Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (20)

20

— Как е леля ти? — попита Урсула, когато Теди се върна в хола след редовния седмичен разговор по телефона с леля си Кети Бърнърс в Лондон.

Теди й се усмихна щастливо и се настани срещу нея.

— Леля Кети е много добре и няма търпение да отидем в Лондон, госпожо Вестхайм. Гори от желание да се запознае с вас и Максим. Все ми повтаря колко ви е благодарна за всичко, което сте сторили за мен, и особено, задето сте ме измъкнали от Германия.

— Никога не съм помисляла да те оставя там сама — отвърна Урсула. Помълча и после продължи: — Ти не си ми разказвала много за леля си, освен че е сестра на баща ти и че е вдовица.

— Да, чичо Хари почина преди две години. Леля Кети е на шейсет и една години и има една дъщеря, братовчедка ми Рейчъл, която живее в Брайтън. Рейчъл е омъжена и има момиченце на име Хариет.

— Леля ти от дълго време живее в Лондон, нали?

— Повече от трийсет години. Омъжила се е за чичо Хари през 1904 година, когато е била на двайсет и шест, тогава се е заселила в Англия. Вече е англичанка, искам да кажа, английска поданичка.

— Чичо ти англичанин ли беше?

— Да, от немски произход. Чичо Хари ми е разказвал, че родителите му напуснали Берлин около 1860-та година, когато имало голямо преселение на евреи в Англия. Той и двамата му братя се родили в Лондон. Леля Кети много ще ви хареса, госпожо Вестхайм. Тя е прекрасна жена.

— Ако прилича на баща ти, уверена съм, че е прекрасна.

Урсула отиде до спалнята, отвори вратата и влезе вътре. Приближи на пръсти до леглото, където Максим лежеше сгушен под завивките, увери се, че е дълбоко заспал и се върна в хола.

Теди бе взела ръкоделието си, докато Урсула бе в другата стая и без да вдига глава, попита:

— Спи непробудно, нали?

— Да — промълви Урсула, седна на креслото, облегна се назад и затвори очи.

Теди я погледна, като се канеше да каже нещо за Максим, но щом видя, че си почива, замълча. В тази поза лицето на Урсула изглеждаше уморено, уязвимо и малко тъжно. Изтощена е, помисли си Теди, изтощена да брои дните от януари насам и да чака семейството й да пристигне. Не е в природата й да бездейства. Но какво ли друго й остава да прави, освен да седи и да чака. Аз поне съм заета с грижите по Максим, с уроците му и с разходките. А горката госпожа Вестхайм е в безизходица. Поне да бяхме в Лондон, можеше да търси дом за нас — апартамент или къща и да го обзавежда, за да се намира на работа, докато пристигнат господин Вестхайм и останалите от семейството. А това ужасно чакане тук я съсипва.

Теди въздъхна приглушено и отново се зае с ръкоделието си, като се замисли за живота, който Урсула водеше в Берлин. Там тя се грижеше за две къщи — домът на Тиргартенщрасе и старата вила, занимаваше се с прислугата, а освен това участваше в най-различни благотворителни комитети, срещаше се с приятели, организираше светските ангажименти. Едва сега си даде сметка, че Урсула за миг не оставаше без работа. А колко различен бе животът й в Париж…

Внезапно Урсула отвори очи и се изправи в креслото.

— Теди?

— Да, госпожо Вестхайм?

— Какво представлява къщата на леля ти в Лондон? Голяма ли е?

— Доста голяма. Дала е под наем приземния етаж и мансардата. Тя самата разполага с два етажа, а зад къщата има прекрасна градина и поляна с алпинеум и ябълково дърво. Живее в Белсайз Парк Гардънс, много приятен квартал близо до Хампстед.

— Добре звучи, Теди… — Урсула млъкна, след това продължи: — Мислиш ли, че леля ти ще приеме теб и Максим за няколко седмици?

Теди вдигна поглед и макар да бе много смаяна от въпроса, кимна.

— Не се съмнявам. Но защо искате да отидем при нея?

— Защото искам да ви изпратя там с Максим. Аз ще дойда към края на месеца.

— О — можа само да каже Теди, а очите й, отправени към Урсула, бяха пълни с въпроси. След миг попита: — Защо и вие не заминете с нас?

— Онзи ден взех решение — подзе Урсула. След секунда добави бавно и много тихо: — Връщам се обратно.

— Обратно? — недоумяващо повтори Теди. — Извинете, не ви разбрах.

— Връщам се обратно в Берлин.

Теди онемя от стъписване. Все пак бързо възвърна гласа си и прошепна развълнувано:

— Но това е невъзможно, госпожо Вестхайм! Невъзможно е!

— Не, Теди, възможно е.

— Ала в Берлин е опасно!

— Може и така да е. Въпреки това ми се налага да се върна. Трябва да помогна на господин Вестхайм. Той има нужда от мен. Инстинктивно го чувствам. Двамата заедно трябва да изведем от страната майка му. И сестрите му също. Това е единственият начин. Все някак ще успеем да го сторим.

Теди бе не само стресната от внезапното съобщение на Урсула, но и много изплашена. Спомените за „кристалната нощ“ бяха все още живи в съзнанието й. А оттогава положението в Третия райх едва ли се бе подобрило. По-скоро се бе влошило. Чудеше се как да предаде собствения си ужас на Урсула, как да й внуши, че не бива да се връща там, но се чувстваше безсилна. Познаваше добре Урсула Вестхайм, знаеше колко упорита може да бъде и колко е трудно да я разубедиш веднъж взела решение.

Урсула се наведе и се взря изпитателно в Теди.

— Доколкото схващам, чудиш се как да ме накараш да се откажа от плана си, но няма да успееш. Помисли сама, вече наближава март, скоро ще дойде пролетта. Не мога да стоя и да чакам шансът да разреши положението. Безумна съм от тревога за близките си, нямам представа какво става там в действителност. Чувала си ме да говоря по телефона с господин Вестхайм. Телефонните разговори са безнадеждни, само ни разстройват повече, тъй като нито той, нито аз смеем да кажем на глас онова, което мислим. В едно обаче съм сигурна — той има нужда от помощ, за да се погрижи за майка си. Сестрите му са прекрасни жени, но, за съжаление, не са особено решителни и едва ли са от голяма полза при дадените обстоятелства. Но аз мога да помогна. А не се съмнявам, че принц Фон Витинген и съпругата му ще сторят всичко, което е по силите им, за да ни измъкнат от страната със съдействието на адмирал Канарис и на полковник Остер от разузнаването.

Теди не каза нищо и Урсула продължи:

— Има и друго. Вече и двете знаем от френските вестници, че войната между Англия и Германия е неизбежна, а Франция няма друг избор, освен да се включи в нея. Не знаем кога ще е това, ситуацията става все по-напечена. Естествено, за нищо на света не искам семейството ми да остане в Берлин. Трябва да действам сега, докато все още има време.

Урсула се облегна назад и зачака отговора на Теди. Но тъй като момичето мълчеше, тя прибави с още по-настойчив тон:

— От мен имат нужда в Берлин! Не го ли разбираш?

— Да, сигурно сте права — отрони Теди, като отчаяно се стремеше да прогони страховете си.

— Знаех, че ще ме разбереш. Ще ти бъда извънредно благодарна, ако телефонираш на леля си утре сутринта и я попиташ дали може да останете при нея за две седмици. Разбира се, аз самата също ще разговарям с нея.

— Тя ще се помъчи да ви разубеди.

— Не, няма, защото не се каня да й казвам за пътуването си до Германия. Ще й обясня, че имам работа в Швейцария и смятам, че е по-разумно ти и синът ми да заминете за Англия. Тази версия е най-разумна, не мислиш ли, Теди?

— Да, госпожо Вестхайм — едва успя да прошепне Теди.

Урсула скочи на крака, внезапно изпълнена с енергия след дългите дни на летаргия и отчаяние, отиде с бърза стъпка до писалището, отвори най-горното чекмедже и извади два плика. Занесе ги на Теди и продължи все така бързо и делово:

— Ще ти дам тези писма в деня на тръгването ви за Лондон, а междувременно ще останат заключени тук, в бюрото. Първото е адресирано до господин Хенри Роситър от „Роситър Мърчант Банк“ в Лондон. Вече съм говорила с него по телефона и той очаква да му се обадиш веднага щом се настаниш в дома на леля си. Ще отидеш при него и ще му дадеш писмото ми. В общи линии в него се разпореждам да ти дава пари, когато се нуждаеш от тях. В момента средствата ни, които са тук, в банка „Мале“, се прехвърлят в „Роситър Мърчант Банк“. Уредих тази операция преди няколко дни. Помни, че тези средства са на разположение на теб и Максим до нашето пристигане.

— Не ми трябват пари, госпожо Вестхайм — запротестира Теди. — Леля ще се грижи за нас, докато сме при нея.

— Сигурно, Теди. Но ще се чувствам по-спокойна да знам, че винаги можеш да изтеглиш пари при спешен случай.

Теди кимна, разбрала, че няма смисъл да спори.

Урсула продължи:

— Второто писмо е до теб. Не бива да го отваряш, обаче, освен в случай че нещо се случи с мен и със съпруга ми. Ако умра, а той ме надживее, ще дадеш писмото на него. Помолих господин Роситър да ни осигури сейф в банката и писмото трябва да се пази там.

— Добре, но нищо няма да се случи с вас или с господин Вестхайм! — обяви Теди с пресилена усмивка, като се опитваше да повярва, че говори истината.

— Трябва да ти спомена и нещо друго — каза Урсула. — Когато напуснахме Германия, пренесох в подплатата на дрехите си някои скъпоценности. Главно диаманти и сапфири. Откакто сме в Париж, те се пазят в сейф в банката „Мале“. Утре ще бъдат изпратени в „Роситър Мърчант Банк“ в Лондон. Бижутата също трябва да бъдат поставени заедно с писмото в сейфа и преди да тръгнете, ще ти дам пълния им списък.

Теди кимна в знак на разбиране.

— И още нещо, Теди. Знам, че си интелигентно момиче и говориш английски добре, но господин Стайлс от английското посолство тук, в Париж, е уредил един човек от Британското външно министерство да ви чака, когато преминавате през граничния контрол в Англия. За всеки случай, ако имаш нужда от помощ при уреждане на формалностите.

— Благодаря ви — каза Теди и погледна внимателно Урсула. — Сигурно не сте казали на господин Стайл, че се връщате в Германия?

— Естествено, че не.

— Ако му бяхте съобщили, той също щеше да възрази и да се опита да ви спре! — с присъщата си откритост възкликна Теди.

Урсула замълча, тъй като добре знаеше, че това е вярно.

След миг тя се премести до Теди на канапето.

Стисна ръката й и тихо промълви:

— Помъчи се да не се тревожиш, Теди, всичко ще бъде наред. Знам какво ти е, мила.

 

 

Четири дни след този разговор всичко бе уредено за пътуването на Теди и Максим до Англия.

Леля Кети Бърнърс веднага се бе съгласила да останат при нея до пристигането на Урсула и Зигмунд в Лондон.

— Ще ви посрещна на гара Виктория — каза тя на Теди и го повтори на Урсула, преди да се впусне да й описва колко е щастлива и развълнувана, че пристигат и как няма търпение да ги види и приеме в дома си.

В продължение на няколко седмици съзнанието на Урсула бе непрестанно заето с въпроса как да постъпи, че да е най-добре за всички. Оказа се в плен на почти неразрешима дилема. Обичаше еднакво силно детето и съпруга си, но тук не ставаше дума да избира между двамата, а да предприеме най-уместните мерки. Мерки, които биха гарантирали събирането на трима им.

Зиги очевидно не можеше да мръдне от Берлин, но по каква причина, освен здравето на майка си, тя нямаше представа. Нямаше начин да узнае, освен ако Курт фон Витинген не минеше отново през Париж по работа и не й донесеше новини. Но при посещението си преди близо месец той й бе казал, че не е много вероятно това да стане.

По едно време й бе хрумнала мисълта да телефонира на Арабела или Рената, но бързо се отказа. Телефоните им сигурно отдавна се подслушваха, а тя не желаеше да създава усложнения за двете си най-близки приятелки. Дори и да им се обадеше, не бе сигурна ще могат ли да обяснят положението. Във всеки случай едва ли щяха да кажат нещо повече от самия Зиги, защото и те се бояха да говорят.

И тъй, най-сетне стигна до решението да се върне в Берлин. Целта й бе да помогне на Зиги да измъкне семейството по най-бързия начин. Нито за миг не се съмняваше, че тя и той заедно ще съумеят да го постигнат. Бяха отличен екип, и то от деца.

Зиги вече разполагаше с петте изходни визи от адмирал Канарис и пристигнеше ли веднъж в Берлин, тя буквално щеше да принуди Зигрид и мъжа й Томас Майер да тръгнат веднага. Всичко бе обмислила предварително и планът й беше добър. Майерови щяха да кажат на прислугата, че отиват в Хамбург по работа, както често им се случваше, и щяха да вземат Хеди със себе си, все едно за компания на Зигрид. Щом стигнеха в Хамбург, веднага щяха да се качат на параход за Англия, дори и товарен, ако нямаше друга възможност.

Междувременно тя и Зиги щяха да заведат майка му в Швейцария по здравословни причини, това не можеше да се оспори. Намерението й бе да пътуват с кола през Франкфурт и Щутгарт, а оттам през Манхайм и Констанц. Щяха да преспиват и да почиват по пътя, за да не се уморява Маргарете от пътуването. Щяха да прекосят немско-швейцарската граница близо до Констанц и така щяха да се озоват в близост до Цюрих, където, ако се наложеше, приятелите им банкери щяха да помогнат.

Урсула бе напълно убедена, че приятелят им адмирал Канарис ще прояви готовност да им помогне за последен път и ще ги улесни в преминаването на границата.

Мисълта, че Максим тъй или иначе щеше да е в абсолютна безопасност, й носеше огромно утешение. Имаше пълно доверие в Теодора Щайн. Момичето бе почтено и с чувство за отговорност, а Максим обичаше като свое дете и нямаше да допусне да му се случи нищо лошо. Колкото до Англия, това бе идеалното място за сина й — демократична и цивилизована страна, където справедливостта и честността бяха общоприети житейски норми, страна, където към евреите се отнасяха по-великодушно, отколкото навсякъде другаде.

Нещо повече, беше се уверила, че Кети Бърнърс е солидна и добродетелна жена. Няколкото телефонни разговора, които бе провела с нея през последните дни, я бяха убедили, че тя е също тъй достойна за възхищение като покойния си брат, доктор Йохан Щайн. Урсула вярваше, че Теди и Максим ще намерят добри грижи при тази жена, която изглеждаше олицетворение на самата доброта.

И все пак сутринта, когато трябваше да заминат, Урсула почувства как тежест притиска сърцето й. Тежестта се превърна в болка и гърлото й се стегна, когато закопчаваше сакото на Максим, приготвяйки го за пътуването. Беше толкова малък, само на четири и половина, в някои отношения все още бебче.

В един миг едва не се разколеба в плановете си, разбрала, че ще й бъде безкрайно трудно да се отдели от него дори за миг, а какво остава за няколко седмици. Но след това си напомни, че дългът я зове в Берлин, и овладя чувствата си.

— Ела да поседнем на канапето, милото ми, искам да си поговорим — каза му тя с нежна усмивка.

— За какво? — обърна той към нея ясните си кафяви очички, които винаги разтапяха сърцето й.

— За пътуването до Англия — отвърна тя, когато се настаниха един до друг на канапето. С крайчеца на окото си виждаше Теди да говори по телефона в съседната стая. Разпореждаше на носачите да им помогнат за багажа.

Урсула се покашля и продължи:

— Теди сама ще те заведе в Лондон, Максим. Ще бъдеш с нея и с леля Кети. Аз не мога да дойда днес, но ще пристигна много скоро.

Малкото личице мигом се сгърчи от тревога. Очите му се разшириха и той викна с негодувание:

— Как така, мути? Защо няма да дойдеш с нас? Искам да дойдеш!

— Тихо, моето момче. Няма защо да се разстройваш. — Тя хвана ръката му и я стисна здраво. — Аз трябва да се върна в Берлин, за да помогна на татко. Ще доведем баба ти в Англия. Помниш ли, казах ти, че е болна и че татко не може сам да се погрижи за нея. Тя е стара жена и има нужда от много внимание.

— Не искам да отивам без теб! — заплака Максим. Горната му устничка затрепери, той се хвърли в обятията й и избухна в сълзи.

Урсула го притисна към себе си и взе да го гали по косата. За нея също бе трудно да се раздели с него, макар за толкова кратко време. Дълги години го бяха чакали да се роди и тя го обичаше до полуда. Беше част от нея… нейната душа, нейното сърце.

Сълзите задавиха и нея и тя не можа да проговори дълго, само седеше и люлееше с обич малкия си син.

Накрая успя да се овладее и продума:

— След не повече от десет дни отново ще бъдем заедно, милото ми… аз, ти и татко…, също както бяхме в Берлин.

Детето се откъсна от нея, погледна я в очите, после протегна пухкавата си ръчичка и я погали по бузата.

— Обещаваш ли, мути? — попита с все още разплакано гласче.

— Да, обещавам ти. — Урсула извади носна кърпичка от джоба на жакета си и изтри мокрите му бузки. — Ето, така е по-добре, сърчице мое. Няма да плачеш повече. Не ще сме разделени за дълго, а и ти си имаш добричката Теди да се грижи за теб, докато мен ме няма.

Максим кимна и й отвърна с усмивка.

— И като дойдеш, ще доведеш татко и бабчето с теб, нали, мамо?

— Разбира се… Точно затова се връщам, за да ги доведа.

Той я погледна замислено, после наклони глава на една страна и промълви:

— Нали няма да ме изгубиш, мути?

Тя се стресна от въпроса му, но видяла как тревогата отново се връща на лицето му, побърза да отговори:

— Какво говориш, момчето ми? Как бих могла да те изгубя?

— Теди ми чете една приказка веднъж… за момче на име Ханс… Неговата майка го изгуби… и вече не можа да го намери. Не искам да бъда изгубено момче! Не ме изгубвай! Моля ти се!

— Никога, миличък! Никога, никога! Ти си ми толкова скъп! Безкрайно много те обичам! — И тя отново го прегърна и го притисна с все сила до себе си.

Внезапното почукване на вратата накара Урсула да го пусне и да се изправи. Теди възкликна:

— Това трябва да са носачите! — И забърза да им отвори.

— Максим, заведи ги в спалнята, моля те, и им покажи кои куфари да вземат — предложи Урсула, за да разсее детето и в същото време да поговори с Теди насаме.

— Ей сега ще им покажа! — извика Максим, скочи от канапето и изтича към носачите.

Двете жени го гледаха как изтича в спалнята, после се обърнаха една срещу друга.

С много тих глас Урсула промълви:

— Няма да тръгна за Берлин, докато не бъда сигурна, че сте пристигнали. Ще чакам тук, в хотела, да ми се обадите.

— Ще ви телефонирам веднага, щом бъдем у леля Кети.

— Помниш всичко, което ти поръчах, нали, Теди?

— Всичко до най-малката подробност. В чантата ми са двете писма, списъкът на бижутата и парите, които ми дадохте.

— Имам голяма вяра в теб и способностите ти, Теди. Ако нещо се обърка… — Гърлото на Урсула се стегна и тя отмести поглед встрани, неспособна да продължи. Но си наложи да се успокои и добави със същия тих глас: — Ако не успеем да се доберем до Англия, ти ще се погрижиш за Максим, нали? Толкова дълго, колкото се наложи.

— Знаете, че ще го сторя. — Теди стисна ръката й окуражително. — Но няма да се наложи. Вие сама ще си поемете грижите за него. Скоро ще бъдете при нас. Всичко ще стане, както е по плана ви.

— Да се надяваме. — Урсула пристъпи до момичето и сърдечно го прегърна. — Пази себе си и Максим.

— Всичко ще бъде наред, госпожо Вестхайм. Нямате причини да се тревожите за него.

— Знам. А сега май е време да тръгваме за Северната гара. Макар че ще ми бъде мъчно и за двама ви, радвам се, че ви качвам на влака, откъдето ще се прехвърлите на ферибота за Англия. — Отправи към Теди смела усмивка и каза: — Там и двамата ще бъдете в безопасност: