Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (19)

19

Урсула прекоси Шан-з-Елизе в долния му край и пое по Авеню Монтен, като леко трепереше, макар да бе облечена в дебел кремав вълнен костюм и кремава пелерина, а на главата си носеше плътно прилепваща филцова шапка, която изцяло скриваше косата й.

Беше ужасно студен февруарски ден. Духаше леден вятър и тя ускори крачка, жадуваща за топлината на хотела след дългото ходене пеша от банка „Мале“. Когато излизаше, Максим пожела да я придружи, но тя настоя да остане в хотела и сега се радваше, че прояви твърдост и не се поддаде на молбите и умилкването му. Вече и без това имаше малко хрема, а въпреки яркото слънце и синьото небе студът беше невероятен. Последното, от което имаше нужда, бе болно дете на ръцете.

Тормозеше я мисълта, че болест бе връхлетяла семейството им именно в този момент. Маргарете бе все още парализирана от удара, който я бе повалил в средата на януари, а само преди седмица Хеди, най-малката сестра на Зигмунд, бе паднала на външните стълби пред къщата им в Грюнвалд и си бе счупила ключицата. По причина на всички тези здравни проблеми, никой от останалите членове на семейството не бе пристигнал още в Париж и колкото по-дълго ги чакаше Урсула, толкова по-силно се тревожеше и изнервяше. Постоянно си налагаше да проявява търпение, но при създалите се обстоятелства подобна задача й бе много трудна. По характер бе решителна и действена личност и напоследък откри, че за нея няма по-голямо мъчение от чуждото на природата й бездействие и чакане.

Когато наближи хотела, въздъхна и се опита да прогони мрачните мисли, владели съзнанието й почти през целия ден. Урсула чувстваше, че е неин дълг да прояви повече вяра и оптимизъм, да се показва спокойна и весела пред детето и пред Теди. Всъщност Теди нямаше нужда някой да я ободрява. Тревогата й за Вили Херцог бе напълно изчезнала, след като Вили й писа дълго писмо от Палестина, препратено от Лондон чрез леля й Кети.

— Той се е измъкнал! На свобода е! Вече е в Тел Авив! — извика тържествуващо Теди и размаха писмото, а после се забърза към стаята, за да му напише тутакси отговор. Тази щастлива новина зарадва Урсула не по-малко от Теди. Винаги бе приятно да узнае, че още един човек се е изтръгнал от нацистката тирания и е намерил свободата си извън Германия.

Униформеният портиер докосна фуражката си и я поздрави с приятелско кимване, когато наближи входа. Отвори вратата пред нея и тя влезе във фоайето.

Спря се пред рецепцията, където Шарл, главният портиер й отправи дружеска усмивка.

— Преди малко ви търсеше един господин, госпожо Вестхайм — съобщи Шарл. — Отиде в дневния бар да пие чай. Помоли ме да ви предам, че ще ви чака.

Урсула се смръщи леко при тая изненадваща новина.

— Не каза ли името си?

— Не, госпожо.

Тя благодари на Шарл и като сваляше ръкавиците си в движение, се запъти към дневния бар, за да види кой е тайнственият посетител. Влезе вътре, застана на прага и обходи с поглед малкото помещение.

Той я забеляза, преди да го е зърнала.

Изправи се и тръгна бързо насреща й.

Урсула почти гласно възкликна от изненада и лицето й светна при вида на високия и слаб рус мъж с тъмен делови костюм, който й се усмихваше сърдечно. Скъпият им, верен приятел принц Курт фон Витинген.

— Курт! — Тя тръгна срещу него с протегнати ръце.

Той ги пое в своите.

— Здравей, Урсула — каза й и се наведе да я целуне. — Ела да седнем, мила моя. — Поведе я към масата в ъгъла, пътем поръча на келнера кана китайски чай, защото знаеше, че тя го предпочита, и продължи: — Съжалявам, че не можах да те известя предварително за пристигането си в Париж. Пристигнах рано сутринта от Берлин и още от Северната гара един колега ме поведе на делово съвещание. След обяда последва ново съвещание и нито за момент не можах да остана сам. Нямаше как да ти телефонирам.

— О, не се притеснявай, Курт. Какво значение има? Важното е, че те виждам. Радвам се, че се прибрах в хотела. Щях да бъда ужасно разочарована, ако се бяхме разминали.

— Щях да те чакам, скъпа. Нямаше да си тръгна, без да съм те видял.

Тя кимна и му се усмихна.

— Как е Зиги? — попита и потърси тревожно очите му. — Виждал ли си го?

— Да, преди няколко дни. Добре е. Казах му, че по всяка вероятност ще пътувам за Париж, и той изпраща поздрави за теб и Максим. Изрично ме помоли да ти предам, че не бива да се тревожиш. Прави каквото може и се надява, че скоро майка му ще е в състояние да пътува. Тя вече се подобрява и, както изглежда, доста бързо. Искаше непременно да знаеш това.

— Слава Богу! Толкова бях загрижена за тях! Сигурно си представяш колко е изнервящо да седиш в безпомощно очакване. А връзката по телефона е направо кошмарна. Не стига, че се боим да си кажем нещата от страх да не ни подслушват, ами и линията е от лоша по-лоша. Едва се чуваме. И въпреки това само тези разговори ме крепят.

— Същото е и със Зиги. Те му дават кураж и сила.

— Така е и с двама ни, Курт. Прости ми, че съм тъй невъзпитана и още не съм попитала за Арабела и децата. Как са те?

— Много са добре. Арабела те поздравява, а също и Рената и Райнхард. Много ни липсваш.

Прекрасните й искрящи очи се напълниха със сълза.

— О, Курт, и аз много тъгувам за всички вас — проговори тя с дрезгав от вълнение глас.

Той стисна ръката й със съчувствено изражение.

— Знам, знам. На теб сега ти е много трудно, но помни, че си на най-доброто място за момента. Повярвай ми, така е.

— Да — промълви тя и си наля чай от каничката, която келнерът донесе на масата. Замълча, после погледна Курт и сподели с тих глас: — Надявах се поне Зигрид и Томас да пристигнат, но Зигрид вероятно не иска да остави майка си, а Томас несъмнено няма да тръгне без жена си.

— Така е. А в момента Зигрид чувства, че е нужна в Берлин повече от всякога, поради счупената ключица на Хеди.

— Бедната Хеди, на нея открай време все й се случват разни неприятности. Сигурно много я боли. Но доколкото разбрах от Зиги, и тя се поправя.

— Така е.

— Какво е положението с изходните визи за семейството? — още по-тихо попита Урсула.

— Трите получих още в средата на януари, а последните две в края на месеца. Вече са у Зиги.

— Значи всички могат да пътуват?

— Да, веднага щом госпожа Вестхайм бъде достатъчно здрава.

— Е, това ме окуражава — промълви тя с усмивка на облекчение и нежно докосна ръката му. — Благодаря ти за всичко, което направи за нас, Курт. Ти си истински, предан приятел.

— Знаеш, че бих сторил всичко, за да помогна на теб и Зиги.

Урсула се наведе и каза:

— Във влака имаше един човек, полковник Остер… Каза, че е твой приятел…

— Точно така е.

— И ти си уредил той да е във влака. Това не беше съвпадение, нали?

— Не беше, но не съм го уредил аз. Просто помолих връзката си да изпрати някого в твоето купе, за да те наглежда, докато минаваш през граничния и митнически контрол.

— И адмирал Канарис се съгласи?

Курт кимна.

— Адмиралът също беше извънредно добър към нас — каза Урсула. — Той е другият човек, на когото никога няма да успеем да се отблагодарим.

— Вие всъщност вече му се отблагодарихте, и то по един прекрасен начин.

— Как?

— Зиги ми даде солидна сума пари за един фонд, който адмиралът контролира и който използва, за да помага на бедни хора да напуснат Германия… Евреи, католици, политически бежанци. Тъй че вие вече сте дали своето. Адмиралът беше много благодарен.

— Радвам се, че сме могли да бъдем в помощ на едно тъй благородно дело. Трябва да се подкрепят хората, изпаднали в беда, особено онези, които са в по-тежко положение от нас.

Курт й се усмихна, после погледна часовника си. Направи гримаса и тъжно поклати глава.

— За съжаление нямам много време, Урсула. Имам още една служебна среща на другия край на Париж, преди да взема влака за Цюрих.

— О, Курт, та ние се видяхме толкова за кратко… — Тя млъкна и погледна встрани, за да не забележи сълзите, които бликнаха от очите й. Отчаяно копнееше да го задържи; имаше такава нужда от неговото разбиране и дружеска топлота именно в този момент. Той беше играл важна роля в живота й поради приятелството й с Арабела и присъствието му този следобед й донесе неизмерима радост и утеха.

Курт поиска сметката, остави парите на масата и й подаде ръка да се изправи. После взе палтото и куфарчето от съседното кресло и те се запътиха към фоайето.

— Имам още няколко минути на разположение, Урси — каза той. — Може ли да се кача горе да видя Максим?

— Ще бъде чудесно, Курт! — усмихна се радостно тя. — Максим ще бъде много щастлив.

 

 

— Чичо Курт! Чичо Курт!

Максим скочи от канапето, където седеше до Теди и слушаше поредната приказка, и се втурна през стаята.

Курт бързо остави куфарчето и палтото си на стола до вратата и разтвори ръце да прегърне момченцето. След като и двамата се разцелуваха сърдечно, Курт рече:

— Ето на, Максим, дошъл съм чак от Берлин да те видя.

— А татко тук ли е? — развълнувано попита Максим и погледна към вратата. — Ти доведе ли татко?

— Не, приятелю — поклати глава Курт, — не го доведох. Но ти нося много поздрави и целувки от него. Поръча ми да ти кажа, че съвсем скоро ще бъде при теб.

При тази новина Максим цял засия от радост.

— Ама скоро ли? Значи татко идва скоро?

— Да, точно така — потвърди Курт и се изправи.

След като поздрави Теди, седна на един стол и настани момченцето на коляното си.

Максим с любопитство се взираше в лицето му.

— Кристиан дойде ли? Ами Диана? Те тук ли са?

— Не са тук, Максим. Останаха при майка си в Берлин.

— Ех, как ми се ще да са тук, та да си поиграя с тях!

— Да, хубаво би било. А сега ми разправи какво правиш в Париж.

Максим, който имаше доста развити говорни умения за възрастта си, подхвана цял рецитал за това как се изкачил с майка си и Теди на самия връх на Айфеловата кула и какво видял оттам и така изреди подробно всички забележителности, които бяха посетили, откакто бяха пристигнали в Париж. Курт го слушаше внимателно, кимаше и се усмихваше със симпатия.

Урсула ги наблюдаваше от прага със светнали от радост очи. Неочакваното посещение на Курт фон Витинген я бе ободрило в много тежък за нея момент. Ала още по-важна бе новината, която донесе от Берлин, за подобреното състояние на свекърва й. Това означаваше, че тя и Зиги скоро ще са в състояние да пътуват. Увереността, че най-късно до две седмици ще ги види, я окуражи и повиши настроението й.