Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (35)

35

Ирина извади голям железен ключ и отвори тежката дървена врата.

— Теди, моля те, изчакай за миг, докато запаля газовите лампи — каза тя и се мушна вътре.

Само след миг иззад вратата се чу гласът й, който подкани Теди да влиза.

Младата жена пристъпи и се озова в малко мазе. Единствената светлина идваше от току-що запалените лампи, които мъждукаха в сумрака. Теди примигна няколко пъти, докато очите й се адаптират към тъмното помещение, после с любопитство се огледа.

Грозното мазе беше оскъдно мебелирано. До стената имаше стар, протрит диван, от който стърчаха пружини. От двете му страни бяха сложени малки масички от тъмно дърво, върху които светеха лампите, освен това имаше и две кресла, обърнати към дивана. В средата беше поставена голяма дървена щайга, покрита с дантелена покривчица — масичката, на която можеше да се пие кафе и чай. До другата стена имаше старомоден бюфет, който очевидно помнеше и по-добри времена, а върху него — купчина книги, голяма бяла свещ в гравиран свещник и няколко поочукани порцеланови чашки и чинийки.

Цялата обстановка издаваше желанието на княгинята да придаде на мазето уют и топлина, та да изглежда поне малко като истински дом. Върху бетонната плоча на пода беше постлан изтъркан килим с източни мотиви, върху тъмносиния диван бяха нахвърляни няколко измачкани възглавнички от червено кадифе, а едното кресло беше покрито с избеляло шотландско одеяло. Върху щайгата имаше буркан с букет прашни изкуствени цветя. Теди беше така трогната от обстановката в стаята, че усети как от вълнение в гърлото й засяда буца.

Ирина явно беше наблюдавала реакцията й, защото каза оживено:

— Зная, че не е нещо особено, но е наистина по-добре от това, с което разполагат повечето берлинчани. Днес хората най-често побират вещите си в хартиен плик и ги носят със себе си из руините, където нощем се подслоняват както могат. Аз съм направо щастливка. Мазето е сухо и най-важното — напълно безопасно. Дори може да се затопля — от газовата печка… Студено ли ти е, Теди? Мога да запаля печката.

— Не, не! — възкликна Теди. — Не искам да хабите скъпоценната газ заради мен. Няма да си свалям палтото.

— Аз също, ако това може да се нарече палто — отвърна Ирина и се засмя, като погледна опърпания мъжки балтон, в който цялата се губеше. После се загърна и добави: — Хайде, Теди, сядай. Бих искала да ти предложа нещо за пиене, но май не разполагам с кой знае какво. Все пак да видим какво ще се намери.

— Благодаря, но не искам нищо, наистина не искам, добре съм — започна да я уверява Теди и се отпусна в креслото. Свали вълнените ръкавици и ги пъхна в джоба си, после размота дългия кариран шал и го метна през врата си.

Княгинята седна на дивана срещу Теди и махна с ръка.

— Всъщност това беше нещо като склад. Тук държаха сребърните и порцеланови сервизи и някои други по-ценни вещи. А ей там — тя посочи с ръка — е винената изба, макар че няма никакво вино. В нишата съм си устроила… спалня!

Теди отново се огледа и попита:

— Тези мебели сигурно сте успели да измъкнете от развалините на къщата?

— О, не, от къщата не беше останало нищо — осемдесет и два дни подред съюзническите войски ни бомбардираха всеки ден. Тези жалки остатъци бяха тук от преди това. Още през 1940-та година вторият ми баща устрои двете мазета като убежища в случай на въздушни нападения. Сама виждаш — това малко жилище едва ли не ме очакваше да се върна. Направих го след една от последните бомбардировки, когато от сградата не остана нищо.

— А баронът… княгиня Наталия… — Теди изведнъж замълча, защото не беше уверена дали е редно да продължи да разпитва. Може би майката и вторият баща на Ирина са били убити и споменът за тях само би я разстроил.

Ирина усети смущението на Теди и отвърна:

— Всичко е наред, и двамата са добре, слава богу. Живеят в едно от именията на барона близо до Баден-Баден. Но не в замъка, който, разбира се, е заключен, а в къщата на градинаря. Хелмут не може да поддържа замъка, няма нито прислуга, нито гориво, нито хранителни запаси.

— Толкова се радвам, че и двамата са добре и не им се е случило нищо лошо — каза Теди. После огледа усойното мрачно мазе и попита: — А вие няма ли да се чувствате по-добре, ако отидете при тях в провинцията?

— Ни най-малко! — енергично поклати глава Ирина. После внезапно звънко се разсмя. — А и те са такава странна двойка — руска княгиня и пруски барон. Знаеш ли, те са като… как да ти ги опиша, като влюбени гургулици. И освен това съм сигурна, че предпочитат да са сами. На всичко отгоре онази къщичка е съвсем малка и тясна дори за тримата. Е, поне не съм в руската зона.

— Да, госпожа Рейнолдс ми каза, че в червения сектор често стават изнасилвания и че сама жена не бива да ходи там.

— Особено жена като мен! — Представяш ли си как биха се отнесли с мен болшевиките! — възкликна Ирина. — Когато в началото на май завзеха града, бях изпаднала в паника. Седмици наред не излизах, докато не се появиха англичаните, французите и американците, за да заемат окупационните зони… Е, стига толкова за това, сега нали съм в безопасност.

Теди се умисли за момент, после отбеляза:

— Никак не ви е леко, макар че имате покрив над главата си. Зная, че в Берлин трудно се намира храна, и бих искала утре да ви донеса малко зеленчуци и други продукти. Сигурна съм, че когато й разкажа за вашия подвиг, госпожа Рейнолдс с удоволствие ще ми даде от запасите си, за да ви помогне.

— Не е нужно, но все пак благодаря ти, Теди. Много мило, че ми предлагаш някаква помощ. Оправям се доста добре, а когато имам нужда от нещо, отивам в Тиргартен.

— В Тиргартен? — възкликна изненадано Теди.

— Да, в парка става голям черен пазар — обясни Ирина. — Ако имаш пари, можеш да купиш масло, кафе, чай, шоколад, цигари, паста за зъби. Всичко.

— И все пак бих искала да ви донеса нещичко. Няма да ми струва нищо, честна дума. Наистина искам да ви помогна. Моля ви, позволете ми да направя нещо.

— Добре, Теди, благодаря ти. — Ирина грациозно наклони глава и лицето й грейна. — Много мило от твоя страна. Но нали в трудни времена човек трябва да разчита на приятелите си.

— В Лондон имам чудесни приятели. Всъщност те ми помогнаха да дойда тук, за да търся госпожа и господин Вестхайм. А вие имате ли добри приятели? Тук, в Берлин?

— Останаха един-двама. За съжаление повечето от приятелите ми не оцеляха. — Ирина се облегна и затвори очи. Когато ги отвори, те бяха помръкнали от скръб и върху миглите й блестяха сълзи.

Теди забеляза отчаянието върху бледото, посърнало лице на Ирина, и сърцето й се сви.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

— Приятелите ми бяха избити, жестоко избити… — гласът на Ирина Трубецкой потрепери и тя не можа да продължи. Тихо заплака. След малко бръкна в джоба си, извади оттам едно парцалче и изтри очите си.

— Извинявай — пророни тя и се опита да се усмихне. — Не исках да се разкисвам, но ти си толкова мила, разчувствах се и се сетих за всичките си приятели… — Ирина спря, отново затвори очи и въздъхна на пресекулки, сякаш мъката й беше твърде голяма.

Теди мълчаливо я чакаше да се съвземе. Знаеше, че не може да каже или направи нищо, с което да намали скръбта й. За втори път тази сутрин се замисли за трудния живот на тази руска аристократка. Вгледа се в лицето й на оскъдната светлина и за кой ли път се възхити на изящните черти — красиви скули, изписани устни, фина брадичка, гладко широко чело и кестеняви вежди над ярките сини очи. Очите и устата бяха заобиколени от ситни бръчици, но въпреки това Ирина беше красива жена. Сигурно е на трийсет и две-три, помисли си Теди, но изглежда по-възрастна след преживяното.

Княгинята погледна Теди.

— С Курт фон Витинген работехме в съпротивата. Имахме един добър приятел, адмирал Канарис… Вилхелм Канарис. Именно той помогна на теб, Урсула и Максим да напуснете Германия. Ти знаеше ли за това?

— Да, госпожа Вестхайм ми каза.

— Вилхелм Канарис също е мъртъв — рече тихо Ирина. — Той ненавиждаше Хитлер и се отвращаваше от идеите на този престъпник. Плати за това с живота си. — Тя зарея поглед и за миг потъна в спомени. След малко продължи: — Адмиралът поемаше невероятни рискове, за да помогне на съпротивителното движение, за да ни съдейства да помогнем на нацистките жертви, които отчаяно се опитвахме да спасим… — Ирина отново замълча, без да довърши думите си.

Теди я наблюдаваше внимателно и видя как сянка на безумно отчаяние внезапно прекоси лицето й. Изведнъж разбра, че княгинята си е спомнила нещо ужасно. Само при мисълта какво може да е то, Теди почувства как я побиват тръпки. Въпреки това се опита да остане спокойна.

Ирина скочи от дивана, отиде до бюфета, отвори едно чекмедже и извади кутия цигари. Обърна се към Теди и я попита:

— Пушиш ли? Искаш ли цигара?

— Не, благодаря, но имам цигари. — Теди бръкна в чантата си, извади оттам кутия „Лъки Страйк“ и я остави върху щайгата до буркана с изкуствените цветя. — Изобщо не се сетих, че може да пушите… иначе щях да ви ги дам веднага.

— Благодаря, Теди — отвърна Ирина. После се върна на дивана и седна. Взе безценния подарък, запали цигара и започна да разказва за Вилхелм Канарис. — Арестуваха го през лятото на 1944-та. Обвинението беше в предателство към Третия райх. — После спря за миг, изпусна дима от цигарата и продължи тихо: — Обесили го през април, в концентрационния лагер Флосенбург. Каква ирония на съдбата, съюзническите войски влязоха в лагера дни след това.

— Да, четох във вестниците. Колко жалко, че американците не са успели да го спасят. Само като си помислиш, и ти става страшно — отвърна Теди и отново замълча, потънала в мисли за ужасната смърт на този храбър човек.

Ирина също се умълча. Пушеше, потънала в мислите си. След малко пое дълбоко въздух и заговори бавно, внимателно, сякаш претегляше всяка дума.

— Надявам се, че хората в Англия започват да разбират, че в Германия имаше много смели мъже и жени, които се противопоставяха на Хитлер и шайката му с всички сили и се опитваха да ги спрат. Това бяха изключително достойни хора, които искаха да предотвратят унищожението на толкова човешки същества, опитваха се да сринат пъкления зловещ режим, да премахнат Хитлер и нацистите. И в тази борба загубиха живота си.

— Да, в Англия знаят това — увери я Теди. В последно време четох много публикации за германското съпротивително движение. Знаете ли, английските вестници наричаха адмирал Канарис „герой“.

— Той наистина беше такъв.

— Двамата с Максим му дължим живота си.

— Така е. Но за вашето бягство помогнаха и други хора. Помниш ли полковника, който във влака от Берлин за Аахен пътуваше във вашето купе?

— Полковник Остер? След като влязохме в Белгия, госпожа Вестхайм ми каза кой е бил той.

— Трябваше да пътува с вас, за да се увери, че всичко е наред и че сте заминали. Помощник на адмирала във военното контраразузнаване, той също беше истински храбър мъж. Двамата бяха много близки, най-вече заради общата им ненавист към нацистите.

Ирина загаси цигарата и скръсти ръце в скута си, загледана в тях. Явно спомените от последните няколко години бяха все така живи и ярки. Може би никога нямаше да избледнеят в паметта й. Без да вдига поглед, тя разказа на Теди невероятни неща.

— През 1944-та имаше заговор за убийството на Хитлер… Представяш ли си, само преди една година, а ми се струва, че беше толкова отдавна. Може би защото оттогава всичко се промени, толкова неща се случиха. Наричат го заговора от двайсети юли. За съжаление не успя, всичко пропадна. Хитлер не беше убит, а само ранен, макар че граф Клаус фон Щауфенберг постави куфарчето с бомбата само на дванайсет фута от него. И така Хитлер пострада доста, но оживя, а някои от заговорниците бяха арестувани веднага. Полковник Фон Щауфенберг беше разстрелян още същата вечер… в полунощ, в двора на военното министерство.

Ирина взе нова цигара и продължи.

— В Гестапо мислеха, че полковник Остер също е бил замесен, и го арестуваха. Затвориха го в главната квартира на Гестапо. Знаехме, че са го подложили на ужасни мъчения. Измъчваха ги всичките…

— А кои бяха другите? — попита Теди шепнешком, затаила дъх.

— Адам фон Трот, Готфрид Бисмарк, Фрици Шуленберг и много други. Никой от тези мъже не се огъна при разпитите, никой не ни издаде, не спомена нашите имена. Да, те не ни предадоха… — Ирина Трубецкой погледна Теди право в очите и каза: — Аз бях в много, много тесни връзки със заговорниците, всичките ми бяха приятели, но мен не ме арестуваха. Те умряха, но спасиха мен и много други мъже и жени.

— О, колко сте храбра! Та вие самата можехте да загинете! — извика Теди. Ирина винаги й се бе струвала много смела, винаги горда с безстрашието си. Урсула Вестхайм я наричаше „героична личност“.

Ирина кимна.

— Да, можеше да ме убият — съгласи се тя. — Но не умрях. Останах да ги оплаквам.

В малкото мазе отново легна гробно мълчание.

Теди реши да попита какво се е случило с принц Курт фон Витинген, но преди да отвори уста, Ирина отново заговори, сякаш изпитваше огромно облекчение да излива пред някого мъката си.

Тя продължи разказа си спокойно.

— Повечето от моите приятели загинаха. Някои от тях умряха мъченически. През август миналата година Адам фон Трот беше обесен на една кука за месо със струна от пиано. Умирал бавно, с часове, в затвора в Пльотцензее. Теди, можеш ли да си представиш, че са заснемали на лента тази бавна смърт на куката за месо и после са показвали филмите на Хитлер. Садисти! Ханс Остер също беше обесен през април във Флосенбург заедно с адмирал Канарис. Толкова ми е мъчно за тях. Никога няма да ги забравя, никога. Те са в мислите ми всеки божи ден и ще ги помня, докато съм жива.

Теди беше така потресена, че известно време не беше в състояние да продума. Когато накрая заговори, гласът й беше задавен.

— Господи, какъв кошмар! Целият свят трябва да узнае за тези ужасяващи престъпления, както узна за концентрационните лагери. Никога повече не трябва да допуснем това да се случи!

Ирина се обърна към Теди, пое дълбоко въздух и каза:

— Хитлер е мъртъв. Но все си казвам, че по-добре щеше да е, ако не се беше самоубил през април в онзи бункер. Трябваше да бъде пленен от съюзническите войски и съден за всичките си престъпления срещу човечеството заедно с останалите престъпници. Следващия месец в Нюрнберг започва процес, който ще се води от международен трибунал от представители на четирите страни победителки. Целият свят ще го следи. Справедливостта трябва да възтържествува. В името на милионите убити — за да не остане тяхната смърт неотмъстена.

— Не се тревожи, справедливостта наистина ще възтържествува — увери я мрачно Теди. — Онези чудовища няма да се отърват безнаказано. Всички ще бъдат наказани и ще увиснат на въжето. Въпреки че според мен да ги обесят ще е направо проява на милост.

— Око за око, зъб за зъб — каза на себе си Ирина.

Теди се наведе и като я погледна напрегнато, попита притеснено:

— Не споменахте принц Курт фон Витинген… Нима и той беше хванат от нацистите и убит?

— Не от нацистите — очите на Ирина потъмняха и преди да продължи, тя пое дълбоко от цигарата. — Всъщност, Теди, никой не знае какво точно се е случило с него. Последното лято е бил в Берлин. Аз не го видях, но се е срещнал с друг член на нашата нелегална група — Волфганг Шрьодер. Двамата се поздравили, а няколко дни по-късно Волфганг отново видял Курт. Разговарял с руски офицери, в онази част на Берлин, която сега е в Източната зона. Оттогава никой не го е виждал. Просто изчезна.

— Също като семейство Вестхайм и семейство Фон Тигал.

Ирина помълча, после предпазливо отрони.

— Не е съвсем същото.

— Нима мислите, че принцът може да е мъртъв? — попита Теди.

— Възможно е. Когато Курт не се появи след края на войната, започнахме да мислим, че е пострадал при сраженията в окопите и барикадите тук, в града. Те продължиха дори след като руснаците разрушиха и завзеха Берлин. Започнахме да го търсим в болниците. Преобърнахме всичко с главата надолу, разпитахме кого ли не. Един мъж от нашата група — Дитер Мюлер, се зае отново да го издирва, съвсем внимателно. Ала напразно. Така и не открихме Курт. Нито пък тялото му.

— А не е ли… не е ли възможно тялото на принца да е затрупано някъде под развалините? — попита Теди, спомняйки си разказа на Ан Рейнолдс за стотиците трупове, които гният под руините и в реката.

— Да, съществува и такава възможност — призна Ирина. — Но Дитер Мюлер има друга хипотеза. Според него Курт е бил задържан от руските офицери, с които Волфганг Шрьодер го е видял да разговаря. Може би още тогава, същия ден.

Приседнала на самия ръб на креслото, Теди слушаше внимателно. В главата й нахлуха хиляди въпроси, но тя зададе най-логичния:

— Но защо им трябва на руснаците да арестуват принц Курт фон Витинген?

— Може би са решили, че е шпионин — предположи Ирина. — По-точно американски шпионин, а това автоматично го прави в техните очи враг на Съветския съюз. Знаеш ли, тези болшевики са направо обхванати от параноя, особено по адрес на американците. Такива са заради своя вожд — Йосиф Сталин. Неговите ръце са до лактите в кръв, истински тирании.

— А вие! Вие какво мислите? Нима също вярвате, че те са задържали принца?

— Не зная, Теди. А много бих искала.

— Онзи ден ходих до мястото, където беше къщата на семейство Витинген… От нея е останала само купчина развалини, както навсякъде в Берлин. Арабела в Цюрих ли е?

— Да. Дойде в Берлин лятото — веднага, щом стана възможно, но тъй като Курт е изчезнал, домът им е разрушен, а тя няма друг подслон, реши, че няма какво да прави тук. Върна се в Швейцария с Диана и Кристиан.

— Така и предположих.

— Арабела вече не е същият човек. Откакто Курт изчезна, й стана нещо… От време на време губи представа за реалния свят.

Теди се натъжи.

— Горката жена… какъв ужас. Поне има за утеха децата.

— Да, Диана и Кристиан наистина са й единствената утеха.

Двете жени отново замълчаха, всяка унесена в собствените си мисли. Най-накрая Ирина заговори.

— О, Теодора, само за тъжни неща си приказваме. Още повече се измъчваме. А не сме се виждали цели шест дълги години. Вината е моя, така се разприказвах — тя продължи с ослепителна усмивка: — Искам да ми разкажеш всичко за вас двамата с Максим, за живота ви в Лондон! Всичко, без да пропускаш нищо.

— Няма да пропусна нищо — обеща Теди. — Всъщност наистина имам много за разказване. — Тя бръкна в чантата си, за да изрови плика със снимките, и продължи: — Ето няколко чудесни снимки на Максим. Взех ги, за да ги покажа на родителите му, когато ги намеря. Толкова ще се гордеят с него, когато отново се съберат. Голямо и наистина прекрасно момче.

Ирина Трубецкой не продума.

Рязко стана, отиде до бюфета и започна с разтреперани ръце да рови в едно от чекмеджетата, уж търсеше нещо. Не искаше Теди да види мъката, изписана на лицето й, нито сълзите, които внезапно нахлуха в очите й.