Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (26)

26

Когато Лидия и Теди влязоха в просторната уютна кухня, Джулия Пел надничаше в готварската печка. Чу стъпките им и се обърна.

Щом ги видя, лицето й светна. Тя беше изключително привързана към Теди и възкликна:

— А, ето те и теб, Теодора! Радвам се, че все пак успя да дойдеш.

— И аз, госпожо Пел — отговори Теди, като се приближи до майката на приятелката си и я прегърна. Възрастната жена топло отвърна на сърдечния жест. Теди попита: — Имате ли нужда от помощ?

— В момента не, миличка, но благодаря ти. Защо не седнеш на масата и не си допиеш виното, ти също, Лидия. Всичко е наред. След няколко минути ще извадя храната от фурната и тогава ще можете да запретнете ръкави, каквито сте ми пъргави.

Госпожа Пел бързо се отправи към килера и се върна с голяма стъклена купа. Сложи я на масата и отново тръгна към килера.

Докато я наблюдаваше как опитно и чевръсто шета из кухнята, Теди неволно се замисли за това колко много си приличаха с Лидия.

Джулия Пел беше висока, стройна, красива жена с тъмночервена коса, сини като метличина очи и безброй ситни бръчици по бялото лице. Лидия беше взела от майка си високата стройна фигура, блестящите очи и буйната коса, грацията и лъчезарното й излъчване. Теди установи с изненада, че тази вечер двете повече от всякога приличат на сестри, а не на майка и дъщеря. Беше искрено привързана към тях — последните няколко години те бяха станали най-добрите й приятелки. Лидия и Теди се харесаха в мига, в който се срещнаха, а по-късно госпожа Пел я прие по същия начин, сърдечно и без резерви.

Джулия и съпругът й Майкъл произхождаха от англо-ирландски католически семейства и бяха отраснали в Ирландия. Откакто бяха женени, живееха в Лондон, тук се бяха родили и децата им, но въпреки това все още поддържаха къща в Дънигол, наследство на Майкъл от баща му. До 1939-та прекарваха там всяко лято. „Когато войната свърши и отново можем свободно да пътуваме, трябва да дойдете с нас в Дромлокан и да прекараме заедно лятото“, казваше от време на време госпожа Пел на Теди, като включваше в тази покана Максим, леля Кети и дори семейство Вестхайм. Теди беше трогната от щедрото предложение и все се надяваше някой ден наистина да отиде в Дромлокан. Отдавна й се искаше да види Ирландия, дори си го беше поставила за цел. Семейство Пел имаше още две деца — Шивон, която сега служеше в Женския корпус в Шотландия, и Нийл, офицер в търговската флота при конвоите, осъществяващи размяна на оръжия и петрол между Русия и Англия. И двамата бяха като останалите от семейството — свободомислещи, общителни и сърдечни.

Госпожа Пел направи последен тур до килера и изнесе оттам още една купа от гравирано стъкло.

— Е, скъпа моя — каза тя на Лидия, — тази вечеря за Арчи и приятелите му ни струва май всичките купони. Все пак изобщо не съжалявам, пък и брат ти ще може да си хапне от любимите си ястия.

Лидия се разсмя и отвърна:

— Също любимите и на татко, нали? Как можа да замине на север точно днес? Така щеше да се радва на хубавата вечеря!

— Какво да се прави, мила… — И без да чака отговор, Джулия добави. — Трябваше да отиде в завода за муниции в Лийдс, а влаковете в последно време са толкова бавни, че така или иначе нямаше да успее да се прибере за вечеря. Затова реши, че ще е по-добре да преспи в хотел „Куинс“ в Лийдс и да пътува на спокойствие утре сутринта.

— Не зная какво се пече там в печката, госпожо Пел, но мирише чудесно — каза Теди.

— Нали? — засия Джулия. — Месарят ми даде мляно телешко, е, срещу купоните за следващите няколко седмици, естествено! Направих огромен селски пирог, Арчи направо го обожава. А освен това пека и щрудел. Бях си запазила няколко буркана консервирани ябълки, нали разбирате, за някакъв по-специален случай, и тази вечер ми се стори достатъчно добър повод да ги използвам.

— Мамо, а направи ли плодова салата? — попита Лидия.

— Да, мила, направих — отговори госпожа Пел, като хвърли поглед към стъклените купи, — но, уви, като във военно време, защото никъде не могат да се намерят банани. И много други плодове също. Е, нищо, нали успях да осигуря пухкав кейк, желе, крем „Птиче око“ и шери, да сме благодарни и на това — засмя се тя. — Шерито поне ще е изобилно, а нали знаете какъв приятен аромат придава на плодовата салата…

— Мили боже, значи пак, а, мамо! — възкликна Лидия и направи театрална гримаса към Теди. — В последно време майка ми се е научила да прави плодови салати с толкова много шери, че всички се напиваме, честна дума!

Джулия Пел започна да протестира, но преди Теди да успее да каже каквото и да е, на кухненската врата се показа рижата глава на Арчи.

— Кога ще си готова с вечерята, мамо? — попита той. — Народът там съвсем изгладня. Скоро няма да мога да ги удържам, ще те нападнат като монголска орда.

— Всъщност, Арчи, вечерята е готова — отвърна госпожа Пел на сина си с ослепителна усмивка. — Моля те, покани приятелите си в трапезарията. Лидия и Теди ще ми помогнат да сервирам.

 

 

Когато Арчи си идваше в отпуска, вечерята в дома на семейство Пел винаги се превръщаше в бурно преживяване, особено когато доведеше приятелите си.

И днес, както обикновено, момчетата от Кралските въздушни сили обсебиха вниманието на всички. Те разказваха истории, от които те побиваха тръпки, описваха в детайли случаи, когато са се измъквали на косъм от смъртта, шегуваха се, смееха се, току се ръгаха в ребрата и общо взето забавляваха добре дамите цялата вечер.

Теди, която обикновено се държеше еднакво с всички и по природа беше много жизнена и весела, седеше смълчана, почти отчуждена от компанията. Даваше си сметка, че това се дължи на присъствието на Марк Луис. На вечеря го бяха сложили да седне до нея и тя усещаше физическата му близост необичайно силно. Той я заприказва няколко пъти и тя му отговори учтиво, без да повежда разговор, макар да й се искаше. Беше изненадана от собствената си сдържаност. Сякаш си беше глътнала езика.

Проблемът беше изцяло в самата нея и тя се опита да разбере какво точно чувства. Още в мига, в който видя Марк Луис, тя реагира на присъствието му като жена. Стори й се изключително привлекателен и красив, изглеждаше мил и очарователен. В същото време интуитивно долавяше, че той е човек с характер, че е силен и смел. Долавяше и някаква скрита чувствителност, нежност.

През петте години, откакто живееше в Лондон, Теди се беше запознавала с млади мъже, които я бяха харесали и канили да излизат. Но тя отклоняваше поканите и откакто беше напуснала Берлин, досега не беше излизала с никого. Причината беше не само връзката й с Вили Херцог, просто всички тези младежи не я привличаха. Ето защо толкова се смути и обърка от вълнението си в присъствието на Марк. Нямаше смисъл да се самозалъгва — той й харесваше толкова, колкото явно и тя на него, и така й се искаше да го види отново, да останат насаме, за да го опознае по-добре.

Когато преди малко държеше стола й, за да седне, ръката му случайно докосна нейната и Теди цялата изтръпна от този допир. Пръстите му сякаш опариха кожата й и тя бързо отдръпна ръката си, въпреки че всъщност й се искаше не това, а точно обратното — да сплете пръсти с неговите. Усети как я овладяват невероятно силни и напълно непознати досега чувства. Подобно нещо не й се беше случвало никога. Нито даже с Вили, годеника й. Горкият Вили. Преди миг мислите й бяха отлетели при него, в далечния Шанхай. Трябваше честно да си признае — връзката им нямаше бъдеще, независимо от появата на Марк Луис. Всъщност Марк нямаше нищо общо с този факт. Неотдавна леля й каза, че когато с Вили се срещнат след тази петгодишна раздяла, двамата ще са като непознати един за друг. Теди трябваше да признае, че леля Кери бе съвсем права.

Инстинктивно усещаше, че Марк Луис ще я покани да се срещнат отново, и отсега беше решила да приеме. Може би нямаше да се получи нищо, пък и всъщност тя нямаше ни най-малка представа какво би могло да стане между двама им. Но поне в едно беше сигурна. Не обичаше Вили толкова, че да се омъжи за него. Чувствата й към него бяха по-скоро като към брат и в момента си даваше ясна сметка, че на практика те се изчерпваха с това. През 1938-ма година е била влюбена не в него, а по-скоро в мисълта за любовта, в мечтата да бъде омъжена. Именно затова беше приела предложението му. Но да се омъжиш от такива подбуди не е редно.

— Откога познавате семейство Пел? — попита Марк и въпросът му я стресна. Той леко отдръпна стола си от масата и се обърна към Теди, като кръстоса дългите си крака.

— Вече близо четири години и половина — отговори тя.

— Вероятно най-напред сте се запознала с Лидия?

— Да, и двете работим, за да помогнем във войната.

— Войната — повтори той и се загледа в нея. — Искате да кажете, че работите в някой завод. Така ли?

— Не, имах предвид работата ни в пункта за първа помощ на Хейвърсток Хил и като доброволни сътрудници на Червения кръст — обясни Теди.

— Ясно. Иначе не работите, така ли?

— Не… всъщност не — колебливо отвърна Теди, като се чудеше дали да му каже за Максим. Реши, че засега не е нужно. — Двете с Лидия се занимаваме с тази доброволна работа по цял ден — промълви тя тихо.

Марк кимна.

— А наблизо ли живеете, Теодора?

— Да, в Белсайз Парк Гардънс.

— С родителите са?

— Винаги ли задавате толкова въпроси, когато се запознавате с някого? — попита тя тихо.

Той се засмя с ослепителна усмивка.

— Не! — Зъбите му бяха равни, бели. Марк се облегна назад и небрежно преметна ръка през облегалката на стола. Погледна я многозначително. Гласът му прозвуча тихо, малко дрезгаво. — Само когато някой наистина много ме интересува.

Теди безпогрешно долови подтекста на думите му и не можа да отговори нищо. Опита се да откъсне поглед от тези тъмни пронизващи очи, които я гледаха без да мигат, ала усети, че няма сила да го направи. После почувства как втренченият му, внимателен поглед я кара да се изчервява и съвсем се ужаси от себе си. Тъкмо се чудеше как да насочи разговора в друга посока, когато госпожа Пел я спаси от притеснението.

— Хайде да пием кафе в хола — обади се тя, стана от масата и устремно тръгна към вратата.

Всички я последваха.

 

 

В края на вечерта Марк предложи на Теди да я закара до дома й и тя прие.

Двамата се носеха в червената му спортна кола по хълма от Хампстед към Белсайз Парк Гардънс. По време на краткото пътуване Марк беше мълчалив — неочаквано за човек, който преди това я беше засипал с толкова въпроси. Теди също не говореше, само от време на време му показваше посоката.

Когато най-накрая спряха пред къщата на леля й, той се извърна с лице към нея и каза:

— Бих искал да те видя отново, Теодора. Искаш ли да излезеш с мен?

— Да.

— Такова тихичко „да“! Ти май си доста срамежлива, нали?

— Всъщност не. Просто… — Тя не издържа, погледна го в тъмнината на колата, пое дълбоко въздух и отсече: — Просто бих искала да изляза с теб… наистина много искам.

— Чудесно, радвам се — дълбокият му глас беше толкова топъл. — Какво ще кажеш за утре вечер?

— Не мога. Обещах да отида на гости на една приятелка, която е болна, и не бих искала да я разочаровам.

— За съжаление пък аз съм зает в петък.

— Аз също.

— Тогава надявам се да си свободна в събота, Теодора, защото отпуската ми е до неделя.

— О, да, в събота съм свободна.

— Ще те заведа на танци — усмихна й се той в тъмното.