Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (3)

3

Бе един и петнайсет след полунощ, когато Максим се прибра в дома си на ъгъла на Честърфийлд Хил и Чарлс стрийт. След вечерята в „Анабелс“ изпрати Грейм до хотел „Риц“ и вървя до къщи пеша, като пресече Пикадили Съркъс и се отправи по Хаф Мун стрийт към Мейфеър. Вече нямаше следа от дъжда, въздухът бе студен и сух и при други обстоятелства той би изпитал удоволствие от разходката. Ала онова гнетящо чувство, с което се бе борил цяла вечер, тъй и не го напускаше.

Влезе в къщата, заключи вратата и окачи палтото си. Спря за миг и се ослуша. Отникъде не долитаха шумове. Прислугата отдавна си бе легнала и във внушителното мраморно фоайе се чуваше само тиктакането на големия стенен часовник.

Максим угаси лампите и се качи на втория етаж по извитото стълбище по-бавно от обикновено. Когато влезе в спалнята, побърза да свали дрехите си, с надеждата, че облечен в пижама и халат, ще се почувствува по-добре.

Марко, икономът, добре запознат с навика на Максим да работи до късно, бе светнал лампите и запалил огън в камината, преди да се оттегли в стаята си. През копринените абажури се процеждаше мека светлина, а пламъците зад металната решетка проблясваха весело и разнасяха приятна топлина. Максим седна зад писалището си и погледна телефонните съобщения, които Марко му бе оставил, затиснати под стъклена преса. Нито едно от тях не бе особено важно и той ги остави настрани. Имаше време да напише отговорите, преди да тръгне за летището след няколко часа. Взе ножа за хартия със седефена дръжка и разряза дебелия плик, оставен от Джон Вейл. Вътре бяха счетоводните книжа на тръста „Листър“ и той се залови да ги преглежда без особен интерес. Едно от най-полезните качества на Максим бе умението му бързо да се ориентира във финансови извлечения и да претегля състоянието на дадена компания. Твърде скоро стигна до заключението, че „Листър“ е в отлично състояние по отношение и на най-високите стандарти. Защо тогава не усещаше пулсът му да се ускорява и я нямаше обичайната възбуда при мисълта за нова успешна сделка? Настроението му си оставаше същото, както след срещата в кабинета на Алан Трентън. Не изпитваше никакво желание да се занимава с тая компания.

А може би изобщо не му се занимаваше с никоя компания?

За свое собствено учудване Максим си даде сметка, че и сделката с „Уинонда“ не го вълнува особено. Този извод го стъписа и той се запита настойчиво на какво ли се дължи тази непривична вялост.

Когато даде на Грейм зелена улица за действие, направи го поради няколко причини. Това бе една от най-големите й сделки и той знаеше колко много означава за нея; не искаше да я разочарова и обезсърчава. Също така още от самото начало бе усетил, че „Уинонда“ ще бъде важна придобивка за корпорацията му „Уест Интернешънъл“. Но с учудване трябваше да признае, че предпочита тя да осъществи сделката с помощта на Питър Хейлброн и финансовия екип в нюйоркския клон. Той нямаше желание да бъде главно действащо лице в предстоящото сражение; мястото на предна линия, което по принцип му носеше удовлетворение, не го привличаше. Щеше да раздава съвети от окопите, но този път персоналът му щеше да влезе в истинската битка.

Максим се намръщи. Откъде идеше тая внезапна неохота да попадне в центъра на действието? Нима бизнесът започваше да го отегчава?

Това ли бе коренът на непонятния му проблем? Та нали бизнесът бе неговият живот. Анастасия винаги бе твърдяла така.

При мисълта за първата си жена трепна и несъзнателно прекара пръсти през косата си. Трябваше да си признае, че не за първи път тази нощ се почувства твърде особено. Напоследък не беше на себе си.

Естествено, бе съумял да запази фасадата непроменена, тази ослепителна фасада на чар и магнетизъм, която светът бе свикнал да очаква от него. Ала вътре, дълбоко в себе си, усещаше огромна празнота. Някаква горчивина незнайно откъде бе пропълзяла в душата му. Кой знае как радостта бе отлетяла от живота му. Непрестанно му се налагаше да се бори с непонятната меланхолия.

Повече от всякога чувстваше как го обзема непреодолимо отчаяние, нещо повече — паника, граничеща с клаустрофобия. Усещаше, че се задушава, и изпита силна потребност да разтвори широко прозорците, да излезе навън и да тича, без да спира, надалеч, надалеч. Искаше да се махне, да не е тук.

Какво ставаше с него?

Внезапно го обзе студ и потрепери. Изведнъж проумя фразата „да се разхождаш върху собствения си гроб“. Побиха го тръпки. Трябваше да се овладее най-сетне.

Огледа кабинета. От къде на къде му бе хрумнало, че трябва да избяга от тая стая? Тя бе най-любимата му в цялата къща, изпълнена със съкровища, които винаги му бяха носили радост и утеха. Всеки предмет тук бе поставен с обич от него и от Анастасия. А с каква радост бяха купували антиките и произведенията на изкуството в Англия и в другите европейски страни. Не всички имаха висока стойност, но му бяха скъпи. А сега изглежда и те бяха изгубили смисъл.

Не само раздразнен на себе си, а и разтревожен. Максим приближи към красивия инкрустиран шкаф до прозореца, отвори бутилка газирана вода и си наля. Пийна глътка, пое дълбоко въздух и с чаша в ръка се върна до креслото пред камината. Загледа се в пламъците и на лицето му се появи унесено изражение.

След малко се почувства по-спокоен и започна да разсъждава върху поведението си от няколко месеца насам, за да види нещата такива, каквито бяха в действителност. С внезапно настъпило прозрение стигна до отговора на своята дилема. Казано накратко, той беше изпаднал в криза. Не му беше лесно да приеме подобна истина, но от друга страна не бе особено изненадан. И все пак никакъв смисъл нямаше да крие глава като щраус в пясъка — беше го правил достатъчно дълго. Намираше се в повратен момент на живота и не можеше да продължава така с тая бъркотия в личните отношения. Ала не беше съвсем наясно какво точно трябва да стори със себе си и с живота си.

За първи път, откакто се помнеше, се усещаше безпомощен, обзет от колебания и нерешителност, хванат в плен на ситуации, които сам беше създал. Усещаше потребност да избяга от хората и от собствения си живот.

Максим остави кристалната чаша с вода, подпря лакти на колене и отпусна глава върху дланите си. Беше в пълна безизходица. Не му се бе случвало да не намира решение за проблемите си. След няколко минути вдигна глава и направи усилие да се отпусне. Отново го налегнаха мисли за живота.

Хлапето, скъпият му стар приятел, вярваше, че той има всичко — целият свят смяташе така. С изумление осъзна, че освен успеха си в бизнеса, няма нищо друго. Оттам произтичаше и властта, и славата му, оттам идваха парите, къщите, яхтата, скъпият частен самолет, луксозните придобивки, на които можеха да се радват само привилегированите и много богатите. Общуваше с хора, богати и прочути като него. Ето че получи и рицарско звание, голяма чест за всекиго. И макар да се гордееше с всичко това, то не бе достатъчно да запълни огромната празнина в живота му.

Беше сам. И самотен.

Отчуждил се бе от най-близките си хора. Жените, с които бе свързан, вече не го радваха. Децата му съвсем се бяха откъснали от него. Може би това бе само временно, може би все още имаше шанс с Аликс, ала в този момент не можеше да се обърне към тях. Трябваше да е готов и за възможността, че е изгубил всякакъв интерес към своята работа, най-трайната от всичките му страсти, неговото върховно удоволствие и извор на тържество.

Това вече му бе трудно да понесе. Мисълта го изпълваше с вледеняващ страх.

Е, Максим, каза си той, равносметката ти е отчайваща. Направо катастрофална. Във всеки житейски аспект си на червено. Пълен емоционален банкрут.

Вялият му опит да прояви чувство на хумор не го ободри. Той си оставаше един дълбоко нещастен човек.

Нима щастието не бе само един плах и мимолетен гост през целия му живот? Опита се да си спомни кога е бил истински щастлив и се изсмя горчиво. Щастие — що за пресилена и претенциозна дума! Кой, по дяволите, изобщо е щастлив? Особено за дълго… Наистина, бе срещал доволни хора или такива, които бяха постигнали душевен покой, ала можеха ли да се нарекат щастливи?

Изправи се и закрачи неспокойно из стаята, а мисълта му се рееше в разни посоки.

Най-сетне се успокои, видя нещата по-ясно, подреди мислите си и ги съсредоточи върху жените в своя живот.

Върху две жени по-точно.

Адриана, съпругата му. И Блеър, неговата любовница.

Блеър настояваше за брак. Адриана не щеше и да чуе за развод. А той бе впримчен между двете, коя от коя по-неотстъпчиви.

Не беше уверен, че иска да продължи да живее с Адриана. Но от друга страна, действително ли изпитваше нужда да се разведе? Какви бяха чувствата му към Блеър? Щеше ли женитбата да разреши проблемите му? Спомни си нещо и се разсмя на глас. Един прочут със своята духовитост човек бе казал веднъж, че щом мъжът се ожени за своята любовница, създава вакантно място. Дали ако се оженеше за Блеър, щеше да се изкуши да запълни това място? Да смени с нова любовница онази, която му бе станала съпруга?

Каква цинична мисъл! Отново се засмя горчиво. Възможно ли бе да се е превърнал в мъж, който се обзавеждаше с любовница, без значение какво е положението в брака му? Не биваше да допуска подобно нещо.

В съзнанието на Максим изникнаха образите на хората, които бяха важни в неговия живот. Как ли го виждаха те? Не му бе нужно да гадае дълго, за да си отговори на тоя въпрос.

За Адриана съм неверният съпруг, който се стреми да се освободи от брачните окови.

За Блеър съм любовникът, който все повече я лишава от своята страст и внимание, погълнат от работата си.

За Анастасия съм най-добрият приятел, но само приятел, нищо повече.

За децата съм вечно заетият магнат, бащата, който никога няма време. За мен явно е отредена ролята на фигурант. Още съм важен за тях, защото им плащам сметките, но в техните очи вече не съм любящият баща, когото някога обожаваха.

За майка си съм синът, с когото се гордее най-много от всичко на света, нейният любимец, но при все това тя не приема моето поведение в личния ми живот.

Ала аз не съм онзи, за когото те ме смятат. Никой от тях не ме познава. Защо съм тук и какво е предназначението ми на тази планета? Нима само да печеля пари и да управлявам бизнеса? Какъв смисъл има животът ми?

За Максим тези самопризнания бяха толкова необичайни и изненадващи, че той спря да крачи, изумен от мислите си. Не биваше да продължава с тези мисли. Не биваше да им придава фатално значение.

Но как да избяга от неопровержимите истини? Накъдето и да се обърнеше, все същият безпорядък. Трябваше да приеме факта, че всичко е безнадеждно объркано. И колкото по-скоро, по-добре.

 

 

Беше три часът, когато си легна.

Изпадна в неспокойна дрямка, като постоянно се будеше и унасяше. Към шест стана, взе душ и се избръсна. Марко му донесе каничка с кафе и препечен хляб и докато закусваше, написа подробни инструкции за Грейм относно задачите й в Лондон, както и обяснения за срещата с Монтагю Рестън. Точно в осем и трийсет излезе с малко куфарче в ръка — единственият му багаж. До Хийтроу го откара една от лимузините на корпорацията. На летището бързо премина през контрола за пътници и бе отведен във фоайето на „Конкорд“, където до часа на излитането в десет прегледа сутрешните вестници.

Затегна колана и с облекчение забеляза, че самолетът не е тъй претъпкан, както последните два пъти, когато беше пътувал. Беше предпочел да лети до Ню Йорк с „Конкорд“, вместо с личния си самолет, защото беше много по-бързо — само три часа и четирийсет и пет минути, дори по-кратко при липса на силни насрещни ветрове.

Максим отвори куфарчето и прекара първия час от пътуването свел глава над куп книжа. Пи чаша чай, отказа напитките и закуските и отдаде цялото си внимание на документите. Когато свърши, отново заключи книжата в куфарчето, облегна се в креслото и затвори очи. Не можа да заспи, но се отпусна достатъчно, за да се отмори след тежката нощ. Половин час по-късно се загледа през прозореца. Летяха над Атлантическия океан, но гледката бе скрита от гъсти бели облаци. Замисли се за Аликс, за дъщеря си. Тя бе причина да се завърне в Ню Йорк няколко дни по-рано. Искаше да я види, да говори с нея, да прекарат съботата и неделята заедно. След взетото решение да подреди личния си живот, нямаше търпение да възстанови отношенията с първото си дете. Вина имаше и в двама им, дори нейната бе по-голяма, но той нямаше нищо против да поеме пълната отговорност за пропастта, изникнала помежду им. Щеше да й се извини, да моли за прошка, ако е нужно. На всичко бе готов, само да възроди изгубеното доверие помежду им, да върне тази млада жена отново в живота са.