Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (34)

34

Теди и руската княгиня останаха така, хванати за ръце, вперили поглед една в друга, сякаш не вярваха на очите си. Вълнението им беше прекалено силно. На лицата им се изписа огромна радост и изумление от неочакваната среща в опустошения от войната град.

Княгинята пристъпи напред и силно прегърна Теди. Двете жени дълго стояха така прегърнати сред руините на разрушения Люцовуфер.

Когато най-накрая се отдръпнаха, за да се погледнат отново, Ирина възкликна:

— Максим! Как е той? Добре ли е? Сигурно много е пораснал.

— Да — отвърна Теди. — Той е чудесно момче, блестящ ученик… учи в отлично училище в Англия — Теди погледна внимателно княгинята, покашля се и напрегнато продължи: — Веднага, щом можах да го уредя, тръгнах за Берлин. Търся родителите му. Знаете ли какво стана с тях?

Усмивката изчезна от лицето на Ирина и тя поклати глава.

— Княгиньо, кога за последен път ги видяхте?

— През септември 1941-ва, когато бяха отседнали в замъка на Фон Тигал до Бранденбург — отвърна тя. — Скоро след това се разболях от бронхит. Когато се оправих и можех да ставам от леглото, установих, че са заминали.

— Дали са се скрили някъде другаде? Или просто са напуснали замъка?

— Честно казано, не зная. Беше… беше направо необяснимо.

— А семейство Фон Тигал, те поне не знаят ли нещо?

Ирина Трубецкой отново поклати глава и на лицето й се изписа огромна мъка.

— Те също изчезнаха. Сякаш всичките се стопиха във въздуха.

Теди отвърна на тъжния поглед на Ирина, а в очите й се четеше тревожен въпрос.

— Кога изчезнаха, по едно и също време със семейство Вестхайм? Или по-късно?

— Не зная точно. Зная само, че през ноември 1941-ва, когато отново отидох да ги видя, и четиримата бяха напуснали замъка.

— Но прислугата на Фон Тигал сигурно е знаела нещичко. Имаше доста слуги, а Гретхен имаше и гувернантка, казваше се Ирмгард.

— Да, точно така — отвърна Ирина и като се наведе, погледна Теди право в очите. — През 1941-ва всички мъже, които работеха в замъка, бяха мобилизирани в армията, а жените — разпратени в оръжейните заводи или във военните производства. Когато отидох в замъка през ноември, намерих само една стара жена, пазачка. Тя ми каза, че графът и графинята са се върнали в Берлин преди няколко дни и че мога да ги намеря в апартамента им — същия, който беше на това място, където сме сега. Когато пристигнах, тук нямаше никой, дори и слугите.

— И семейство Фон Тигал не ви се обадиха, така ли? И никога повече не ги видяхте? — промълви тихо Теди, вперила поглед в другата жена.

— Не. Нито пък получих вест от Урсула и Зигмунд. През лятото на същата година къщата на Тиргартенщрасе беше улучена от бомба, така че явно не са можели да се върнат там. Скоро след това отидох да ги търся във вилата им на Ванзее, но тя беше пуста. Заключена, с пуснати капаци.

— Аз ходих до вилата миналата седмица — каза Теди. — Закара ме една приятелка, госпожа Ан Рейнолдс, работи в Международния Червен кръст. Не че се надявах да ги намеря, но не можех да се успокоя, докато не проверя и там. Двете с госпожа Рейнолдс разговаряхме с жената, която живее във вилата. Така и не узнахме нищо от нея. Тя дори не знаеше за съществуването на семейство Вестхайм.

Княгинята кимна и погледна Теди многозначително.

— Вилата беше взета от високопоставен нацист. По онова време подобни неща се случваха непрестанно. Важните клечки на Третия райх крадяха каквото си поискат.

— Да, и особено от евреите — кимна Теди. — Но все пак, нима не направихте опит да научите как и къде са изчезнали двете семейства? Да проверите, пък дори и с помощта… на хората от съпротивата, на нелегалните?

— Аз самата участвах в съпротивата, Теди, и се опитах да разбера дали приятелите ми са напуснали Германия или са били арестувани от Гестапо. Но не успях да открия нищо. Навсякъде удряхме на камък. Но това не се случваше толкова рядко — хората изчезваха, без да оставят следи. Всъщност такава беше съдбата на милиони. Милиони, Теди. И все още има милиони хора, които се смятат за изчезнали.

— А другите членове на семейство Вестхайм? Имате ли представа какво стана с тях?

— Госпожа Вестхайм, майката на Зигмунд, почина през пролетта на 1940-та година. Сърцето й не издържа. Нали помниш, че от дълго време не беше добре със здравето. През същата година Зигрид и съпругът й Томас Майер бяха убити в Хамбург при въздушно нападение, а горката Хеди се оказа, че била в къщата на Тиргартенщрасе, когато я улучи бомба — някъде през лятото на 1941-ва. Вероятно е загинала заедно със слугите, които са били в къщата.

Теди се умълча и остана загледана в Ирина, без да може да продума. Вестта за печалната съдба на лелите и чичото на Максим я натъжи. Спомни си за тях и очите й се напълниха със сълзи. Та те бяха толкова млади, още нямаха трийсет години.

Теди въздъхна и тъжно отрони:

— Значи всичките са мъртви. Какво нещастие! Бях почти сигурна, че баба Вестхайм е починала, беше доста болна и много възрастна. Но останалите… Толкова се надявах, че поне един от тях ще оцелее… О, господи, не мога да го повярвам!

— Разбирам те — кимна печално княгинята. После възкликна: — Никой от нас не искаше тази война. Тя беше обявена от един луд и от самото начало беше толкова безсмислена, толкова ненужна. Това не биваше да се случи! Войната взе жертви по целия свят. Милиони хора са убити, други осакатени за цял живот, всички пострадахме от войната по един или друг начин. Велики градове в Европа са сринати със земята… изгубихме толкова неща… завинаги.

Теди вдигна глава, все така обсебена от мрачни мисли. После обърна поглед към руската благородничка и й каза поверително, като безпомощно вдигна рамене:

— Наистина не зная какво още бих могла да направя. Обиколих всички служби — Международния Червен кръст, еврейските и ционистките организации, квакерите. Напразно. Прегледах всички техни списъци име по име, но не открих в тях нито семейство Вестхайм, нито двамата Фон Тигал. Толкова е странно, просто не мога да го проумея, как е възможно… да изчезнат ей така.

— Не са само те. Милиони изчезнаха. — Ирина леко докосна ръката й и добави: — Хайде да не стоим така. По-добре да отидем в малката ми квартира, там ще поговорим на спокойствие. — Тя се обърна, хвана с напуканите си ръце старата детска количка, подкара я и каза: — Хайде да вървим към къщи. Там не е особено изискано, но поне е удобно. Ще се постоплим.

— Да, днес е доста по-студено от преди две седмици, когато пристигнах в Берлин — отбеляза Теди и тръгна през руините, като смутено се оглеждаше наоколо и търсеше с поглед нещо, което да наподобява място за живеене. Не се виждаха никакви къщи, всичко беше разрушено.

Докато крачеше до рускинята, Теди не се сдържа и я попита:

— Но все пак къде живеете? Къде е тази къща?

— О, оттук не може да се види — засмя се Ирина Трубецкой. — Наричам я къща, но то всъщност е нещо като землянка.

Теди се смути и не можа да отговори.

Не след дълго принцесата спря и посочи най-близкия кратер пред тях.

— Ето, това е моята дупка! Живея тук като… троглодит — Ирина погледна Теди крадешком и продължи: — Не се страхувай, не е чак толкова ужасно, колкото изглежда. Почакай да оставя тухлите.

Княгинята подпря количката до една купчина отломки, след това се наведе и внимателно закрепи колелата с камъни.

Теди клекна, за да й помогне, и плахо попита:

— Княгиньо?

— Да?

— А защо работите с тези жени на развалините?

Ирина Трубецкой вдигна гордо глава и прикова ясносините си очи върху Теди.

— Защото няма какво друго да правя. — После въздъхна и добави: — Пък и за събраните тухли ми плащат, дават ми и допълнителни купони за храна. — Усмихна се и продължи: — Освен това има и друга причина. Така имам чувството, че върша нещо нужно, нещо полезно за бъдещето. Нали с тухлите, които събирам, може би някой ден Берлин ще бъде възстановен. Това придава на живота ми някакъв смисъл, някаква цел. Нещо като залог за бъдещето.

— Разбирам — кимна Теди. — Да, да, отлично ви разбирам. — Но съвсем неволно се замисли какъв ли щеше да е животът на Ирина Трубецкой, ако не беше руската революция. Майка й, княгиня Наталия, беше от семейството на Романови, братовчедка на цар Николай. Ако руският двор все още съществуваше, Ирина щеше да живее в спокойствие и охолство. А не да се рови в руините на Берлин, да събира тухли и да се подслонява в някаква дупка.

Ирина пропълзя на колене, погледна към Теди, която още седеше клекнала, и като извика „Ела!“, пристъпи в кратера и изчезна от погледа й.

Теди едва се сдържа да не извика, скочи и се втурна след нея. Разтреперана, тя надникна и видя, че надолу има няколко каменни стъпала — доста разрушени, явно от бомбардировка. Княгинята внимателно вървеше по тях. Теди пое дълбоко въздух и я последва.

— По времето, когато тази къща на втория ми баща беше цяла, това беше стълбата от кухнята надолу към мазето — каза Ирина. — Както виждаш, единствено тя е оцеляла от дома на стария хер барон. Е, разбира се, и моето малко убежище, което е точно зад тази врата.