Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (31)

31

Британското знаме в червено, бяло и синьо се вееше от всеки прозорец.

Хората танцуваха, викаха радостно, пееха, смееха се и плачеха, прегръщаха се и се целуваха — приятели, непознати, всички изпълнени с щастие, ликуване, гордост.

От прозорците, които вече нямаше нужда да се затъмняват заради вражеските нападения, струяха ярки светлини, навсякъде горяха огньове, в които хвърляха портрети на Хитлер. Кръчмите бяха препълнени, всички вдигаха наздравици за момчетата в униформи, чукаха чаши и викаха:

— Да живее Уинстън! Той ни спаси!

Беше вторник вечер, осми май, и цяла Англия ликуваше. Рано сутринта на предишния ден, седми май, точно в 2 часа и 41 минути генерал Алфред Йодл, представител на висшето военно командване на Германия, и адмирал Фон Фрадбург, упълномощен от адмирал Карл Дьониц, настоящ глава на немската държава, подписаха акт за безусловната капитулация на всички немски земни, въздушни и морски военни сили в Европа пред съюзническите войски и съветската армия. Войната с Германия свърши.

В нея Великобритания беше победителка и затова англичаните празнуваха деня на победата. Всички бяха излезли на улиците — къде другаде можеха да споделят с възторжените си съграждани обзелата ги радост. Беше истински национален празник и оттогава той винаги щеше да се чества — ден в памет на унищожението на най-жестокия политически режим в човешката история.

Теди и леля й бяха сред хилядите хора, събрали се пред Камарата на представителите, за да чуят речта на министър-председателя. Той беше направил обръщение към нацията по радиото в три следобед, но хората искаха отново да чуят „булдога“, своя любим Уини, своя забележителен предводител, може би най-великият в историята на тази страна, под чието ръководство бяха стигнали до трудна, но достойна победа.

Когато в десет и половина вечерта той се появи на един от балконите на правителствената сграда и направи с ръка своя прочут знак на победата V, тълпата започна да крещи неистово, оглушително.

Пред него се разстилаше море от хора. Когато той започна да говори, Теди, леля Кети и хилядите около тях постепенно утихнаха, а по улиците към Уайтхол се разнесе изпълнено с уважение шъткане.

— Скъпи приятели — започна Уинстън Чърчил, — днес е вашият ден. Това не е победа на отделна партия, на отделна класа. Това е победа на цялата велика британска нация. Ние, които живеем на този древен остров, първи изтеглихме меч, за да се противопоставим на тиранията. После останахме съвсем сами срещу най-чудовищната военна сила, която някога хората са познавали. Бяхме сами цяла година и устояхме, сами. Нима някой от нас се огъна? — Чърчил спря за миг и в отговор дойде ревът на тълпата: „Не!“ — Нима паднахме духом? — попита министър-председателят. Отново хиляди гласове като един отговориха: „Не!“

Той продължи:

— Гасяхме светлините, лежахме под бомбите. Ала никой мъж, жена или дете в тази страна не помисли да се предаде. Лондон може да понесе всичко. След дълги месеци, ние започнахме да се изтръгваме от лапите на смъртта, от самия ад, а целият свят гледаше удивен — дали ще изневерят някога на своето достойнство тези английски мъже и жени? Казвам ви — още дълги години хората, живеещи на този остров, а и всички други по света, в чиито сърца звънти песента на свободата, ще си спомнят за това, което ние с вас направихме, и ще си казват: „Не се отчайвай, не се огъвай пред тиранията и жестокостта, върви право напред, ако трябва, умри, но непобеден!“ Сега излизаме от смъртоносната схватка, а ужасният враг лежи на земята смазан и очаква нашата присъда и нашата милост.

Теди усети, че по бузите й текат сълзи, и бръкна в чантичката си за носна кърпа, с която започна да бърше мокрите си страни.

— Добре ли си, миличка? — попита Кети, като я хвана за ръка и я погледна в лицето.

— Да, всичко е наред, лельо Кети. — Теди издуха носа си и преглътна сълзите си. Винаги се вълнувам, когато слушам Чърчил. Той умее да казва самата истина по такъв особен начин, едновременно успокояващо и с вдъхновение. Неповторим е.

Очевидно хилядите хора на площада мислеха същото. Когато Уинстън Чърчил свърши речта си, те започнаха да викат възторжено, да го приветстват, докато съвсем не прегракнаха. После запяха „Той е чудесен човек“ и „Земя на надеждата и славата“. Кети и Теди също запяха. Внезапно Теди си даде сметка, че тази война мина под знака на речите на Чърчил и на песните. Като че ли неговите думи и популярните мелодии ги бяха подкрепяли и насърчавали дори в най-мрачните дни.

Когато министър-председателят махна с ръка за последен път и се прибра, тълпата бавно започна да се разотива. Теди и Кети също си тръгнаха. Ставаше късно, а денят беше наистина изтощителен, макар и пълен с толкова вълнения. Успяха да спрат едно такси близо до гара „Виктория“ и с облекчение се качиха в него. Радваха се, че са най-после сами, далеч от тълпите.

Теди погледна леля си и успя да забележи дори и на оскъдната светлина, че тя изглежда съвсем изтощена.

— Лельо Кети, изглеждаш страшно уморена! — възкликна тя.

— Да, страхувам се, че се поуморих. А ти?

— Аз също — призна Теди. — Но си заслужаваше. Нали трябваше да отпразнуваме падането на нацистите и на Третия райх.

На следващия ден, девети май, Теодора навърши двайсет и шест години. Леля Кети реши да отпразнуват случая, като поканят на гости приятелката на Теди Лидия Пел и майка й Джулия.

Те пристигнаха точно в четири, като всяка носеше красиво опакован пакет. Когато разопаковаха подаръците си, Теди остана очарована, както винаги, от вкуса им. От госпожа Пел получи ръчно изработен копринен шал в лилаво, пурпурно и розово, а от Лидия — огърлица от аметисти, които бяха наистина прекрасни.

— Вие ужасно ме глезите с тези фантастични подаръци — възкликна тя и разцелува майката и дъщерята. — Благодаря ви много, и на двете.

Скоро след това леля Кети внесе сребърния сервиз за чай и четирите жени седнаха край масичката в стил кралица Ана, която беше отрупана с малки сандвичи, кифлички и сладоледена торта, върху която имаше една-единствена свещ. Тъкмо пиеха чая, когато на вратата се позвъни.

— Кой ли може да е, за бога? — намръщи се Кети. — Теди, нали не очакваме никого?

— Не. Сега ще отида да отворя.

Тя скочи и бързо се отправи през коридора към входната врата. Отвори я и за огромно изумление се озова лице в лице с Марк, който стоеше на стъпалата.

— Честит рожден ден, скъпа моя! — извика той, влезе и я прегърна, вдигна я и я завъртя.

— Но нали ми честити по телефона! — учуди се Теди, когато най-после я пусна на земята и я целуна по бузата.

— Да, но исках да ти го кажа и лично — заедно с това — заяви той, като й подаде пакета, който носеше. — Розово шампанско, от татковото, най-доброто.

— О, Марк, страхотен си, много ти благодаря! Влизай в гостната. Там са леля Кети с Лидия и госпожа Пел, тъкмо пиехме чай. Нали няма да откажеш една чаша и парче торта?

— Не, благодаря — усмихна се той. — Предпочитам шампанското.

Когато Теди тържествуващо го въведе в гостната, всички се изненадаха. Марк галантно ги поздрави и се зае да отваря бутилката.

— Достатъчно е студено, можем да го пием веднага — увери той Теди, която взе чашите за шампанско от шкафа със сервизите. — Баща ми винаги държи няколко бутилки изстудени, ако стане нещо непредвидено, така че задигнах една от тавана му — случаят е наистина много специален. — Тапата на бутилката „Дом Периньон“ изгърмя силно и пенливото вино бързо преля. Хоп! — извика Марк и веднага започна да го сипва в широките чаши. — Не бих искал да изхабим дори капчица от тази скъпоценна течност!

Марк вдигна чашата си с тост за здравето на Теди. Всички се присъединиха, чукнаха се и отпиха от чудесното вино. Марк остави чашата и се обърна към нея.

— Мога ли да говоря за миг с теб насаме?

— Разбира се — Теди го погледна озадачена с крайчеца на окото си. Той изглеждаше необичайно тържествен, дори някак строг.

Двамата се извиниха и Марк я поведе по коридора, през задната тераса към градината. Знаеше, че когато е топло, Теди обича да седи под старата ябълка с книга или ръкоделие в ръка, и затова я заведе именно там, стиснал здраво ръката й.

Погледна я право в лицето, по което сега беше изписано недоумение, и каза:

— Теди, знаеш, че те обичам и че искам да се оженим, зная, че и ти ме обичаш. Но досега все не се съгласяваше да се сгодим. Все казваше, че искаш най-напред войната да свърши. Ето, тя наистина свърши. Моля те, кажи да, моля те, нека днес да се сгодим.

— Да, Марк, съгласна съм — отвърна тя след моментно колебание. Обзелата я радост се помрачаваше единствено от тревогата за съдбата на семейство Вестхайм, ала Теди не го показа с нищо. Погледна озареното му от обич лице и му се усмихна възторжено.

Той извади от джоба си малка черна кожена кутийка и й я подаде, без да продума. Само я гледаше — така втренчено, сякаш очите му не можеха да се откъснат от нея.

Теди бавно отвори кутийката. Сред красиво нагъната бяла коприна лежеше великолепен пръстен с квадратен изумруд, заобиколен от диаманти.

— О, Марк! Толкова е красив!

— Ти също, мила моя Теди — отвърна той и попита: — Наистина ли ти харесва?

— Разбира се! Чудесен е!

— Изумрудът е камъкът на твоята зодия, а освен това очите ти са същия цвят, затова избрах именно него. И още веднъж честит рожден ден, скъпа!

— О, Марк…

Той извади пръстена от кутията и го сложи върху средния пръст на лявата й ръка.

— Е, сега вече наистина всичко е съвсем официално — и като заяви това, той я сграбчи в ръцете си и я целуна по устата.

Върнаха се по градинската алея, хванати за ръка. Влязоха в хола и съобщиха на леля Кети и на Лидия и Джулия Пел, че са се сгодили. Те като че ли не се изненадаха от тази вест. Когато ги поздравяваше, Кети каза:

— Отдавна го очаквахме, нали разбираш. Трите тъкмо си говорехме, че никога не сме виждали други хора така влюбени като вас.

При тези думи всички се разсмяха. Годениците благодариха за добрите пожелания, и компанията отново вдигна тост.

Марк отпи глътка и бързо остави чашата си.

— Теди, трябва да тръгвам — каза той. — Скоро трябва да съм обратно в Бигин Хил, отпуската ми е само за няколко часа. Всъщност я дължа единствено на романтичния си командир, който се съгласи с мен, че ще е хубаво да получиш годежния пръстен точно на рождения си ден. И който, между впрочем, много държи да присъства на сватбата ни.

— Тогава непременно ще го поканим — отвърна Теди.

Марк се сбогува с леля Кети и двете дами от семейство Пел, а Теди го изпрати до външната врата. Повдигна се на пръсти и го целуна за довиждане. Марк промърмори нежно:

— Хайде да определим датата на сватбата.

Лицето на Теди изведнъж помръкна.

— Но, Марк, знаеш, че не мога! Преди това искам да се свържа със семейство Вестхайм и да разбера кога ще пристигнат. Винаги съм ти казвала, че не можем да се оженим без родителите на Максим.

— Да, но могат да минат месеци наред, без да получиш някаква вест! В Германия всичко е с главата надолу, пълен хаос!

— Да, Марк, така е, но като зная що за жена е Урсула Вестхайм, предполагам, че в скоро време ще намери начин да се свърже с мен. Лично или чрез друг човек.

— Добре — посърнал отвърна Марк. — Ще изчакаме малко. — Той й се усмихна и Теди му отвърна, без да забележи неспокойния му поглед. А също и без да подозира, че ще очаква вести от родителите на Максим съвсем напразно. Седмици наред след това тя не успя да научи нищо за тях. Всъщност известие така и не пристигна.