Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (23)

23

— Ще се съгласиш ли да отидем да обядваме в „Лайънс Корнър“? — попита Максим, отправил поглед към Теди.

— Да, защо не — кимна тя. — И то можем да го сторим още сега, преди да сме тръгнали да ти търсим шлифер. Както казва леля Кети, стомахът ми се обажда. Твоят?

— И моят също.

Теди и Максим стояха пред щанда за юношеско облекло в магазина за конфекция „Селфридж“ и търпеливо чакаха младата продавачка да провери дали има трета риза с размера на Максим. Скоро момичето се върна и поклати глава.

— Съжалявам, госпожо, но тези са последните две с размера на вашето момче. Бихте ли искали да видите пуловерите?

— Не, благодаря ви. Ще вземем двете ризи.

Момичето направи сметката и я подаде на Теди заедно с рестото и двете книжки, откъдето беше откъснала използваните купони.

После се усмихна на Максим и подхвърли:

— Ваканцията май все не стига, нали? Сега отново на училище, а? Голяма досада.

— На мен пък училището ми харесва — отвърна Максим.

Момичето го погледна недоверчиво и многозначително повдигна вежди. След това леко усмихната се отдалечи, за да обслужи друга клиентка и малкия й син.

Теди смигна заговорнически на Максим, метна ръка през рамото му и бързо го поведе покрай щандовете за детска конфекция, през голямото фоайе навън, към Оксфорд стрийт.

Двамата тръгнаха към Марбъл Арч, където се намираше „Лайънс Корнър Хаус“. Не разговаряха, тъй като вървяха доста бързо и изпреварваха останалите минувачи. Беше събота сутрин в началото на септември. Небето, съвсем чисто, яркосиньо, сякаш трептеше от бледата слънчева светлина. Беше мек, спокоен ден, необичайно топъл за сезона, ден, в който е най-добре да седиш в градината, а не да бродиш по оживените градски улици.

Теди би предпочела двамата да са у дома и, седнали под сянката на голямата ябълка, да пийват нещо разхладително и да четат. Ала тази обиколка по магазините не можеше да се отлага повече — само след няколко дни Максим отново тръгваше на училище и имаше нужда от нови ризи и шлифер. Растеше толкова бързо, като че ли с дни. Беше висок за момче на десет години, а ръцете и краката му се източваха все повече — или поне на нея й се струваше така.

Неочаквано Максим каза раздразнено:

— Онова момиче явно не ми повярва, че в училище ми харесва.

Теди го погледна крадешком.

— Нали знаеш, на повечето наистина не им харесва. Не са като теб. — Тя започна да се смее, но смехът внезапно застина на устните й. Теди рязко спря и погледна нагоре. Максим, а и всички други хора по двата тротоара на Оксфорд стрийт, също загледаха небето.

Това тънко бръмчене беше твърде познато на лондончани. Идваше от летяща бомба — въздушно устройство без пилот, която се носеше през синьото небе право към тях с равномерен шум, сравнително ниско над сградите. Сирената за въздушна тревога вече виеше и всички звуци се смесваха с обичайния шум на уличното движение.

Теди и Максим останаха за миг неподвижни, вцепенени, втренчили погледи в ясния небесен свод. Бомбата летеше толкова ниско, че свастиката, нарисувана на кръглия й корем, се виждаше съвсем отчетливо.

Хората започнаха да пищят и да бягат в различни посоки, търсейки някакво прикритие.

Теди сграбчи ръката на Максим, изкрещя „Хайде, бързо!“ и го повлече към средата на булеварда, по-далеч от витрините на магазините. Бомбата вече хвърляше огромна сянка върху тълпите. Изведнъж моторът спря — и всички знаеха, че веднага след това ще започне да пада. Без да се замисля, Теди бутна Максим на земята и се хвърли върху него, като го покри с тялото си.

Хората наоколо също легнаха, с надеждата, че така ще се защитят от бомбата. Някакъв автобус с вой закова спирачки, пътниците с шофьора и кондуктора изскочиха навън и се втурнаха да търсят укритие или налягаха по земята, за да избягнат, доколкото могат, опасността.

Едно такси зави и спря до Теди и Максим. Шофьорът изскочи, просна се до Теди и викна:

— Майчице мила! Това е от онези дяволски бръмчащи бомби. И е точно над нас, проклетията!

После обгърна главата си с ръце и им извика:

— Хайде, малките, направете като мен. Покрий и себе си, и момчето! Пази се от стъклата. Най-много поразии стават от счупените витрини на магазините. Хвърчащите стъкла могат да те накълцат целия.

— Зная — извика в отговор Теди и покри с ръце главата си.

— Освен за мен внимавай и за себе си — се чу приглушеният глас на Максим.

— Аз съм добре, Максим, не се притеснявай — отвърна му тя, но думите й потънаха в оглушителния гръм от приземяването и експлозията на бомбата.

Пръв вдигна глава и се огледа шофьорът. Чевръсто се изправи, изтупа панталоните си и се обърна към Теди:

— Е, малките, късметлии сме. Можеше да падне точно върху нас. Проклетията май се стовари някъде зад хотел „Къмбърланд“. По-надолу, откъм Еджуеър Роуд. Горките хора, дето са били там.

Теди го гледаше безмълвно. Единственото, което й се искаше, беше краката й да спрат да треперят. За миг усети, че няма сила да се изправи.

Изведнъж се чу бръмченето на нова летяща бомба, която, както първата, се носеше право към тях. Всички погледнаха нагоре и започнаха отново да крещят.

Шофьорът подаде ръка на Теди, изправи я, след нея и Максим със залитане стъпи на краката си.

— Ама тия проклети шваби са ненаситни! — каза мъжът. — Хващай момчето и тичай към метрото, малката. Това нападение няма да свърши скоро, слушай какво ти казвам.

И без да се обърне дори да погледне таксито си, той хукна към Марбъл Арч. Теди сграбчи плика с ризите, стисна ръката на Максим и двамата затичаха колкото можеха по-бързо по петите на шофьора, към спирката на метрото при Марбъл Арч.

Когато Теди и Максим се втурнаха надолу по първите стъпала, той беше вече изчезнал сред тълпата, която се стичате надолу.

Платформата беше претъпкана с хора, главно жени и деца, които бяха излезли да пазаруват в съботната сутрин. Мъжете бяха малко. Всъщност повечето англичани бяха на фронта — в армията, флота или въздушните сили.

Останали почти без дъх, Теди и Максим спряха чак долу. За късмет успяха да си намерят свободно местенце встрани до стълбите и седнаха там, като се допряха плътно един до друг, за да освободят място за още хора.

Разтреперани от изпитанието, през което току-що бяха минали, те не проговориха дълго време, като постепенно се опитваха да се успокоят, да се овладеят след уплахата.

— Не се бой, Максим, тук сме в безопасност — каза тя най-накрая.

— Когато съм с теб, Теди, никога не се боя от нищо — отвърна й Максим и извади кърпичка от джоба си. Наплюнчи я и започна да търка коляното си.

— Да не си се ударил, когато те бутнах на земята? — възкликна Теди, като се наведе към него.

Максим поклати глава и й се усмихна:

— Само драскотина, нищо повече. Дори не го чувствам, честна дума.

Тя се намръщи, наведе се към коляното му и внимателно го разгледа. После вдигна глава и се озърна към тълпата.

— Не изглежда нещо сериозно… но все пак добре е да му се сложи йод… Обикновено по време на бомбардировка винаги има сестри от Червения кръст, които помагат на пострадалите. Но сега не виждам. А ти? Той поклати отрицателно глава.

— Както и да е, аз изобщо не съм ранен. Не прави от нищо нещо, Теди. Като стигнем в „Лайънс Корнър Хаус“, ще си измия коляното в тоалетната. Нали няма да се откажем от обяда там?

— Ако бомбардировката продължава така, ще стигнем, когато е време за чай — измърмори тя.

Максим замълча. Облегна се на стъпалата, протегна крака и остана така замислен, загледан във върховете на обувките си. След малко се обърна към нея и каза тихо:

— Благодаря ти, че ме покри с тялото си.

— Винаги ще те пазя, Максим. Поне докато съм жива. Ти си мое момче. Страшно те обичам.

— И аз те обичам, Теди.

После и двамата замълчаха. Само след малко пръстите му се плъзнаха между нейните и той се притисна до нея, като облегна глава на голата й ръка. Останаха така, без да говорят, както винаги спокойни, че са заедно, с ясната увереност, че каквото и да се случи, всеки от тях може да разчита на другия.

Изведнъж, съвсем неочаквано, в метрото запя непознат женски глас:

На Довър белите скали

ще зазвънят от птичи весел глас.

Любов и смях ще има пак, нали,

щом утре дойде мир за нас.

Жената продължаваше да пее и много хора започнаха да й пригласят, и гласовете им се сливаха с нейния. Станцията закънтя от чудния звук — песента на хиляди хора, между тях Теди и Максим, които пееха с цялата си душа:

Овчарят своите овци

на паша пак ще изведе,

градината ще разцъфти,

щастливо ти ще спиш, дете.

На Довър белите скали…

Когато песента свърши, жената се изправи и извика:

— Няма да позволим на швабите да ни смажат, нали?

— Не! — изрева в отговор тълпата.

— Тогава нека пеем!

— Какво ще кажете за „Дръж всички грижи в старата си чанта“? — попита високо една стара дама.

— А, малките, това не е за тази война! — чу се гласът на техния шофьор на такси, който ненадейно се изправи съвсем близо до Теди и Максим и весело им се усмихна.

— Хайде да изкараме „Пред очите ми ще светне заедно със светлините на Лондон“ — извика някой.

Раздаде се одобрителен възглас, жената със сопраното веднага поде песента, а след нея — и всички останали. Когато свършиха, тя започна друга песен, после още и още, и така цял час.

Теди и Максим пееха с удоволствие. Не бяха забравили за бомбардировката навън, само се опитваха да не позволяват мисълта за ужаса да ги обсеби. Двамата се чувстваха добре сред тези така сърдечни и дружелюбни лондончани, с които споделяха обща участ, с които ги свързваха и смелостта, и упорството, и възторженото желание да се противопоставят на врага.

Песента беше прекъсната от един отговорник на противовъздушната отбрана, който си проправи път по претъпканите с хора стъпала и радостно наду свирката. Всички млъкнаха и десетки очи се впериха напрегнато в него.

— Опасността е отминала — съобщи той. — Можете да си тръгвате, всичко е наред. Но ви моля да излизате навън спокойно, без паника. Нека поне тук долу да няма нещастни случаи. Горе е достатъчно тежко.

Максим скочи на крака и помогна на Теди да се изправи.

— Ще ям грах с препечен хляб — каза й той, докато двамата бавно се изкачваха нагоре по стълбите, притиснати отвсякъде. — А ти какво ще си поръчаш?

— Вероятно същото. Напоследък изборът не е особено богат, нали, миличък? — подхвърли тя и изведнъж усети, че е гладна. „Трябва да оцелеем, каза си Теди. Всичко се свежда до това. Трябва да съм сигурна, че ще оцелеем, докато Хитлер не бъде победен и светът отново не стане свободен.“