Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (33)

33

Теди непрестанно се връщаше в района на Тиргартен. Мястото, където беше прекарала по-голямата част от живота си, я привличаше неудържимо като магнит.

От онази първа дъждовна понеделнишка утрин беше идвала вече няколко пъти. Не можеше да устои на изкушението отново и отново да види познатата, пълна с горчиви спомени улица. Ала така и не откри нещо, което би могло да й помогне да намери семейство Вестхайм. Прибираше се оттам смутена, разстроена, твърдо решена никога повече да не се връща.

Около две седмици след пристигането си в Берлин, в един съботен следобед, Теди отново тръгна към Тиргартен. Днес обаче имаше повод да отиде там. Секретарката на госпожа Рейнолдс — Елизабет Джефард й даде идеята да се свърже с жените, които работеха на групи из целия град, разчистваха развалините и събираха здравите тухли с надеждата, че един ден в Берлин отново ще се строи.

Предишната вечер Елизабет обясни на Теди по телефона, че тези „трумерфрауен“ са изградили собствена мрежа, осведомяваха се по техни канали и затова можеха да са безценен източник на информация за какво ли не — от стоките на черния пазар до хората, които бяха изчезнали. Жените работеха близо до местата, където са били домовете им, и живееха в импровизирани жилища. Елизабет предполагаше, че някоя от тях може да е видяла или чула нещо или да е срещнала някой, който би могъл да помогне на Теди в издирването на Урсула и Зигмунд.

Теди пристигна в района — за последен път, каза си тя, когато взе метрото и слезе на Банхоф Зоо. Вървеше бавно по Тиргартенщрасе, като през цялото време се оглеждаше смутено.

Скоро установи, че днес никой не работи на развалините. Почувства такова ужасно разочарование, че изведнъж осъзна колко силно е била обнадеждена след снощния разговор с Елизабет.

Тъкмо се беше отчаяла, че няма да успее да намери никоя от жените, когато ненадейно зърна три от тях, седнали до един ров, на едно поразчистено от отломките място. Те разговаряха и пушеха по ред от една цигара.

Теди спря на разстояние и се загледа в тях. Жените дърпаха дълбоко от цигарата, и си я подаваха. Теди забеляза, че това разточителство им доставя истинско удоволствие.

Елизабет я беше предупредила да не тръгва с празни ръце. В чантата си носеше кутия „Лъки Страйк“ и три шоколада, които взе от шкафа с лакомствата в апартамента. Очевидно бяха подарени на госпожа Рейнолдс от нейния приятел, американския майор. Ан беше заминала с него в Бон за уикенда, а Елизабет я беше посъветвала непременно да вземе „лакомствата“, като я увери, че госпожа Рейнолдс не би имала нищо против. Добре че беше послушала съвета й. Цигарите и шоколадът може би щяха да ги разприказват.

Когато Теди се приближи, жените спряха да разговарят и се обърнаха към нея. Лицата им изглеждаха така затворени и непроницаеми, а погледите — толкова студени. Теди неволно си спомни враждебността на единствената друга такава жена, с която беше разговаряла — когато попита какво се е случило с дърветата в парка. Дано тези три жени да са по-отзивчиви.

— Моля ви… бихте ли ми помогнали — пророни тя.

Жените я гледаха втренчено, без да отговорят.

Тя опита отново.

— Моля ви… Търся свои близки или поне някаква информация за тях… едно семейство, което познавах още преди войната. Живееха тук… — Теди спря за миг и посочи Тиргартенщрасе. — В една от големите къщи. Господин Зигмунд Вестхайм и госпожа Урсула Вестхайм. Имаха малък син, едно чудесно момченце на име Максимилиан.

Три чифта очи я пронизваха, без да мигнат.

Теди се обърна към най-близко седналата жена.

— Може би вие сте познавали семейство Вестхайм?

— Не.

— А вие, познавахте ли ги? — попита Теди жената в средата, която в момента дръпваше от общата цигара. Тя въздъхна, поклати глава и отвърна:

— Не.

Теди реши, че няма смисъл да пита и третата. Тези жени нямаше да й помогнат. Тя отвори чантата си и извади кутията „Лъки Страйк“.

— Цигари? — предложи им тя. Всяка от тях взе по една, промълви „благодаря“ — но нищо повече, и внимателно прибра цигарата в джоба си.

— Наистина трябва да намеря тези хора — каза отново Теди, този път по-настоятелно. — Моля ви, кажете ми, ако знаете нещо, ако сте чули нещо за тях. Моля ви. — Тя се загледа настоятелно във всяка една от тях поотделно.

Последва мълчание, нарушено от една от жените:

— Онази къща беше бомбардирана заедно с всички — каза тя. — Сама виждате. Никой не остана.

— Все пак някои от хората, които живееха на Тиргартенщрасе, оцеляха — тихо й възрази другата и после продължи. — Има една жена, която разчиства развалини на Люцовуфер. Преди войната познаваше повечето хора от квартала. Питайте нея.

— Да, непременно ще отида! — възкликна Теди и лицето й светна. — Коя е тя? Как се казва? Как да я позная?

— Не я зная нито коя е, нито как се казва. Само съм чувала за нея — отвърна най-любезната от трите жени. — Поразпитайте там наоколо, някоя от другите „Trümmerfrauen“ ще ви я покаже.

— Благодаря ви! Благодаря много! — развълнувано каза Теди. — Толкова ми помогнахте!

Обнадеждена, тя тръгна бързо, а когато стигна моста, който минаваше над Ландверканал и водеше към Люцовуфер, почти тичаше от нетърпение. Спря едва когато стигна улицата и, цялата задъхана, се огледа наоколо. За огромно нейно учудване и разочарование тук беше дори по-безлюдно, отколкото на Тиргартенщрасе. Цареше зловеща тишина.

Тъй като по берлинските улици нямаше почти никакво движение, всички други звуци, особено човешките гласове и стъпки, се чуваха много ясно. Но дори и те липсваха този следобед. Не се чуваше и постоянното почукване от инструментите на жените, които почистваха годните за използване тухли и камъни.

Теди въздъхна тежко и се запита къде ли може да са отишли всички тези жени; самата Елизабет я беше уверила, че те работят през цялата седмица. Веднъж дошла дотук, тя реши да поразгледа района и тръгна напред, като леко потреперваше от студ. Загърна се в палтото си, защото откъм Ландверканал духаше пронизваш вятър. Само след миг разбра защо на улицата няма никой. Вятърът вдигаше праха от руините във въздуха. Обвиха я облаци пепел и мръсотия, които се просмукаха в косата й, напълниха устата й, напластиха се по лицето и заслепиха очите й.

Няма защо да вървя нататък, каза си тя, това е като истинска пясъчна буря. По-добре да се върна в апартамента в Шарлотенбург. Тя се обърна и тръгна обратно към моста. Защо ли изобщо беше дошла насам. И тук, както и преди, нямаше да открие нищо.

Внезапно откъм руините се чу пискливо детско гласче, което процепи тишината.

— Ето, дядо! Насам. Намерих още един.

Теди спря и напрегнато се заслуша.

Последва звук на суха кашлица и след малко до ушите й долетя дрезгавият глас на стар човек:

— Събрахме хубава купчина плочки, Вилхелм. Днес поработихме добре.

— Да, да! — Детето явно беше въодушевено.

Теди не можеше да разбере откъде идват тези призрачни гласове, но й се стори, че е някъде наблизо. Поколеба се накъде да се обърне, за да потърси момчето и стареца, и тогава отново чу кашлицата. Идваше иззад една грамада отломки точно вдясно от нея. Старецът и момчето бяха там, сред развалините.

Теди сви вдясно от пътя. С мъка се промъкна през руините, и най-после доближи грамадата. Заобиколи я и пристъпи напред.

— Извинете — започна леко тя.

Момчето и старецът се стреснаха от внезапната й поява, явно не я бяха чули да приближава.

Гледаха я със зяпнали уста. Старецът заговори с нападателен, враждебен тон:

— Коя сте вие? Какво искате?

Теди долови, че зад тази неприязън се таи страх и отвърна спокойно:

— Аз съм от друг град. Търся една от жените, които работят тук сред развалините.

— Защо? — попита старецът.

— Жените на Тиргартенщрасе ми казаха, че тя може да ми помогне.

Старият човек хладно се изсмя.

— Как би могла една бедна жена, която работи сред развалините, да ви помогне на вас? — Той я измери с унищожителен поглед. Теди бе добре облечена и явно добре нахранена.

— Надявам се да ми каже нещо за едни хора, които някога живееха наблизо — обясни Теди със спокоен глас. — Дошла съм, за да ги потърся. Казаха ми, че тази жена познавала всички от този квартал преди войната.

— Може и да ги е познавала — процеди старецът. — Не зная. Нито пък зная коя точно жена търсите. Така или иначе днес няма никой. Сама виждате, да не сте сляпа. Махайте се оттук!

— А дали ще работят утре? — попита търпеливо Теди.

— Откъде да зная? Да не съм им пазач! — гневно измърмори старецът и като наведе глава, започна безцелно да подрежда купчината бели плочки, които двамата с момчето явно бяха събирали.

Момчето слушаше внимателно и разглеждаше Теди. Изведнъж продума жално:

— Моля… имате ли нещо за ядене? Гладен съм. — С умоляващ поглед той протегна ръка напред като повтори: — Моля ви, имате ли нещо?

Теди се обърна и го погледна. Очите му бяха хлътнали в мъничкото бяло лице. Тя неволно се сети за Максим. Това момче обаче не беше здраво, беше дребно, слабичко и недохранено. Вероятно гладува, каза си тя. Изглеждаше на около седем-осем години, но очите му бяха като на възрастен човек, уморени, сякаш бяха вече познали всичко.

Тя отвори чантата си, извади един шоколад и му го подаде, без да каже нито дума.

— Благодаря! — възкликна то, трескаво разкъса станиола и жадно напъха с две ръце шоколада в устата си. Едва сега Теди си даде сметка колко е гладно.

Само след миг момчето, което старецът нарече Вилхелм, спря да дъвче и погледна дядо си. После извади голямо парче шоколад от устата си, счупи го на две и даде половинката на стария човек.

— Дядо, вземи. Ти също си гладен.

— Благодаря, Вилхелм — усмихна се старецът, взе шоколада и замляска.

Теди стоеше и ги гледаше. Немците предизвикваха у нея смесени чувства, особено откакто беше отново тук. Погледът й спря върху стареца и се запита наум: а къде бяхте през „кристалната нощ“? Къде бяхте, когато хвърляха моя народ във влаковете за депортиране, когато го измъчваха и пращаха в газовите камери? Какво ще ми отговорите, ако ви задам този въпрос? Ще отречете ли, че сте бил един от нацистите? Нима ще се оправдавате с това, че не сте знаели какви ужасни неща стават с евреите? Всички вие сте знаели. Всички германци са знаели, че тези лагери съществуват. Нито един германец не може да отрече това. Какво бихте направили, ако знаехте, че съм еврейка? Дали щяхте да приемете от мен шоколад? Щяхте ли да изядете шоколада на една мръсна еврейка?

Теди се опита да овладее тези мисли, преди да са я разгневили и озлобили. Все пак не всички немци са били нацисти, каза си тя. Обикновените хора са били безсилни, неспособни да се противопоставят на Хитлер и неговата шайка. Пък и никой не е подозирал преследванията на евреите. Никой не е можел да допусне, че милиони хора ще бъдат подложени на избиване. Нито евреите, нито повечето немци са могли да предположат, че ще започне масово изтребление на един цял народ. Навремето самата тази мисъл изглеждаше чудовищна.

Теди премести погледа си към момчето. Всъщност децата не трябва да плащат за греховете на родителите си. Тя отвори чантата, извади другите два шоколада и ги подаде — единия на момчето, другия на стареца. Двамата изглежда се стъписаха от щедростта й, усмихнаха се и дълго й благодариха.

Изведнъж старият човек й се поклони най-учтиво и каза с пресипналия си глас:

— В събота следобед „трумерфрауен“ предават тухлите, които са събрали, в склада. Затова ги няма, получават си парите. Но утре непременно ще дойдат отново. — Той се усмихна леко. — Нали разбирате, няма къде другаде да отидат.

— Елате утре — каза малкият Вилхелм и се усмихна с препълнената си с шоколад уста.

Теди му се усмихна в отговор.

— Да, ще дойда — отвърна тя, обърна се към стареца и добави: — Благодаря.

— Ние ви благодарим, мила госпожице — отговори старият човек и отново почтително се поклони.

 

 

Когато следващата сутрин Теди се върна на същото място, на Люцовуфер работеше само една жена. Реши да действа направо и затова уверено тръгна към нея.

— Добро утро.

Жената стоеше до стара детска количка, в която поставяше тухли. Тя вдигна глава, погледна Теди и, за нейно учудване и огромно облекчение, й се усмихна.

— Добро утро — отговорът й беше любезен.

Окуражена от дружелюбния и предразполагащ тон, Теди продължи.

— Искам да ви попитам нещо…

— Кажете — отвърна жената със същата сякаш вродена изисканост.

Теди заговори.

— Вчера на Тиргартенщрасе срещнах няколко „трумерфрауен“. Говорих с тях, защото търся сведения за мои близки, които преди време живееха на тази улица. Жените ме посъветваха да се опитам да намеря някаква жена, която работи в разчистването на Люцовуфер и която може би е познавала тези хора и знае какво се е случило с тях.

— Познавам всички жени, които разчистват развалините в този район. Как се казва тази, която търсите?

Теди вдигна рамене и отвърна.

— Точно това е проблемът — не зная как се казва… — Гласът й стихна, тъй като съзнаваше колко странно звучат тези думи.

Жената се наведе над разнебитената детска количка, за да покрие тухлите с парче скъсан линолеум. После се изправи, изпъна назад рамене, поклати глава, погледна втренчено Теди с будните си сини очи и промърмори:

— Щом е така, съжалявам, едва ли мога да ти помогна.

Гласът й се стори на Теди странно познат, а също и рязкото движение на главата. Тя започна внимателно да разглежда жената. Внезапно я осени далечен спомен.

Както всички други „трумерфрауен“, тази жена носеше на главата си шал, завит на тюрбан, а облеклото й беше странна смесица от различни дрехи. Но макар да носеше вехто, покрито с кръпки палто и големи мъжки ботуши, у нея имаше нещо аристократично. Тя излъчваше особено достойнство, което веднага правеше впечатление, допълвано от приятни маниери и учтиво поведение.

Теди изведнъж се сети коя е тази жена, истината блесна в главата й като светкавица и тя едва успя да се сдържи да не извика. Сърцето й се сви. Въпреки това тя се опита да говори спокойно и със затаен дъх продума:

— Всъщност, уважаема госпожо, мисля, че именно вие сте тази, която търся.

Жената се начумери и вдигна недоверчиво вежди.

— Аз? О, едва ли. Сигурна съм, че грешите.

Но Теди, която вече беше съвършено сигурна кой стои срещу нея, каза:

— Не греша. Аз ви познавам. Вие също ме познавате. Аз съм Теодора Щайн, гувернантката на Максим.

Жената застана сред развалините като зашеметена от смайване. Известно време не можа даже да продума, после задъхано прошепна:

— Теди, това ти ли си? Наистина ли си ти?

— Да! Аз съм! — извика Теди и като пристъпи напред, сграбчи напуканите, загрубели от работа ръце на една от най-близките приятелки на Урсула — княгиня Ирина Трубецкой.