малки плика — на единия беше изписано нейното име, на другия — името на Максим.

Теди отвори първия и видя, че писмото е писано в хотел „Плаза-Атене“:

Париж

10 март 1939

Скъпа моя Теди,

Ако в момента четеш това писмо, значи двамата със съпруга ми сме вече мъртви. Връщам се в Берлин с ясното съзнание, че едва ли е възможно някой от нас двамата, нито от семейство Вестхайм, да оцелее от репресиите на Третия райх. А ако не умрем в ръцете на нацистите, най-вероятно ще загинем по време на войната между Германия и Съюзническите сили, която вече е неизбежна.

Ето защо се чувствам длъжна да ти кажа нещо изключително важно, което засяга моя син Максим. Зная, че то ще те изненада, може би дори шокира, но ако не оживея, трябва да има поне един човек, който да знае истината. Това можеш да си единствено ти. Преди да продължа, искам да те предупредя, че правя това разкритие единствено пред теб. Никой друг не бива да узнае това, освен, разбира се, Максим — когато ти решиш, че е достатъчно голям, за да му кажеш. Но всъщност ти по-добре ще прецениш дали това е нужно. Използвай вродената си деликатност. Може би ще решиш, че ще бъде по-добре той никога да не научи.

Вероятно не е редно да те натоварвам с подобна отговорност, но действително няма никой друг, на когото бих могла да поверя тази тайна. Теди, не мога да те посъветвам как да постъпиш. Аз самата никога не съм била наясно какво ще направя, когото Максим порасне достатъчно, за да може да му се каже истината. Ти си силна, разумна, интелигентна, затова съм убедена, че каквото и да решиш, то ще е най-доброто за сина ми, когото зная, че обичаш така, както и аз.

Историята започва още през 1931-ва година. Тогава…

Теди поглъщаше един след друг редовете, написани от ръката на Урсула преди шест години. Писмото беше доста дълго и когато най-после го прочете, тя се облегна смаяна, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Неволно си каза, че по-добре Урсула никога да не й беше писала това писмо.

 

 

Теди излезе от банка „Роситър“ и пое през площад Бъркли. Беше студен, но ясен зимен ден. Хладният въздух я ободри. Мисълта за писмото я тревожеше, но Теди си даваше сметка, че засега трябва да я отпъди от съзнанието си. Трябваше да се заеме с нещо много по-важно и неотложно — Максим щеше да се върне у дома за уикенда, вероятно вече дори беше пристигнал. Трябваше да му каже веднага за съдбата на родителите му. Но нямаше никаква представа как да го направи — щом стигнеше до този момент, спираше да мисли.

Някъде около Марбъл Арч спря такси. През целия път до Белсайз Парк Гардънс се питаше как да се справи с предстоящия разговор. Когато влизаше в къщата на леля Кети, беше сигурна поне в едно — че каквото и да разкаже на Максим, не бива да разкрива как точно е умряла майка му. Би било неразумно да се натовари едно дете с подобна чудовищна вест.

Той явно я беше очаквал на прозореца на стаята си, защото щом влезе в антрето, Максим вече препускаше по стълбите.

— Теди, ето ме — извика той, втурна се през хола към нея и силно я прегърна. Тя също го прегърна и вдигна поглед — на вратата на задния салон стоеше леля й и ги гледаше притеснено, тревожно.

— Чакай да си сваля палтото, миличък — каза Теди на момчето и отиде към гардероба.

— Този път като по чудо влакът беше съвсем навреме, Теди — съобщи Кети. — Госпожа Трентън също беше на гарата, посрещаше Хлапето. Поканиха Максим утре на обед. Но точно преди да тръгна се обади Марк. Ще излезе в отпуска за уикенда. Звънни на госпожа Трентън, да й кажеш какво решаваш за неделния обед.

— Да, лельо, ще й се обадя по-късно. Благодаря ти, че посрещна Максим на гарата.

— Ура! — възкликна Максим. — Щом Марк ще се връща за уикенда, бих искал да го видя. Нали с Хлапето сме непрекъснато заедно в училище? Всеки ден обядваме заедно.

— Вярно — съгласи се Теди. — А защо Хлапето да не ни дойде на гости? Така ще прекараме с Марк целия ден.

После тя обгърна с ръка раменете му и двамата поеха по коридора. Когато стигнаха до вратата на малкия кабинет, тя спря и каза:

— Да влезем тук за малко. Имам да ти казвам нещо важно.

— Олеле, че си сериозна! — намръщи се Максим. — Да не би да е нещо свързано с училището? Старият господин Хелиуел…

— Не, няма нищо общо с училището. Не си направил никаква беля, бъди спокоен — отвърна тя и влезе в кабинета.

Седна на дивана и потупа мястото до себе си.

— Седни до мен, Максим.

Той седна, като я гледаше заинтригуван.

— Не бях тук близо две седмици. Ходих в Берлин.

Очите му се разшириха.

— И не си ми казала! — възкликна той леко обидено, дори с укор.

— Отидох, за да потърся родителите ти. Не исках да се вълнуваш напразно.

— Откри ли ги? — извика той, целият пламнал от нетърпение.

— Не, за съжаление.

— Нима не откри нищо? — настоя той, вперил поглед в нея.

Тя преглътна.

— Нищо. Почти нищо.

— Но какво все пак?

— Открих, че до 1941-ва са били в замъка на семейство Фон Тигал. След това и четиримата изчезнали. Безследно.

— Но това го знаехме и преди!

— Само това успях да науча.

— Не ти вярвам — отговори Максим и лицето му се изостри. — Познавам те добре, Теди, познавам те, откакто се помня. Ти си прекалено умна, за да оставиш нещата така и да не се добереш до нещо повече. Зная, че си научила и още нещо.

— Не — поклати глава тя.

Той замълча и продължи да я гледа втренчено.

Теди сякаш чуваше как мислите му трескаво се лутат и затаи дъх. Макар и само единайсетгодишен, той беше преждевременно развит за възрастта си, изключително буден, твърде умен, за да се остави да го заблудят. Теди знаеше, че ще продължи да я пита отново и отново. Устата й в миг пресъхна. Очите й се напълниха със сълзи и тя примигна смутено. Не знаеше как да произнесе страшните думи, не знаеше дори как да ги намери.

Той веднага забеляза всичко и попита:

— Те… те… мъртви ли са?

— Толкова съжалявам, скъпи мой, толкова съжалявам — прошепна тя нежно и взе ръката му в своята.

Той я хвана, стисна я здраво и промълви:

— Как са умрели мама и татко?

Теди не можа да продума.

— При някоя бомбардировка… или… или в лагерите? — с треперещ глас продължи момчето.

Теди все така не можеше да отрони дума, само сълзите й преляха и бавно започнаха да се ронят.

— Значи било е в лагерите — прошепна той съвсем тихо. — Мама и татко са умрели в лагерите, така ли?

— Да.

— Къде точно?

— Баща ти в Бухенвалд… майка ти в Равенсбрук.

— Как?

— Това вече не зная! Наистина не зная. Заклевам ти се, Максим, не зная как са умрели — решително отвърна тя.

Той остана така, безмълвно загледан в нея. Лицето му цялото побледня, а очите потъмняха от болка и изумление.

— О, Теди… Теди… — проплака момчето накрая и лицето му се сгърчи.

Тя го обгърна с ръце. Държа го дълго време в прегръдките си, докато той ридаеше от болка и скръб за изгубените си родители. Полюшваше го и се опитваше да го успокои. След малко прошепна:

— Винаги ще се грижа за теб. Марк също. Зная, че не е същото, но ние ще сме винаги до теб. Ти ще си нашето момче.

Максим не отвърна нищо, но Теди знаеше, че я е чул, че е разбрал, макар да плачеше сърцераздирателно.

Мина доста време, докато се успокои, и тя го остави да седне спокойно до нея на дивана. Избърса с кърпичката си мокрото му лице, после бръкна в джоба си.

— Когато през 1939-та двамата с теб напускахме Париж, майка ти ми даде един кафяв плик. Помниш ли?

Той кимна.

— Ето какво имаше в него. — Теди му подаде малкия бял плик, върху който беше написано неговото име.

Той го пое и го загледа, без да мигва. След малко прошепна:

— Бих искал да отида в стаята си, Теди. Имаш ли нещо против?

— Не, напълно те разбирам — отвърна тя. Облегна се назад и го проследи с поглед как пресича стаята. Сърцето й се сви от болка. Той беше едно малко момче. А беше толкова храбър.

 

 

Максим седна на стола, обърнат с лице към скрина, върху който бяха наредени снимките на родителите му. За момент се загледа в тях, после отвори писмото от майка си и започна да чете:

Париж

10 март, 1939

Скъпи мой Максим,

Връщам се в Берлин, като ясно осъзнавам, че е възможно никога повече да не те видя. Въпреки това сега, когато съм решила да се върна, се чувствам много по-добре. Зная, че двамата с Теди скоро ще сте в Англия, в безопасност. Там няма да ви се случи нищо лошо. За нас двамата с баща ти твоето щастие и благополучие винаги са били жизненоважни, не забравяй това.

Връщам се в Берлин, за да помогна на татко ти да изведе успешно баба от Германия.

Татко и аз те чакахме много дълго време. Затова денят, когато дойде на този свят, беше най-щастливият в живота ни. Ти ще пораснеш и ще бъдеш прекрасно момче, Максим, ние наистина се гордеем с теб.

Ако не успеем да дойдем в Англия, Теди ще се грижи за теб, докато пораснеш. Доверявай й се, тя е умна, мъдра и те обича много. Обичай я и ти.

Каквото и да се случи с нас, знай, че двамата с баща ти те обичаме много. Ти си част от нас — най-добрата.

Винаги ще мисля за теб, съкровище мое.

Твоята любяща майка

Той остави писмото и потърси носната си кърпичка. Избърса очите си и бавно прибра кърпичката в джоба. Остана на стола така, безсилен да овладее болката. Част от него си беше отишла завинаги.

После сложи писмото обратно в плика и отиде до скрина. Отвори чекмеджето, извади портфейла на баща си, мушна вътре писмото и остави портфейла на мястото си до малкото дървено конче. Затвори чекмеджето.

— Мамо, мамо… — прошепна той, преизпълнен с копнеж. Мисълта, че никога повече няма да я види, беше непоносима. Никога няма да чуе гласа й, да се гушне в ръцете й, да долови любимия й парфюм с аромат на див люляк. Не можеше да повярва, че никога вече няма да отива с баща си на разходка в гората или с лодката в езерото, че когато порасне, те двамата няма да работят заедно в банка „Вестхайм“. — Татко, татко… — проплака тихо Максим и почувства, че сърцето му се свива. Затвори очи. И сякаш в главата му долетя звука на пианото от къщата им на Тиргартенщрасе, сякаш отново чу как баща му свири…

Взе снимката на майка си и баща си, облечени във вечерни дрехи. Остана дълго загледан в нея, а горещите му сълзи капеха върху стъклото. В този миг Максим почувства, че тъгата ще остане там, вътре в него, завинаги. Че никога няма да го напусне. До края на дните му.