Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (32)

32

Накрая Теди реши да замине за Германия, за да потърси Урсула и Зигмунд Вестхайм. Когато пристигна, й се стори, че се е озовала в непозната страна.

Не беше в състояние да познае града, в който беше родена и където беше живяла почти до двайсетгодишната си възраст. Целият в ями, изровени от падналите бомби, в планини от отломки, Берлин напомняше лунен пейзаж.

Въздушните нападения на съюзническите войски бяха опустошили града. Около петстотин хиляди сгради, повечето в централната част на Берлин, всъщност около една трета от всички постройки, бяха сринати със земята. А оцелелите от бомбардировките бяха разрушени на втори май, когато градът беше завзет от Червената армия начело с маршал Жуков. Всички двайсет и две хиляди руски оръдия бяха насочени срещу Берлин, за да го подложат на невиждан по силата си артилерийски обстрел. Оцелелите сгради останаха само прах и руини.

Теди беше стъписана от гледката на разрушения Берлин. От доста време следеше внимателно международните новини и особено онова, което се отнасяше до Германия, и знаеше в подробности за всички събития от последните месеци. Въпреки това никога не си беше представяла, че градът е толкова опустошен, нито пък беше допускала, че над него витае такова чувство на безнадеждност.

Пристигна от Лондон в началото на октомври. В подготовката за пътуването много й помогнаха Джулия Пел и родителите на Марк. Чарлс Луис лично се погрижи да уреди документите, а освен това настоя, въпреки съпротивата й, да плати разноските. Най-накрая обаче тя все пак деликатно отстъпи.

Майката на Лидия се погрижи за квартира в Берлин, Джулия уреди Теди да отседне при старата й приятелка — Ан Рейнолдс, която заемаше отговорна длъжност в Международния Червен кръст. Преди войната, когато още не беше загубила мъжа си, Ан живееше в Германия. Ето защо говореше свободно немски и познаваше добре страната. Освен заради личните си качества, тя беше избрана на този твърде отговорен пост и заради тези очевидни преимущества.

Джулия Пел разказа, че госпожа Рейнолдс била пратена в Берлин през юли. Тогава британските, американските и френски войски влязоха в Берлин, за да се срещнат с руската армия и да заемат местата си в разделения на четири окупационни сектора град. Сега живееше в малък апартамент в границите на британската зона, в квартал Шарлотенбург. Тя писа на Джулия Пел, че макар жилището й да е съвсем малко, с удоволствие ще приеме Теодора. В писмото си госпожа Рейнолдс обясняваше, че работата й в Червения кръст е свързана с непрекъснати обиколки из британската зона и затова най-вероятно Теди ще може да разполага с цялата квартира през по-голямата част от престоя си. Точно така и стана.

Когато Теди пристигна в апартамента й в неделя вечер, Ан Рейнолдс я посрещна сърдечно, но се извини, че почти веднага трябва да замине по работа за Франкфурт.

— За съжаление май ще имам време само за чаша чай, преди да те оставя — каза й, когато двете седнаха в хола.

— Няма нищо, госпожо Рейнолдс. Напълно ви разбирам — отговори Теди, която веднага хареса домакинята си — висока, приятна жена към края на четирийсетте, руса и като повечето англичанки, с румен цвят на лицето. Усмивката й беше предразполагаща, маниерите й — решителни, но в същото време тя цялата излъчваше състрадателност.

— Настани се удобно, а аз ще сложа чайника — каза Ан Рейнолдс, — ей сега ще се върна. — Ала след малко й предложи: — Защо не дойдеш с мен в кухнята — тъкмо ще ти покажа всичко, а ще можем и да си побъбрим.

— С удоволствие. Толкова съм ви задължена, че ме приехте у вас. Страшно великодушно от ваша страна да подслоните напълно непознат човек — отвърна Теди, а благодарността й беше изписана на лицето й.

Ан само се усмихна и я поведе към мъничката кухня, която представляваше по-скоро голям килер.

— Джулия Пел много те обича — заговори тя. — Ти си й като втора дъщеря. И тъй като тя е една от най-старите и най-скъпите ми приятелки, за мен е удоволствие да ти помогна — та тя държи толкова много на теб. Освен това тук няма никакви хотели, така че изобщо не мога да си представя къде ли можеше да се настаниш. „Кайзерхоф“, „Бден“, „Адлон“ — всичките са разрушени до неузнаваемост, също и по-малките хотелчета. Стаите се дават на фантастични цени. — Тя въздъхна, после добави: — Повечето берлинчани живеят в мазетата или на палатки сред развалините. В града цари пълен хаос, а и непрекъснато пристигат нови бежанци.

— Откъде?

— Откъде ли не. Повечето са стари берлинчани, които са напуснали града по време на войната, но хора прииждат и от всички части на Германия, защото мислят, че тук ще се устроят по-добре. — Тя поклати глава и се намуси. — Това, разбира се, не може да стане. Тук условията са ужасни, никога не съм виждала такова стълпотворение.

Ан запали газта, сложи чайника и продължи.

— Трябва да ти призная, че цялата ни работа е почти парализирана. Почти всички болници са унищожени от бомбардировките, а които все пак са оцелели, са в ужасно състояние. Претъпкани са и пациентите умират масово, главно от туберкулоза, тиф и дифтерит. — Ан замълча за миг и после попита делово: — Нали преди да тръгнеш, те имунизираха? Предупредих Джулия да го направите на всяка цена.

— Да, имунизираха ме — отвърна Теди.

Тя мислеше за Урсула и Зигмунд. Чудеше се къде ли са сега, дали не са сред потока бежанци, които прииждаха към Берлин. Искаше й се да разкаже на Ан Рейнолдс за тях, но после се отказа. Реши, че може да го направи, когато седнат да пият чай.

— В града върлуват всякакви болести, Теодора — осведоми я Ан. — Заразата е буквално във въздуха, защото все още хиляди трупове не са погребани.

— Господи, но това е кошмарно! — възкликна Теди, едновременно смаяна и ужасена. — Къде са?

— В реките, затрупани под развалините или заровени в плитки ями в парковете. Атмосферата съвсем не е здравословна. И естествено е пълно с плъхове.

Теди потрепери и по кожата й полазиха тръпки.

— Сигурно по улиците е доста страшно.

— Да, наистина е кошмарно — съгласи се Ан и тъжно поклати глава. — Имаме страшно много работа. Правим каквото можем. Помагаме на всички.

— Аз нали работих малко за Червения кръст в Лондон, там всички разказват за изключителната работа, която вие вършите тук — каза Теди. — Не зная какво би било без организация като нашата. Толкова се гордея, че съм свързана с нея.

— Аз също — промълви Ан и сложи чашите, чинийките и купичката мляко на прах върху подноса. После отвори двата шкафа и започна да показва на Теди кое къде е. — Ето тук са съдовете, чиниите… Тук има някои основни продукти. Всичко е предостатъчно, макар че повечето храни са консервирани — говеждо, други меса, супи.

Ан отвори следващия шкаф и продължи.

— А тук има нещо като деликатеси… консервирани плодове, захар, шоколадови бисквити, подаръци от един майор от американската армия, мой приятел. Той ме снабдява постоянно, така че можеш да си взимаш от всичко.

— Благодаря, госпожо Рейнолдс — продума Теди. — Толкова сте мила. Безкрайно съм ви признателна. — Изведнъж осъзна, че без помощта на Ан Рейнолдс беше загубена. Неволно си помисли, че има голям късмет с приятели като семейство Пел и един бъдещ свекър като Чарлс Луис. Без тях това пътуване щеше да е много по-трудно, дори невъзможно.

По-късно, когато седяха и пиеха чай в малкия хол, Теди тъкмо се накани да заговори за семейство Вестхайм, когато любезната й хазяйка започна да разказва за живота в Берлин. Теди трябваше да изчака.

— След като Германия се предаде на съюзническите войски, руснаците се захванаха да възстановят някои от службите — например снабдяването с ток и газ — обясни Ан. — Освен това оправиха и метрото, трамваите, влаковете, така че човек отново може да се движи из града. Има и едни разнебитени стари таксита, но са много малко заради дефицита на бензин. Най-добре да не излизаш от британската зона — предупреди я тя. — Гледай да не попаднеш, докато се разхождаш, в руската зона. Там е опасно, много често стават изнасилвания.

— Да, разбирам.

— Телефонните връзки все още не функционират добре — добави Ан. — Понякога телефоните работят, понякога не. Ако искаш да се обадиш на леля си, че си пристигнала благополучно, опитай, но не гарантирам, че ще успееш да се свържеш.

— Много мило, че ми го предлагате. Довечера непременно ще се опитам да се свържа с леля Кети. Но настоявам да платя всички телефонни разговори.

— О, няма нужда — махна с ръка Ан.

Теди най-после се реши и започна:

— Тъй като досега не ми споменахте нищо за семейство Вестхайм, предполагам, че Международният Червен кръст не е успял да ги открие. Или въобще да получи някаква информация за тях, така ли?

Ан поклати глава.

— Да, за съжаление няма никакви сведения. Ако имах някакви вести, щях веднага да ти кажа.

Теди притеснено прехапа устните си.

— Не се отчайвай — нежно й каза Ан, изоставяйки обичайния си делови тон. — Това, че все още нямаме никаква информация, не значи нищо. Нали ти обясних, всичко тук е пълна бъркотия. През Европа се движат милиони хора, които са напуснали родните си места, по-точно някъде около десет милиона. Документацията е практически унищожена — или при бомбардировките, или от нацистите, когато са разбрали, че губят войната. А освен това повечето служби, които биха могли да ти помогнат, нямат достатъчно хора. Да се издирят изчезналите е херкулесов подвиг, така че търсенето сигурно ще отнеме доста време. Сигурна съм, че ще ги намериш.

Теди кимна, молейки се госпожа Рейнолдс да се окаже права.

Ан отново я погледна окуражително, после й кимна да се приближи към писалището до прозореца.

— Тук съм написала имената и адресите на службите, в които трябва да се обадиш утре, а също и моя телефонен номер в Червения кръст. Секретарката ми Елизабет Джефард е много оправна, познава отлично британската и американската зона, така че ако имаш нужда от помощ, непременно й се обади. До попивателната съм оставила връзката ключове от апартамента.

— Благодаря ви, госпожо Рейнолдс, благодаря за всичко.

— Няма нужда да ми благодариш — отвърна Ан. — Радвам се, че мога да ти помогна. Всъщност исках да ти кажа…

— Само да ви попитам нещо — внимателно я прекъсна Теди и бързо заприказва. — Ако берлинските служби не успеят да ми помогнат, бих искала да отида до замъка Тигал в Марк Бранденбург. Зная, че там е руската зона, но може би…

Този път Ан прекъсна гостенката си.

— Няма защо да ходиш там, Теодора — каза тя. — Тъкмо щях да ти кажа, че Джулия ми писа преди няколко седмици. В писмото си споменава, че този замък е последното място, откъдето са пристигнали вести за семейство Вестхайм. Така че аз на своя глава помолих моя приятел майор Еванс, американеца, да провери в замъка. За щастие той успя да се промъкне през постовете и да влезе. Откри, че замъкът не е разрушен, макар че Потсдам и Бранденбург са били тежко бомбардирани.

— Това е чудесна новина! — извика Теди и очите й радостно светнаха.

— Да, така е. След като замъкът не е бил бомбардиран, можем да сме сигурни, че Вестхайм не са загинали при въздушно нападение. Но пък замъкът е напълно пуст, в него живее само един пазач. Руснаците са завзели замъка и според майор Евънс възнамеряват да направят в него казарма.

— А този пазач не знае ли нещо? — бързо попита Теди, като гледаше напрегнато Ан.

— Нищо. Казал само, че всички предишни обитатели са напуснали.

— Сякаш семейство Вестхайм са изчезнали, без да оставят никаква следа? — мрачно промълви Теди, чието въодушевление се изпари.

— Да, точно така — кимна Ан. — Но от друга страна все още няма защо да решаваш, че са загинали.

Тя стана, отиде в коридора и извади палтото си от гардероба. Докато го обличаше, продължи да говори.

— Вече трябва да тръгвам за Франкфурт. Не се отчайвай, Теодора, и не се притеснявай. Не забравяй, че секретарката ми винаги ще е готова да ти помогне с каквото може. Ще се видим към края на седмицата.

— Довиждане, госпожо Рейнолдс. Добър път — отвърна Теди.

 

 

Рано другата сутрин Теди излезе от апартамента в Шарлотенбург и взе метрото до Тиргартенщрасе.

Когато не след дълго стигна там, тя слезе от влака и пое по Будапещерщрасе към Тиргартен — хубавия стар парк, където се разхождаха толкова често с Максим и Урсула.

Денят беше влажен, леко ръмеше. Теди крачеше бързо и непрекъснато се оглеждаше, изумена от опустошението, което цареше навсякъде. Запита се дали изобщо има смисъл да проверява какво е останало от къщата на семейство Вестхайм. И по двете улици нямаше нито една запазена постройка, така че на Тиргартенщрасе едва ли щеше да е по-различно. Берлин беше сринат със земята. Видя го с очите си още вчера, а разказът на госпожа Рейнолдс само потвърди, че всичко е в руини.

Когато стигна, тя внезапно спря. Не можа да овладее изумлението си. Гледката я вцепени. Нито едно дърво не беше останало в някогашния парк, който изглеждаше безнадеждно гол и опустошен под непроницаемото сиво небе.

Теди долови странен звук, който напомняше удари на метал върху камък, и се обърна, за да види откъде идва.

Върху грамадата от отломки, струпани на място, където някога бе имало къща, работеше една жена. Тя дялкаше с длето тухлите, явно искаше да очука старата мазилка. Когато свърши, слагаше тухлите в някаква количка, сглобена от малки колелца и стара дървена щайга, прикрепени едно към друго с канап и парчета тел.

Теди се приближи до жената и учтиво попита:

— Извинете, какво се е случило с дърветата в парка? Моля ви, бихте ли ми казали защо паркът е целият изсечен?

Жената вдигна изнурения си поглед, измери Теди от глава до пети и в първия миг не отговори. После каза:

— Явно не сте от Берлин, щом задавате такъв въпрос.

— Да, така е. Какво стана с дърветата в парка? — повтори Теди.

— Изсякоха ги — безизразно каза жената. — За огън. Хората в Берлин трябваше да се стоплят през зимата. Нямаше друго гориво.

— Да, ясно, разбирам — отвърна Теди. — Благодаря ви… благодаря много — тя сведе глава и забърза нататък, усещайки враждебност в гласа на жената.

Съвсем скоро стигна до средата на Тиргартенщрасе, където някога се издигаше красивата къща на семейство Вестхайм. Забави крачка и спря, загледана в покритата с прах и кал купчина развалини — всичко, което беше останало от нея.

Внезапно в главата й нахлуха спомени — ярки, живи. За миг тя се пренесе в доброто старо време, когато живееше щастливо в тази къща с Максим и родителите му.

Изведнъж образите на двамата застанаха пред нея.

Сякаш отново видя Урсула — елегантна и изискана, с грациозна походка, красива и свежа с русите си коси. Видя и Зигмунд — хубав, мил, истински джентълмен, седнал на пианото в стаята за музика, а под пръстите му се лее прекрасна мелодия. После Максим, който се втурва в стаята, започва да ги вика, а детското му личице грее от радост. Споменът беше и сладък, и горчив, защото я държеше впримчена между миналото, такова, каквото беше, и настоящето, така болезнено, така грозно. Стори й се, че се задушава, зад клепачите й запариха сълзи, но тя ги преглътна.

Странно, че толкова се разстрои за къщата. Та тя беше само тухли и цимент и сама по себе си не значеше нищо. Важно беше да открие не нея, а хората, които я бяха притежавали, които я бяха изпълнили с любов и щастие и бяха направили от нея прекрасен дом за детето си. И за самата нея.

Обзета от силна тъга, Теди тръгна обратно. Тя се върна надолу по Тиргартенщрасе, сви между Хофягералее и Щюлерщрасе и пое към дома на семейство Фон Тигал. Някога те имаха апартамент, който гледаше към Ландверканал, а и домът на Вили Херцог беше съвсем наблизо.

Ала тя забеляза веднага, че този район също е опустошен, затова се обърна и тръгна отново към Банхоф Зоо. Тук нямаше какво да прави.

Не мога да витая в миналото и да живея със спомените, каза си тя. Единственото, което има някакво значение, е настоящето. В Берлин съм дошла, за да намеря семейство Вестхайм, и трябва да се заема именно с това.

През целия ден Теди непрестанно си повтаряше тези думи и обикаляше службите от списъка на Ан Рейнолдс. Това бяха няколко групи на еврейски бежанци, ционистки организации, които издирваха изчезнали, а също и Обществото на приятелите, създадено от американски квакери, което оказваше всякаква помощ и извършваше някои възстановителни работи в сринатия от войната град. Всички, с които се срещна, се опитаха да й помогнат. Във всяка служба й даваха да прегледа дълги списъци с имена на хора, изпратени в лагери, депортирани от нацистите или онези, които със сигурност са починали. В никой от тях тя не откри имената на двамата Вестхайм.

— Не губете надежда — каза американката от Обществото на приятелите. — Проверявайте във всички служби всеки ден, защото непрекъснато прибавяме в списъците нови имена.

Теди й благодари и се върна в апартамента в Шарлотенбург. Хапна и си легна, твърдо решена на следващия ден да поднови търсенето.