Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (30)

30

След няколко дни започна новият срок и Максим се върна в „Колет Корт“, а Теди отново започна да работи като доброволка в местния клон на Червения кръст.

Струваше й се, че времето лети страшно бързо и през декември Максим отново пристигна у дома за зимната ваканция. И двамата с Теди бяха единодушни, че тази Коледа и Нова година бяха най-щастливите от години насам. Една от причините беше Марк, който се върна за празниците и през цялото време беше с тях. Освен това и новините от бойните действия все повече ги изпълваха с надежда.

Към началото на февруари 1945-та година съюзническите сили завзеха цяла Европа и в Англия вярваха, че през пролетта най-после ще бъде сключено примирие.

През един априлски ден Теди приготвяше закуска за леля Кети и изведнъж неволно си спомни предсказанието на бащата на Хлапето. Внезапно си даде сметка, че господин Трентън е бил напълно прав. Всички английски вестници тръбяха, че сриването на нацистка Германия е въпрос на седмици, а нали Артър Трентън все повтаряше на нея и на момчетата, че ще празнуват победата преди рождения ден на Максим, през юни.

Докато подреждаше чашите и чинийките върху дървения поднос, Теди въздъхна. Понякога чувстваше, че едва издържа на това непрестанно очакване… цялата обсебена от мисли за семейство Вестхайм. Мина толкова много време… вече шест години, откакто Урсула ги качи на влака за Лондон. Двамата със Зигмунд наистина биха се гордели с Максим, ако можеха да го видят днес. Момчето беше изключително! В училище се проявяваше блестящо, но никога не се хвалеше с успехите си — беше едно чудесно дете. Когато на Коледа най-после се запозна с него, майката на Марк каза, че Максим е истински малък джентълмен. При тези думи Теди просто се разтопи от удоволствие, а гордостта й беше безгранична. Родителите му, естествено, ще са страшно изненадани, когато го видят. През последните две години той израсна толкова много. Стана доста висок и изглеждаше по-голям за възрастта си.

Теди чу шум от процепа за пощата на входната врата. След като отнесе порцелановия сервиз за закуска в трапезарията, тя прекоси дневната, отиде до вратата и видя на пода сутрешните вестници заедно с пощата.

Пощаджията бе минал доста рано. Тя мушна вестниците под мишница и прегледа дали сред писмата няма някое и от Марк. Зърна почерка му върху един от пликовете и сърцето й радостно трепна. Без да се бави, тя отиде до кухнята, хвърли всичко останало на масата и нетърпеливо отвори писмото. Както и предишните, то беше нежно, сърдечно, пълно с планове за предстоящия уикенд и за бъдещето. Прочете го два пъти и все още усмихната, го пъхна в джоба си.

Когато се обърна, за да напълни чайника, погледът й неволно падна върху първата страница на „Дейли Експрес“ и усмивката замръзна на лицето й. Грабна вестника и с разширени от изумление очи се вторачи в снимките и заглавията. Лицето й застина ужасено.

Пред погледа й се мяркаха имена на селища. Ордруф… Белсен… Бухенвалд. В очите й се набиваха страшни думи. „Лагери на смъртта… безчовечност… зверства… унищожение… евреи… милиони убити… геноцид.“

Тя погледна снимките и още повече се вцепени. Те безстрастно разказваха една потресаваща, нечовешка история — за най-немислимата жестокост, позната до днес, за безмилостните мъчения и масовите убийства на невинни човешки същества.

Ръцете на Теди се разтрепериха и тя изпусна вестника на масата. Затвори очи, за да не вижда, за да не научава нищо повече, но след малко се застави отново да погледне. Тя трябваше да знае.

Седеше приведена над масата и разглеждаше снимките. Полуголи хора, измършавели дотолкова, че приличаха не на човешки същества, а на скелети, с хлътнали очи и окапала коса, които надзъртаха с блуждаещ поглед иззад телените мрежи на лагерите. Други снимки… на газови камери, зали за мъчения, огромни купчини човешки тела, нахвърляни като боклук в масови гробове, медицински лаборатории за експерименти с хора, лампи, направени от човешка кожа, грамади от натрупани изкуствени зъби, от очила или обувки, и още, още тела — на мъже, жени, малки деца, дори пеленачета — всичките жертви на нацистката машина за унищожение.

Теди избухна в плач и сложи ръка на устата си. Горещи сълзи заляха лицето й и се зарониха върху вестника. Тя кръстоса ръце пред гърдите си, олюля се и зарида:

— О, не, господи! Господи, не! Не е възможно! Не може да бъде… не може да е вярно…

Ала вътре в себе си знаеше, че е вярно.

Краката й се подкосиха и тя се строполи на стола. Преви се на две, като притискаше устата си с ръце, за да задуши напиращия в гърлото й вик на ужас и гняв.

Мина доста време, докато се овладя и протегна ръка към другите вестници. Даваше си сметка, че да продължава да чете ще е истинско мъчение, но усещаше, че трябва да знае всичко.

И „Дейли Мейл“, и „Дейли Телеграф“ бяха пълни със снимки. Репортажите разказваха за едно и също, за ужасяващите разкрития в концентрационните лагери. Напредващите в западна и източна Германия английски и американски войски бяха влезли в тях през последните няколко дни, за да открият ужаса, който трудно можеше да се опише. Първият освободен лагер беше Ордруф, близо до Гота. В него американците бяха намерили огромни ями, пълни с трупове, над четири хиляди тела на евреи, руски пленници и полски работници, които явно са били оставени да умрат от глад и от болести или са били избити. Англичаните, които бяха освободили Белсен, още не можеха да се съвземат от ужасните разкрития, също и американците — всички разказваха за шока и вцепенението, в което изпаднали при вида на лагера и хората в него. Цитираха се думите на генерал Бедел Смит, началник-щаба на генерал Айзенхауер, който казваше, че сред всички тези места Бухенвалд е като гноен цирей.

Теди усети, че й се повдига, и за момент се олюля на стола, уплашена, че ще повърне. След малко се почувства по-добре. Остави на масата вестниците, замаяна от прочетеното, неспособна да мисли или да прави каквото и да е.

Седя доста време така, вперила празен поглед в стената, но накрая се застави да стане. Сложи чайника върху печката и застана пред него. Направи сутрешния чай в кафявия чайник, който леля Кети обичаше, сложи върху подноса чаша, чинийка и малка каничка с мляко. Движеше се съвсем машинално, неспособна да мисли за друго, освен за написаното в днешните вестници.

Занесе подноса горе в стаята на леля си. През плътните пердета се процеждаше светлина. Теди погледна към леглото и се запита дали леля й е вече будна, но в този миг се чу бодрият й глас:

— Добро утро, Теодора. Ти наистина ме глезиш, като ми носиш чая в леглото.

— Добро утро — тихо отвърна Теди, сякаш не беше сигурна в собствения си глас, и остави подноса до прозореца. После рязко дръпна завесите. Ярката слънчева светлина внезапно нахлу в спалнята и я заслепи за миг.

Теди занесе чашата на леля си. Тя седеше, облегната на възглавниците.

— Благодаря — каза Кети и изведнъж забеляза, че ръката на Теди трепери. Погледна лицето й и видя, че е побеляло и посърнало. — Теди, изглеждаш ужасно! Какво има? Случило ли се е нещо?

Теди не отвърна, само кимна.

— Не е Марк, нали? Кажи ми, нищо не му се е случило, нали? — извика Кети, като разтревожено се изправи.

— Не, не е Марк — отговори Теди и тежко се отпусна на ръба на леглото. И тъй като не знаеше как да започне, бавно продума: — Лельо Кети… този комитет, в който работиш, комитетът за работа с бегълците, който е към синагогата…

— Да, какво за него? — намръщи се Кети.

— Нали ми разказваше разни ужасяващи истории, които си научила от избягалите от Европа хора, на които се опитвате да помогнете…

Кети кимна.

— Имаш предвид жестокостите, които ставали в концентрационните лагери, така ли?

— Но това е вярно! Това е самата истина! — промълви Теди. — Това са били лагери на смъртта, а не концентрационни лагери. Сутрешните вестници са пълни с разкрития и вече никой по света не може да се съмнява в това.

Кети се отдръпна, гледайки втрещено племенницата си. Явно не беше в състояние да проумее това, което току-що беше чула.

— Не разбирам — промърмори тя и поклати глава.

Теди започна да й обяснява.

— През последните няколко дни английски и американски части са започнали да влизат в тези места, да освобождават лагеристите и това, което са заварили, е толкова ужасяващо, толкова кошмарно, че човешкият разум не може да го проумее. Неописуема жестокост, падение, което не можем да си представим. Там са били избити милиони хора. Евреи, руснаци, поляци, славяни, цигани, но най-много… евреи.

Ръката на Кети потрепери и чашката зазвънтя върху чинийката. Теди се протегна, взе ги и побърза да ги остави на нощната масичка, за да не разлее чая.

— Не е възможно — прошепна Кети, цялата побеляла, с широко разтворени очи. — Не биха могли… не биха се осмелили…

— Могли са! — Теди се задушаваше от гняв. — Английските вестници казват, че става въпрос за тотален геноцид.

Същия ден следобед Кети обиколи цялата къща да търси Теди. Тревожеше се за нея. Намери я в стаята на Максим, седнала на един стол, вперила поглед в снимките на семейство Вестхайм върху скрина. Когато отвори вратата, Теди се обърна и леля й видя, че е плакала.

— Добре ли си, скъпа моя?

— Да.

— Може ли да остана?

— Да, разбира се.

Кети влезе и приседна на ръба на другия стол. Знаеше, че Теодора е в паника за двамата Вестхайм и затова не се беше осмелила да ги спомене до този момент. Дори сега се колебаеше дали да заговори за тях. Теди можеше да се разстрои още повече.

Като че ли прочела мислите на леля си, Теди промълви:

— Откакто видях днешните вестници, не мога да спра да мисля за Урсула и Зигмунд, лельо Кети, сигурно се досещаш.

— Да, Теди. Ти си толкова привързана към тях, че е естествено да се тревожиш за съдбата им, особено сега… след всичко, което прочетохме днес.

— Онези снимки са непрестанно пред очите ми… онези ужасяващи картини. О, лельо Кети — измъчено извика тя, — а ако Урсула и Зигмунд все пак са попаднали в онези ужасни лагери? — Гласът й потрепери, а очите й се напълниха със сълзи. — Ще умра от безпокойство, просто не мога да мисля за нищо друго.

— Зная, че ти е трудно — отвърна Кети, — но не трябва да губиш надежда. Нали си спомняш последното известие от Арабела фон Витинген, беше толкова успокояващо.

— Да, но то беше толкова отдавна, изминаха вече няколко години!

— Нищо — Кети се наведе напред и продължи с възможно най-насърчителен глас. — Зная, че оттогава насам принцесата изобщо не ни е писала. Може би това да означава, че и до този момент нещата са останали непроменени. Нали тогава, когато се обади от Швейцария, ти каза, че и двамата се укриват у семейство Тигал в замъка им в Марк Бранденбург и че са в безопасност. Ти самата си ми казвала стотици пъти, че там са в безопасност.

— Да, семейство Тигал лесно биха могли да ги укрият. Под замъка има десетки тунели и килии, останали от векове. Предполагам, че има и тайни стаи и коридори — Теди погледна към леля си и продължи. — Не се съмнявам, че ако са останали в замъка, са в безопасност. Но непрестанно се тревожа дали са успели да останат там…, ако е трябвало по някаква причина да се върнат в Берлин. В града сигурно веднага са ги арестували… и са ги изпратили в лагер, освен ако не са загинали при някоя от бомбардировките.

— Толкова пъти сме говорили за всичко това, Теди, миличка, и дори не бих се опитала да кажа, че тревогата ти е излишна или неоснователна. Сам бог вижда, няма защо да се безпокоиш за Урсула и Зигмунд. Но все пак трябва да вярваш, че са още живи, където и да са. Ако изгубиш надежда, ще полудееш.

Теди не отговори нищо.

Кети продължи бавно, много нежно.

— А освен това, Теди, миличка, нали трябва да мислиш и за Максим. Момчето има нужда от теб.

— Никога няма да престана да се надявам, че са живи — каза накрая Теди. — Ще продължа да се надявам, докато не получа сигурни… сигурни доказателства за обратното.