Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (27)

27

Заведе я в хотел „Савой“, близо до брега на Темза. Вечеряха в красивата зала, която гледа точно над реката, а после танцуваха в друга зала, където свиреше Каръл Гибънс с оркестъра си.

Теди го гледаше и си мислеше, че Марк Луис е по-красив от всички мъже, които беше виждала през живота си. Тази вечер той беше в синята униформа на Кралските въздушни сили и беше закачил всичките си отличия на военен герой. Момчешкото му лице наистина изглеждаше странно над тези отличия.

На няколко пъти по време на вечерята тя забеляза, че всички го гледат с възхищение. В един момент към тях се приближи възрастен господин във вечерно облекло, който танцуваше със съпругата си, и каза:

— Ние трябва да сме благодарни на такива млади мъже. Браво, вие сте гордост за страната си!

Марк измърмори нещо и се усмихна на възрастната двойка. После обаче, когато двамата с Теди продължиха да танцуват под звуците на „Бесаме Мучо“, той не използва този повод, за да започне да се хвали, само неочаквано я притисна до себе си много по-плътно от преди. Тя така се разтрепери в ръцете му, че се уплаши да не би той да усети колко силно бие сърцето й. Постепенно се успокои. Как би могъл да усети сърцето й.

Двамата седяха на масата, пиеха шампанско, очакваха десерта и разговаряха. До този момент бяха говорили само за най-общи неща — за новите немски летящи снаряди Фау 2, които бяха много по-страшни от предишните Фау 1 и през последните няколко бомбардировки на Лондон предизвикаха много разрушения. Обсъждаха също и хода на войната, победата на съюзниците в Италия и в други части на Европа. Марк потвърди това, което говореха всички — че до идващото лято войната ще свърши. До този момент не бяха говорили за нищо друго. Като че ли и двамата не се решаваха да направят първата стъпка и да заговорят за нещо по-лично.

Теди беше все така замаяна от близостта на Марк Луис и чувствата й бушуваха точно както по време на вечерята у семейство Пел преди няколко дни. Въпреки това беше решила да не издава вълнението си и го прикриваше доста успешно. Изглеждаше сдържана, спокойна и невъзмутима.

— Съжалявам, че пудингът се забави толкова — извини се Марк. — Какво ще кажеш да потанцуваме, докато чакаме, Теодора?

— Не, точно сега не ми се танцува — поклати глава Теди. — А освен това можеш да ми казваш Теди, ако искаш. Теодора е толкова дълго.

Той се усмихна.

— О, не, не е. Името ти е красиво. Т-е-о-д-о-р-а… звучи ми толкова мелодично. Е, разбира се, Теди е по-непринудено. Ще те наричам и с двете — понякога Теодора, понякога Теди.

Тя кимна, облегна се назад, отпи от шампанското и се усмихна очарователно. После се обърна към оркестъра и се заслуша в музиката, като потропваше с крак под масата. Беше доволна, че даде пет лири, за да си купи тази елегантна вечерна рокля — дълга, в модерния цвят пепеляворозово. Знаеше, че в подобна рокля всяка жена изглежда стройна и хубава. Видя я в пробната на магазин „Хародс“ и веднага реши, че ще й отива. Беше с огърлица и обици от перли, а на ръката с аметистова гривна — всичките останали от майка й. На дясната ръка носеше годежния пръстен на майка си.

Когато тази вечер Теди се издокара и слезе долу, леля Кети ахна и заяви, че изглежда прекрасно, но тя не й повярва. След това, когато дойде да я вземе, Марк каза същото, но този път тя повярва, вероятно защото й се искаше наистина да я харесва.

Беше го поканила в хола, за да се запознае с леля Кети, която веднага му предложи да свали палтото си и да пийне нещо, но той слава богу отказа, като обясни, че ги чака такси. Шофьорът бил нервен и явно искал да се върне в своя район, в Уест Енд, затова трябваше да побързат.

Когато влязоха в таксито, Теди въздъхна облекчено, че най-после са излезли. Леля Кети я беше разпитвала за Марк безкрай, а Теди наистина не знаеше какво да отговори. Никак не й се искаше леля й да започне да разпитва Марк за семейството му и, което беше още по-лошо, за вярата му. На нея самата това й беше съвсем безразлично. Никога досега не беше срещала толкова чаровен мъж и всичко останало нямаше значение.

Теди не подозираше, че Марк Луис беше омаян от нея също толкова, колкото тя от него. Гледаше я срещу себе си, потънала замечтано в мисли, и правеше всичко възможно, за да се овладее. Искаше да се държи като зрял мъж, а не като ученик, който за пръв път излиза с момичето, което харесва, макар че тази роля в случая му подхождаше най-добре.

Той запали цигара и погледна Теди, която беше огряна от светлината на свещите. Лицето й беше ангелско, струваше му се, че никога не е виждал толкова красива жена, освен, може би, Ингрид Бергман в последния й филм — „Казабланка“. Теди удивително му приличаше на актрисата, лицето й беше обло, скулите високи, носът малък, прав, а устата широка, с пълна чувствена долна устна. Макар косата й да беше светла, веждите бяха тъмни, гъсти и слава богу с естествената си форма, а не изскубани на тънка чертица, както беше модерно.

Големите й очи бяха яркозелени, с огромни тежки ресници. Освен че бяха красиви, в тях прозираше интелигентност и той си каза, че освен лице на мадона, Теди сигурно притежава и остър ум.

Марк отпи от шампанското си с непреодолимото желание да има пред себе си по-силно питие. Присъствието на Теди го обезоръжаваше. Копнееше да разбере нещо повече за нея, но все не се решаваше да я разпита. Веднъж вече му беше намекнала, че си пъха носа там, където не му е работа — в сряда у семейство Пел.

Нима я познаваше само от сряда?

Струваше му се, че я е познавал през целия си живот. Няколко дни беше мислил непрестанно за нея, а нощем я беше сънувал. Даваше си сметка, че това е най-опасната жена, която някога беше срещал. Опасна, защото можеше да се влюби в нея, и то сериозно. През последните пет-шест години беше имал връзки с няколко жени, но никога досега не се беше чувствал така… така безпомощен.

Теодора Щайн беше различна от всички останали жени в миналото му, безкрайно различна. У нея имаше нещо, което караше сърцето му да трепти и да я желае, но също да я закриля, да я обича. Теодора Щайн, повтори той наум името й. Запита се дали не е еврейка. Майка му беше попитала същото днес на обяд, когато й каза за срещата си.

„Щом се казва Щайн, най-вероятно е да е еврейка“, каза майка му. Отговори й, че не знае и че какво значение има каква е: еврейка или не, за него нямаше никакво значение. Веднага след като изрече тези думи, той съжали, трябваше да съобрази, че не е редно да ги казва. „Все пак по-добре да разбереш. Знаеш какъв е баща ти“, предупреди го майка му и той съжали стократно, че й спомена за Теди. Сигурно вече беше казала на баща му и утре на неделния обед непременно щяха да го разпитват. Винаги правеха така, когато узнаеха, че е увлечен по някоя жена — нали сега той беше най-големият син в семейството. Брат му, милият Дейвид, когото боготвореше и обожаваше, загина в сраженията в Северна Африка. Сега се полагаше Марк да заеме неговото място. Като че ли изобщо е възможно някой да заеме мястото на друг човек. Но той знаеше, че от него се очаква да постъпи именно така, да поеме семейните дела, изобщо всичко, което иначе се полагаше на Дейвид. От него се очакваше някой ден да прояви и една друга лоялност към семейството си — да се ожени за подходяща жена.

О, по дяволите, каза си Марк, ще излизам с когото си пожелая и ще се оженя за жената, която обичам, когато я намеря и когато му дойде времето, независимо от това дали е еврейка, католичка, протестантка или хинди. Освен за стария трябва да мисля и за себе си, пък и не мога да бъда като него, също както и не мога да стана онова, което щеше да бъде Дейвид. Ще правя каквото искам. Бъди верен на себе си, нали така е казано…

Тези мисли го насърчиха да проговори и като се наведе напред, той пое дълбоко въздух и заяви:

— Искам да зная нещо повече за теб, Теди. Искам и ти да ме опознаеш. Ако обаче продължаваме да седим така, да слушаме музика и да се усмихваме един на друг, едва ли ще се опознаем. Въпреки това признавам, че се колебая дали да те разпитвам за теб, защото като си спомня как ме скастри онази вечер…

— Ами! Изобщо не съм искала да прозвучи така! — възкликна Теди. — Дано не си се обидил!

Той се усмихна и поклати глава.

— Не, не съм. Както и да е, сега е твой ред… Питай и аз ще ти отговарям съвсем честно, обещавам.

— Не, Марк, ти трябва да ме питаш… Дължа ги го, щом съм те накарала да се почувстваш по този начин в сряда.

— Добре, щом казваш. — Той замълча за миг, после сведе очи и каза: — Има ли някой друг, с когото да излизаш, Теди, приятел, който може би сега е в армията?

— Не — отвърна тя веднага, като го погледна право в очите. — Имаше едно момче… преди доста време. Не съм го виждала почти шест години. Сега живее в чужбина. Той ми е… само приятел.

— И оттогава не си излизала с никого?

— Не.

— Но защо, Теди, ти си толкова красива? Сигурно си имала доста обожатели?

— Да, имаше — срамежливо промърмори тя. — Но не съм излизала с никого… Не ми харесваха.

Той я изгледа тежко, протегна ръка и я сложи върху нейната. Усети я как трепери и това го развълнува. Наведе се напред и прошепна:

— А аз харесвам ли ти, Теодора?

Чувствата към него така изпълваха сърцето й, че тя не можа да продума, само преглътна няколко пъти и отвърна на напрегнатия му поглед, леко открехнала устни. Накрая кимна.

Лицето му засия и като стисна по-силно ръката й, той промълви:

— Не можеш да си представиш колко съм щастлив, Теди. Аз също те харесвам, и то много, вероятно вече си го усетила.

Тя продължи да го гледа втренчено, очите й радостно блестяха, а страните й леко се зачервиха.

— Сега е твой ред да питаш — каза Марк.

— Ами ти? — попита тя след миг колебание. Гласът й леко потрепваше. — Искам да кажа, имаш ли някоя приятелка, с която излизаш редовно?

— Не! Е, имало е няколко жени в живота ми досега, не отричам, но никога не е било нещо сериозно, а и отдавна не съм имал никаква връзка. — Марк продължи наум: „Всъщност истината е, че никога не съм изпитвал такова чувство, като това към теб, скъпа моя.“

В това време келнерът най-после поднесе десерта. Двамата се умълчаха и го загледаха как сипва горещия маслен пудинг, който си бяха поръчали, но който вече никак не ги съблазняваше. Келнерът се отдалечи и Марк продължи:

— Когато дойдох да те взема, мислех, че ще се запозная с родителите ти. Бяха излезли някъде, така ли?

— Родителите ми не са живи, Марк — тихо отвърна Теди.

— О, господи, колко съм глупав! Моля те, извини ме! Толкова съжалявам…

— Няма нищо, та ти няма откъде да знаеш. Така или иначе те са починали много отдавна.

— Значи затова живееш с леля си?

— Да. А твоите родители живи ли са?

— Да. Имаш ли брат или сестра?

Тя поклати глава.

— Не. Бях единственото им дете. А ти?

— Имам по-малък брат, Лайънел. Учи извън Лондон, в „Хароу“.

— „Хароу“! Това е отлично училище! Нали самият Уинстън Чърчил е учил в него!

— И аз също — усмихна се Марк.

— Наистина ли? А срещал ли си Уинстън Чърчил? — попита развълнувано тя.

— Само веднъж.

— Истински щастливец! Как бих искала и аз да съм го виждала отблизо. Той е най-великият мъж в Англия. Всъщност в целия свят, поне според мен. Той е моят герой.

Марк се усмихна и за малко да каже, че би искал той да е нейният герой, но замълча. Вместо това попита:

— А ти в кое училище си учила, Теодора?

— Едва ли го знаеш… в Берлин е.

Марк беше така изненадан, че свъси вежди и я погледна стъписано.

— Какво, за бога, си правила в Берлин? Сигурно родителите ти са живеели там по онова време, но защо?

— Те бяха берлинчани. Аз също съм от Берлин. Там съм родена.

— Германка ли си? — Марк не вярваше на ушите си, чак гласът му се разтрепери.

— Да.

— Но на теб изобщо не ти личи. Нямаш никакъв акцент. Английският ти е безупречен и, ако ми позволиш, говориш много изискано.

— Научих английски от майка си, когато бях съвсем малка — обясни Теди. — Тя говореше отлично, а преди войната често идвахме в Англия на гости на леля Кети. Нали разбираш, тя живее тук повече от трийсет години, последният й съпруг, чичо Хари, беше англичанин. Както и да е, говоря този език от петгодишна. Може би затова нямам акцент. Когато децата учат чужд език като малки, нямат никакъв акцент.

Марк продължаваше да я гледа втренчено, после изведнъж сякаш нещо прещрака в главата му.

— А откога живееш тук?

— Вече пет години. Пристигнах през пролетта на 1939-та година, през Париж.

Той кимна и се запита дали това, което започваше да подозира, е наистина вярно. Теди видя как върху лицето му се изписва особено изражение, което не можеше да определи. Не разбираше дали е смущение, объркване или тревога или всичките едновременно.

— Аз съм еврейка — отсече тя и се облегна назад, като го погледна изпитателно, чудейки се дали това има някакво значение за него. Горещо се молеше да няма, дано той да не беше от онези, които имат предразсъдъци към евреите.

Марк мълчеше. Седеше и я гледаше смаян. После върху устните му се появи лека странна усмивка. Той протегна ръка през масата и хвана нейната.

— Аз също съм евреин, Теди — каза той. — Както би се изразил баща ми, нашето семейство също живее според мойсеевия закон.