Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (18)

18

Влакът Берлин — Париж навлезе с грохот в Северната гара на Париж и спря внезапно със стържещ вой.

Урсула погледна часовника си: беше шест и трийсет сутринта. С типична германска точност влакът бе пристигнал навреме. Тя се изправи и установи, че напрежението, сковавало я по време на цялото пътуване, бързо започва да се изпарява.

Максим беше в безопасност. Теди беше в безопасност. Тя самата бе в безопасност. А скоро и цялото семейство щеше да загърби опасностите. До края на месеца всички щяха да се съберат в Париж и ще отидат на курорт. После щяха да отпътуват за Англия и там да започнат нов живот. Бъдещето й се виждаше светло и тя изпитваше щастие и оптимизъм, забравени от години.

С бързи движения свали куфарите от полицата, помогна на Максим и Теди да слязат от влака и подаде на Теди куфарите един по един.

Веднага намериха носач, който подкара багажа им върху скрибуцаща количка и ги изведе от гарата на площадчето, където чакаха таксита.

След минути и тримата се возеха на задната седалка на едно такси по посока на хотел „Плаза-Атене“ на Авеню Монтен.

Париж, мислеше си Урсула. Париж. Не мога да повярвам, че съм тук. Погледна през прозореца, за да се убеди, че действително е така. Дори на бледата светлина на студеното зимно утро, градът грабваше погледа със своята характерна красота — приглушена и нежна, в бледосиви и черни краски.

Максим се облегна на ръката й и се притисна към нея. Тя го погледна. Бедното ми момченце, помисли си, сигурно е много уморено след това пътуване през цялата нощ. Тя самата се чувстваше изтощена и предполагаше, че и с Теди е същото.

Обърна очи към нея и я видя да се прозява крадешком.

— Знам какво ти е — каза, — но скоро ще пристигнем в хотела, ще хапнем нещо леко за закуска и после ще поспим няколко часа. Нужна ни е почивка след цяло денонощие, прекарано във влака.

— Да — съгласи се Теди и погледна Максим. Видя, че очите му са затворени, и рече тихо и доверително: — Най-тежко беше притеснението, че нещо ще се обърка, нали госпожо Вестхайм?

— Да — кимна Урсула.

Теди додаде все така тихо:

— Полковникът, който ви заговори на гарата, много ме уплаши. За миг си помислих, че ще се случи нещо ужасно, че той по някакъв начин ще ни попречи да напуснем Германия.

— От същото се боях и аз.

— Страх ме беше да заговоря за това във влака — призна Теди, — дори след като пресякохме границата и влязохме в Белгия, но постоянно се питах какво ли искаше той, госпожо Вестхайм. Много странно, че през цялото пътуване не ви проговори нито дума, а чак на гарата в Аахен ви заприказва.

— Ала едва след като минахме през митнически и граничен контрол, Теди, не забравяй това. Може би преди това не е посмял да ми се представи, а и нямаше как да го стори пред есесовеца и оная подозрителна млада жена. Той е приятел на мой приятел и съм сигурна, че е пътувал във влака, за да ни наглежда.

— Виж ти! — изненадана възкликна Теди. — Смятате ли, че би се намесил, ако имахме някакви неприятности?

— Не съм сигурна. Но кой знае всъщност. Каза ми, че името му е Остер и че работел в Абвера.

— Бил е нашият ангел — хранител — заключи Теди.

— И така може да се каже.

Двете жени замълчаха и скоро таксито спря пред хотел „Плаза-Атене“. Урсула плати на шофьора, погрижи се за багажа и заведе Теди и Максим във фоайето. Там я поздрави главният портиер, който помнеше Урсула от предишните й посещения, а управителят забърза да я посрещне. Приятелски се разбъбри с нея и я придружи до рецепцията, а после лично ги заведе до стаите им на шестия етаж.

Когато влязоха в асансьора й съобщи, че е запазил обичайния малък апартамент, но че този път към него е присъединена и втора спалня, за да се поберат и тримата. Мисълта, че ще бъде в същия апартамент, зарадва Урсула и по лицето й се появи усмивка.

— Да, да! Всичко е съвсем наред, Зиги! — извика Урсула в слушалката, опитвайки да надвика шумовете по лошата връзка с Берлин. — Пътуването ни беше напълно спокойно.

— Настанихте ли се удобно? — викаше отсреща Зиги.

— Да — отвърна Урсула, която мереше думите си, защото не се знаеше дали телефонът им на Тиргартенщрасе не се подслушва. — Дадоха ми стария апартамент — добави, като се надяваше, че с тая информация няма как да му навреди.

Усети задоволството в гласа му, когато й отвърна:

— Радвам се за теб. Познатата обстановка е нещо много съществено. Непременно гледай да си починеш добре и да прекараш приятно ваканцията.

— Да, да. А при теб всичко наред ли е?

— Всичко си е както вчера, когато тръгнахте. Целуни Максим от мен и поздрави Теди.

— Непременно.

— Засега дочуване. След няколко дни пак ще говорим.

— Дочуване, Зиги, да се пазиш.

Урсула бавно остави слушалката и постоя известно време до леглото с ръка върху телефона. Преди тръгването й се бяха разбрали, че всички телефонни разговори ще бъдат кратки и делови, но едва сега установи колко са неудовлетворителни. Искаше да му разкаже за присъствието на полковник Остер във влака като техен ангел хранител, както го бе нарекла Теди, да поговорят и за други неща. Няма значение, помисли си тя, ще му разправя всичко, като се видим.

Урсула бързо прекоси дневната и влезе във втората спалня. Теди бе отворила куфара на Максим върху едно от двете легла, разположени едно до друго с малко нощно шкафче помежду им, и вадеше отвътре дрехите му. Максим беше в банята и бършеше току-що измитите си ръце.

— Говорих с господин Вестхайм, Теди. Той те поздравява.

Теди се усмихна, кимна и подреди върху леглото бельото и пуловерчетата на детето в спретнати купчинки.

Максим изтича към майка си, а тя се наведе, прегърна го силно и го целуна по бузата.

— Това ти го праща татко!

— Той скоро ли ще дойде? — вдигна очички към нея Максим.

— Да, милото ми.

— Гладен съм, мути.

— Веднага ще закусим. Рохки яйца, хляб с масло и конфитюр и горещо какао. Това харесва ли ти?

— Да, мути, много!

— А ти какво би искала, Теди?

— Същото, госпожо Вестхайм, благодаря.

— След като поръчам закуската, няма да е зле да се обадиш на Вили Херцог в Берлин и да му съобщиш, че си в Париж.

— Той трябваше да замине с баща си и сестра си във Франкфурт в четвъртък — обясни Теди. — Ще отсъстват една седмица. По-добре днес или утре да му пиша, та като се върне, да завари писмото.

— Добре, но не забравяй, че останалите ни близки са още в Берлин. Затова внимавай какво пишеш.

— О, много ще внимавам! — възкликна Теди. — Само ще му пиша, че съм тръгнала на гости на леля си. Той веднага ще разбере какво искам да му кажа. Знае, че имам само една леля и че тя живее в Лондон. Ще му стане ясно, че завинаги съм напуснала Германия и че съм в безопасност, госпожо Вестхайм.

— Не се съмнявам в това. Той е много интелигентен младеж.

Урсула поръча закуска по телефона, после хвана Максим за ръка и го заведе в хола.

— С татко ти винаги отсядахме в този апартамент, когато идвахме в Париж, и сега искам да ти покажа нещо — заяви тя и приближи до високия прозорец. Отвори го и излезе на малката тераса, която гледаше към Авеню Монтен и където двамата със Зиги тъй често бяха сядали да закусват. — Ела — повика тя Максим.

Детето излезе на терасата, тя го взе на ръце и когато се обърнаха, видяха пред себе си Сена.

— Погледни Максим, ето там, виждаш ли? Айфеловата кула.

Невероятната постройка се издигаше гордо в небето и проблясваше на ярките утринни лъчи, които струяха от краищата на облаците.

Максим затаи дъх от смайване.

— Но тя е толкова висока, мамо! Никога не съм виждал толкова високо нещо!

— Ако искаш, можем да се изкачим чак до върха.

— Чак до върха! — извика той с възторг и се обърна да я погледне с блеснали тъмни очички.

— Да, и оттам ще видиш цял Париж. Веднъж се качих горе с татко ти. Гледката беше великолепна.

— Кога ще отидем? — с растяща възбуда попита той.

— Утре, Максим, обещавам ти.

После го свали на терасата и лекичко го побутна напред.

— Хайде, влизай вътре. Тук е студено, а не искам да се разболееш.

Урсула седеше до писалището и се взираше в списъка пред себе си. Изглеждаше невъзможно и все пак го бе постигнала. Бе изпълнила цялата си програма.

В Париж бяха вече шест дни и през повечето време тя бе обикаляла от учреждение на учреждение, за да върши деловите си задачи. Разбира се, в неделята, на втория ден след пристигането им, бе посветила времето си изцяло на Максим. Беше ги завела с Теди на върха на Айфеловата кула — изпълни обещанието си, дадено пред него, а после ги разведе да видят други забележителности на Париж. Следобед отидоха на разходка с кола из Булонския лес, а после вечеряха в едно бистро на левия бряг на Сена. Рано в понеделник отиде в английското посолство, където се срещна с господин Стайлс, консулският служител. Той бе приготвил паспортите с трите визи за Англия и с пристигането й в уречения час й ги връчи. Беше приятен човек, който я насърчи да му се обади, ако по време на престоя си в Париж се нуждае от нещо друго.

Същия следобед отиде да купи още куфари и обясни на Теди, че след като са тръгнали с толкова малко вещи, през седмицата ще обиколят магазините да си купят дрехи.

Във вторник сутринта отиде на предварително уговорена среща с господин Андре Мале, шеф на банката „Мале“, разположена в една пресечка близо до Плас Мадлен. Обсъдиха някои финансови дела, тя изтегли значителна сума от сметката на Вестхайм, за да покрие текущите си разходи. След като се справи с деловите си задължения, последва двудневно пазаруване. Максим и Теди бяха развеждани в бутици и универсални магазини, където Урсула им купи топли и хубави зимни дрехи, както и здрави обувки, да им пазят краката сухи в дъждовното английско време.

Този следобед бе планувала да избере няколко тоалета за себе си. Нямаше намерение, обаче, да посещава ателието на Жан Пату или на други известни парижки моделиери. Образците на висшата мода бяха скъпа прищявка и тя вече не можеше да си ги позволи, но това ни най-малко не я тревожеше. Сега я вълнуваха много по-належащи и по-важни неща, например оцеляването на семейството й.

Телефонът пред нея рязко иззвъня и тя веднага вдигна слушалката. Телефонистката на хотела й съобщи, че я търсят от Берлин и че след миг ще я свърже. Прозвуча гласът на Зиги, който я питаше как е.

— Каква чудесна изненада! — възкликна тя и сърцето й се разтупка от радост, че го чува. — Очаквах да се обадиш утре или в неделя. Аз съм добре, всички сме добре. А ти как си?

— Отлично. В банката също всичко е наред. Нещата вървят както обикновено.

Мигновено и инстинктивно тя разбра, че нещата съвсем не са наред, че се е появило някакво ужасно объркване. Гласът му беше твърде равен и много напрегнат.

— Зиги, какво се е случило?! — викна тя и скочи от стола.

— Мама се разболя. Много е зле. Тя…

Гласът му пропадна някъде сред пукота на линията. Пак лоша връзка.

— Зиги! Зиги! Не те чувам! Какво каза?

— Аз… мама… получи удар… рано… четвъртък… — Гласът му се изгуби, после пак се чу: — Вчера почти цял ден бях с нея… Зигрид… Хеди…

— О, господи! Горката жена! Как се случи това тъкмо с Маргарете?! О, Зиги! Много ми е мъчно! — Тя стисна слушалката. Вълнението й беше толкова силно, че сърцето й се бе качило чак в гърлото. Преглътна с усилие и попита:

— Какво казват лекарите? Какво предвиждат? — И затаи дъх, като изричаше молитви на ум, докато очакваше отговора му.

— … не са сигурни… не бива да я местим… не може да отиде при детето…

— Зиги, постоянно се губиш. Ти чуваш ли ме?

— Да… чувам.

— Тя ще се оправи ли? — извика Урсула.

— Така предполагаме. Надяваме се. — Гласът му прозвуча ясно и отчетливо, сякаш бе в съседната стая. Най-после линията беше чиста. — Само че още не може да замине на почивка. Разбираш ли ме?

— Да. А другите могат ли?

— … не искат да…

— Ти! Ти можеш ли да тръгнеш, Зиги?

— Аз… да се надяваме… както беше по план… Вече трябва да свършваме, мила. Аз… — Гласът му бе изцяло заглушен от странични шумове.

— Поздрави майка си от мен! — викна Урсула. — Поздрави всички. Ще чакам пак да ми се обадиш. И още, Зиги…

Линията беше рязко прекъсната от берлинската страна. Урсула стоеше с онемялата слушалка в ръка. Постави я върху вилката и остана втренчена в стената, все още зашеметена от тъй неочакваната лоша новина. Бедната Маргарете. Каква трагедия, да получи удар тъкмо в този момент. Майката на Зиги тъй и не се съвзе след смъртта на мъжа си и напоследък здравето й бе твърде крехко. Как ли щеше да понесе този удар? Урсула много обичаше Маргарете и състрадателното й сърце се свиваше от болка за нея и за Зиги. Съпругът й открай време бе много привързан към майка си…

Внезапно Урсула се вкамени на стола.

В миг осъзна ужасната истина. Докато майка му бе в това състояние и не биваше да се движи, Зиги нямаше да напусне Берлин. Не и Зигмунд Вестхайм, когото тя познаваше. Неговата почтеност, чувството му за отговорност и силната обич към майка му нямаше да му позволят да я изостави, за да избяга на свобода без нея.