Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (36)

36

Късно следобед на другия ден Теди отново дойде в мазето.

Ирина вече я очакваше, защото още след първото почукване, вратата веднага се отвори. Ирина сърдечно я поздрави и я въведе в своето малко убежище.

Теди не можеше да се примири с мисълта, че някой, и особено княгиня Ирина Трубецкой, може да живее в подобна дупка — тъмна, влажна, нехигиенична, цялата пропита с миризма на мухъл. Ала си даваше сметка, че в момента не е в състояние да й помогне. Предишната вечер разказа на Ан Рейнолдс за княгинята и тя обеща да я посещава и да се опита да й помогне. Теди беше много доволна.

Газовата печка гореше отдавна и мазето не беше толкова студено и влажно като миналия ден, макар че навън валеше. Ирина беше запалила свещта и двете си лампи. Те осветяваха помещението и създаваха някак по-уютна, по-задушевна атмосфера.

След като помогна на Теди да свали палтото си, Ирина обяви:

— Не би отказала да пийнеш малко шнапс, нали, Теди? Ще се сгрееш, днес е ужасно студено. — Тя постави внимателно палтото върху облегалката на стола и посочи към бюфета.

Теди погледна и видя, че е извадила две нащърбени кристални чаши и една почти празна бутилка „Киршвасер“ от района на Черна гора.

— Благодаря, с удоволствие — отвърна младата жена, макар че точно в момента никак не й се пиеше черешово бренди. Не искаше да обиди Ирина, която беше направила всичко възможно да придаде на мазето по-спретнат и приятен вид. А предложението да раздели с нея скъпоценните глътки „Киршвасер“, останали на дъното на бутилката, я трогна.

— Преди да пийнем, бих искала да ви дам това — каза Теди и взе пазарската чанта, която беше оставила на пода. — Успях да намеря нещичко.

— О, Теди, страшно си мила — възкликна Ирина със светнали очи.

Теди занесе чантата на бюфета и я разтвори.

— Ето пакет чай, истинско кафе, шоколадови бисквити — американски са, страшно вкусни, един хляб, четвъртинка масло. А това тук са консерви — супи, говеждо, сьомга, сардини, всичките са американски, кутия мляко на прах и кутия яйчен прах. А на дъното има още нещичко — елате да погледнете.

— Господи! — извика Ирина наистина поразена. Тя не беше очаквала да получи толкова много продукти и когато се приближи към Теди, лицето й беше самата благодарност. Докосна ги почти благоговейно, после се осмели и надникна вътре в чантата. Погледна Теди напълно смаяна.

— Паста за зъби, тоалетен сапун и… о, Теди, не мога да повярвам! Червило „Макс фактор“, тоалетна вода „Ябълков цвят“! Благодаря ти, благодаря! — Тя пристъпи напред и цялата грейнала, прегърна Теди.

— Толкова се радвам, че мога да ви помогна.

— Но откъде, за бога, успя да намериш всички тези чудесии?

— От госпожа Рейнолдс, от Международния Червен кръст, жената, за която ви разказвах, и от секретарката й Елизабет. Двете ми дадоха собствените си запаси, а освен това госпожа Рейнолдс успя да намери още нещо за вас от майор Еванс, неин приятел, от американския окупационен корпус. Всъщност именно майорът ни снабди с червилото. А тоалетната вода е от госпожа Рейнолдс.

— Колко са щедри. Непременно трябва да им благодариш от мое име. Само като си помисля — червило! Невероятно е, че отново имам червило.

— Май повече се радвате на червилото, отколкото на храната — възкликна Теди и се разсмя.

Ирина също се засмя.

— Не, не е така. Но е истински разкош след всичките тези лишения да имаш нещо, което да ти припомни, че си жена. Хайде да пийнем по глътка шнапс!

— С удоволствие — отговори Теди и седна, докато княгинята наливаше черешовото бренди в чашите за ликьор.

Установи, че този следобед Ирина Трубецкой повече приличаше на жената, която Теди помнеше от преди войната. Беше си сложила черна вълнена рокля, доста старомодна, плътни черни чорапи и всекидневни обувки, също черни. Макар че тези дрехи бяха доста овехтели, от нея се излъчваше елегантност и особено достойнство, които явно се дължаха на благородническия й произход. Косата й беше великолепна, както едно време — бухнала в прекрасен ореол около лицето, падаща на красиви, все още непосребрени вълни. Успяла е да се изкъпе, каза си Теди. Лицето на Ирина светеше от чистота, съвсем различно от вчера, когато работеше сред развалините. Днес тя изглеждаше на толкова години, на колкото беше, а не като жена над четирийсет. Беше все така красива, дори под трепкащата светлина на свещите.

Ирина подаде чашата на Теди и каза:

— Теди, искам да пия за теб. Поздравления за годежа! — Тя протегна ръка, чукнаха се и сетне добави: — Толкова се зарадвах, когато ми съобщи новината!

— Благодаря много. — Теди отпи глътка ликьор от ненащърбения край на чашата.

Ирина също отпи и седна на стола срещу дивана.

Теди остави чашата върху щайгата, отвори чантата си и извади оттам малка снимка в кожена обложка.

— Вчера имах със себе си само снимките на Максим — обясни тя. — Това е Марк, годеникът ми. — Тя подаде снимката на княгинята.

— Но той е много хубав, Теди — възкликна Ирина, докато разглеждаше фотографията. — И много храбър, униформата му е обсипана с отличия.

— Участвал е в „Битката за Британия“.

Ирина кимна и й върна снимката.

— Вчера, след като си тръгна, си спомних, че преди войната ти май излизаше със сина на професор Херцог. Доколкото си спомням, те също живееха някъде на Люцовуфер. През 1939-та година замина за Палестина, нали?… Какво стана с него?

— Казваше се Вили. Всъщност той не остана дълго в Палестина. Премести се в Шанхай. Все още е там, но се надява някой ден да отиде в Америка — заразказва Теди. — Двамата си пишехме редовно и преди да срещна Марк, той беше единственият мъж, за когото съм мислила. Но когато се влюбих в Марк, осъзнах, че трябва да му пиша и да му разкажа всичко, за да развалим годежа си, който бездруго беше съвсем неофициален.

— Сигурно е било голям удар за Вили Херцог?

Теди поклати отрицателно глава и се засмя.

— Не. Дори ми писа, че се чувства облекчен. Той също се влюбил там в някаква жена и от дълго време се чудел как да ми го съобщи. Получих писмо с най-сърдечни поздравления. Никакви истории с разбити сърца, слава богу, останахме си добри приятели. Вероятно вече се е оженил.

— А ти, Теди, кога смяташ да се омъжиш? — попита Ирина и отпи от чашата си.

— О, засега все още не мога. И не е възможно да се омъжа без госпожа и господин Вестхайм. Марк напълно ме разбира. Ще трябва да изчакаме, докато ги намеря. Или докато ми се обадят, което сигурно ще стане в най-скоро време.

Ирина Трубецкой се изправи на стола и вторачи поглед в Теди. Не промълви нито дума, но остана така, с полуотворена уста, с празен поглед, цялата побледняла.

Теди забеляза как се измени лицето й и бързо попита:

— Какво има? Не ви ли е добре? Да не ви е лошо?

Княгинята прошепна едва:

— Да, нещо не ми е добре. Ей сега ще се оправя. Само момент… — Тя остави чашата върху щайгата с трепереща ръка. Стисна силно пръстите си, за да спре неволните потрепвания, наведе се и погледна напрегнато Теди.

Младата жена също я погледна внимателно и си каза, че в този миг очите й са по-невероятно сини и красиви от всякога. Изведнъж видя, че те са пълни със сълзи и че лицето на Ирина е бяло като платно.

— Но какво има? Кажете ми, каквото и да е!

— Аз не ти казах истината — отвърна глухо Ирина. — Всъщност не те излъгах, но премълчах… Всъщност защо ли се оправдавам? Защо казвам, че не съм те излъгала, след като го направих? Излъгах те, като не ти казах, че…

— Какво… искате… да кажете? — заекна Теди. Думите сякаш заседнаха в гърлото й. Тя също се наведе напред и впери поглед в Ирина. В същия миг я обзе ужасно предчувствие и от уплаха сърцето й започна лудешки да бие.

— Не ти казах… — Княгинята отново спря, пое дълбоко въздух и бързо продължи. — Не ти казах нещо важно, Теди. Нещо за Урсула и Зигмунд. Трябваше да ти го кажа още вчера. Няколко пъти се опитах, но все не намирах смелост.

— Какво? — извика Теди с изтънял от вълнение глас. — Кажете ми! Моля ви, кажете ми веднага!

— Теди, скъпа моя… Теди… никога няма да ги откриеш. Нито пък те ще ти се обадят, както се надяваш. Урсула и Зигмунд не са сред бегълците, които се връщат в Берлин, нито пък ще бъдат освободени от някой лагер. — Гласът на Ирина трепереше. — Те няма да се върнат. Никога.

Княгинята стана, седна на дивана и взе ръката на Теди в своята.

Устата на Теди започна да трепери, очите й се разшириха, а лицето й цялото побледня. Тя стисна ръката на Ирина, погледна я право в очите и промълви задавено:

— Те са мъртви, така ли? Урсула и Зигмунд Вестхайм са мъртви.

Княгинята кимна.

— Да — прошепна тя, привлече Теди до себе си, прегърна я и сложи ръка на главата й.

Теди се разрида неудържимо.

— Знаех си… дълбоко в себе си. Знаех го. Непрекъснато бях в постоянен страх за тях — хълцаше тя. — Шансът им да оцелеят беше едно на милион. Знаех си, че няма да се спасят…, но не смеех да го призная сама на себе си…

Ирина прегърна Теди като малко дете и се опита да я успокои, да я утеши. Двете останаха дълго време вкопчени една в друга. Теди изведнъж се изтръгна от ръцете й и извика:

— О, господи, защо те? Защо трябваше да се случи точно на тях?

Ирина Трубецкой поклати глава. Никога не би могла да отговори на този въпрос.

След малко двете жени престанаха да ридаят и изтриха очите си. Теди попита тихо.

— Къде… къде са умрели?

Като изтриваше с ръка мокрите си страни, Ирина отвърна:

— Зигмунд умря в Бухенвалд. През четирийсет и втора.

— Сигурна ли сте?

Ирина кимна уверено.

— Научихме го от Курт фон Витинген. Той успя да разбере… Чрез хора от заводите „Круп“ в Есен… Група затворници работели в един от лагерите на Круп. Повечето били жени. Една от тях, полска графиня, познавала Зиги още от Берлин. Видяла го в Бухенвалд. Тя казала, че са го убили. Бил разстрелян. — Очите на Ирина отново се напълниха със сълзи и тя сложи ръка на устата си, опитвайки се да сподави риданието. След малко продължи: — Курт все успяваше да научи какво става с приятелите ни. Ала твърде често не можеше да помогне с нищо. Само много рядко.

Теди се опита да преглътне напиращите сълзи и попита:

— А Урсула? И тя ли в Бухенвалд?

— Не. Равенсбрук. Почина през 1943-та.

— Сигурна ли сте?

— Да, напълно. Една от жените в нашата група от съпротивата — Мария Ланген, беше затворена в Равенсбрук от 1943-та до лятото на 1944-та година. После ненадейно я освободиха. Срещнала в лагера Урсула и Рената. Двете били заедно. Рената също починала в Равенсбрук.

— И тях ли са ги разстреляли? Как са умрели?

Ирина прехапа устни и замига тежко. Извърна поглед настрани, преглътна напрегнато и остана неподвижна, вперила очи във въздуха.

— Моля ви — настоя Теди. — Трябва да зная.

Ирина се обърна, погледна я право в очите и отново избухна в плач. Сълзите й започнаха да се ронят върху стиснатите ръце.

След миг прошепна:

— Била е пребита до смърт.

— О, господи, не! Не! Не! Не! Не и Урсула! — изкрещя Теди и стана. — О, господи, не, не мога да го понеса! Не мога! — При мисълта за ужасната смърт на Урсула се разрида. Представи си мъката й и се сви на две от ужас. Започна да се клати назад-напред, разтърсена от кошмарното видение. Плака, докато не й останаха никакви сили.

Ирина седеше до Теди, обвила раменете й с ръка, и се опитваше да я успокои, ясно съзнавайки, че не би могла. Смазани от общата скръб, двете жени дълго време ридаха за своите приятели Урсула и Зигмунд.

Мина много време, преди Теди да успее да се успокои и да се овладее. Тя взе чашата шнапс, изпи я и тихо попита:

— А Рената фон Тигал? И тя ли… по същия начин? Знаете ли нещо?

— Рената също е била подложена на побой. Но починала по-късно, от спукан апандисит. Никой не я погледнал, не я завели на лекар, така че развила перитонит и починала. Няколко месеца след смъртта на Урсула.

Теди прехапа устните си и извърна глава. След малко промълви:

— А Райнхард фон Тигал?

— За него не успяхме да научим нищо.

— Значи може да е още жив — възкликна Теди с надежда.

— Едва ли. Рената разказала на Мария, че четиримата са напуснали замъка Тигал, защото ги предупредили, че ще ги арестуват. Зиги и Урсула, защото са евреи, а Рената и Райнхард, защото ги укриват. А освен това в Гестапо подозирали, че Райнхард участва в съпротивителното движение, което беше самата истина.

— И какво, така и не са успели да намерят друго убежище?

— Да. Арестували ги още в Потсдам. Рената и Урсула били изпратени веднага в Равенсбрук. Така и не научили къде изпратили Зиги и Райнхард.

— Но защо имената им ги няма в списъците на всичките служби, които обиколих? — възкликна Теди.

— Не зная — отвърна Ирина и като поклати глава, безпомощно сви рамене. — Знаем колко прецизни бяха нацистите, съставяха какви ли не списъци — на всички арестувани, включително и на номерата, които са татуирали върху ръцете на жертвите си. Но явно са били също толкова старателни и когато са унищожавали списъците — по времето, когато съюзниците вече напредваха и започваха да освобождават лагерите. Не зная как да си го обясня, Теди… Имената им сигурно са били в унищожените от нацистите списъци.

— Сигурно — кимна Теди. — А тази ваша приятелка от съпротивата, Мария Ланген… може ли… дали бих могла да се срещна с нея, да говоря с нея? Може би тя ще ми разкаже нещо повече…

— За съжаление тя почина тази година. Един бог знае как успя да преживее толкова дълго. Горката Мария, била подложена на такива мъчения, че никога не успя да се съвземе.

Теди се облегна, без да продума.

Нямаше какво повече да се каже.

Тя затвори очи и в мислите й нахлу споменът за Урсула — красивото лице, нежният глас и усети, че от ужас ще закрещи. Успя да се овладее и стисна здраво очи, за да спре сълзите. Мисълта за ужасната смърт на Урсула, за това как е била измъчвана и пребита, беше непоносима. Теди знаеше, че никога няма да може да заличи от паметта си мисълта за жестоката смърт на тази жена. Тя щеше да я преследва до края на дните й.