Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (14)

14

На малко възвишение се издигаше вековен замък с многобройни кулички и куполи, блестящи под яркото слънце. Тъмнозелени, заскрежени борове заобикаляха постройката от бял камък като естествена крепостна стена. Деца, облечени в ярки дрехи, играеха на снега под небе тъй кристалночисто, че приличаше на полирано синьо стъкло.

Такава бе картината, която видяха Курт и Зигмунд, когато излязоха от гората, където се бяха разхождали и разговаряли през последния половин час — такава трогателна и мила картина, че и двамата мъже се спряха очаровани, завладени изведнъж от спомени за собственото си детство. Спогледаха се и разбраха, че мислите им са едни и същи.

Тихо, сякаш на себе си, Зиги промълви:

— Нищо не бива да се случи на тези деца, Курт. Те трябва да бъдат спасени.

— Ще бъдат. Ще сторя всичко, което е по силите ми — изрече развълнувано Курт. Неговите собствени деца, тринайсетгодишният Кристиан и деветгодишната Диана, помагаха на Максим, който се бе заел да прави огромен снежен човек, покрай който момченцето изглеждаше още по-дребно. Осемгодишната Гретхен фон Тигал буташе ръчна количка, натоварена със сняг, към бавачката си Ирмгард, която строеше с Теди леден замък за Гретхен. Двете млади жени приемаха задачата сериозно и бяха погълнати от работата си.

— Здравейте! — извика Курт. Двамата със Зигмунд помахаха на групичката.

— Здравейте! — отвърнаха в един глас деца и бавачки и весело замахаха в отговор, после със смях се върнаха към своите снежни скулптури.

— Искат да свършат преди обяд — усмихна се Зигмунд, — за да се възхитим на творбите им.

Курт също се усмихна и двамата тръгнаха по пътеката вляво, която водеше към едно от страничните крила на замъка.

Когато влязоха в малкото преддверие с облицовани с дърво стени и под, настлан със сини и бели керамични плочки, те изтръскаха от снега палтата си, смениха ботушите с обувки и се качиха по тясното и извито каменно стълбище на горния етаж, където беше кабинетът на Райнхард.

Вратата беше открехната. Зигмунд я бутна и влезе, последван от Курт.

Адам фон Трот вече беше пристигнал. Двамата с Райнхард стояха пред буйно пламтящия огън и пиеха шампанско. Размениха си поздрави и Райнхард предложи на новодошлите:

— Ще пийнете ли? Или искате нещо по-силно за сгряване?

— За мен шампанско — каза Зигмунд. — А за теб, Курт?

Принцът кимна.

— И за мен същото, благодаря.

Той извади златна табакера от туиденото си сако и предложи цигари на Зиги и Адам. Зиги взе една, Адам отказа.

Когато запали цигарата си, Зигмунд погледна към Адам фон Трот. Беше забравил колко хубав мъж е той — висок и слаб, с изразително лице и природен чар.

Райнхард беше по-нисък от него, с тъмна коса и очи и мургавото, обветрено лице на човек, който прекарва много време на открито. Имаше приветлив характер и се смееше заразително, макар че през последната година смехът му се чуваше все по-рядко. Лицето му бе много сериозно, когато подаде чашите с искрящо вино на Зигмунд и Курт. После взе своята чаша от полицата на голямата каменна камина и я вдигна.

— Наздраве!

— Наздраве!

Райнхард отпи от шампанското и рече:

— Мисля, че Хитлер губи самоконтрол. От доверени източници научих, че напоследък често изпада в изблици на необуздан гняв в обителта на райхсканцеларията. Да не забравяме и „кристалната нощ“. Според мен вината за тези безсъвестни зверства е изцяло негова. Никой не може да ме убеди, че не той лично е разрешил демонстрациите, и дори го смятам за техен подбудител. Струва ми се, че мегаломанията му прехвърля всякакви граници. Кой знае какво още е способен да стори, ако не бъде спрян.

— Накъде биеш, Райнхард? — намръщи се Курт.

— Изходът е покушение срещу тиранина. Той няма да се оттегли доброволно, тъй че трябва да бъде ликвидиран.

— Внимавай! — прошепна Курт, приближи до открехнатата врата и погледна в коридора. За негово успокоение, той бе съвършено пуст. Курт затвори вратата и се върна край камината. — Непредпазливите приказки могат да навредят на много хора — каза той и отправи на Райнхард предупредителен поглед. — Знам, ще ми кажеш, че напълно се доверяваш на прислугата и на всички, които са под този покрив, но ние трябва да сме нащрек какво говорим, независимо къде се намираме.

— Аз не замислям убийството на Хитлер, само теоретизирам — изтъкна Райнхард. — Но, разбира се, ти си абсолютно прав, Курт. — След кратко мълчание той додаде много по-тихо: — Все пак не сте ли съгласни с мен, че убийството на тиранина е единственото разрешение?

Другите мъже останаха мълчаливи.

Най-после Зиги каза:

— Не е достатъчно да се ликвидира Хитлер. Неговите съмишленици в престъплението също трябва да бъдат премахнати.

— Така е — съгласи се Курт. — Да убиеш тиранина е едно, но тук трябва да се справим с цяло правителство. Всеки заговор за покушение срещу Хитлер би трябвало да е добре обмислен. Нужни са планове за мигновено завземане на властта в минутата, когато е мъртъв. Предварително трябва да бъде подготвен списък на хората, които ще образуват новото правителство и те веднага ще трябва да поемат пълен контрол над страната.

— Да — замислено промълви Райнхард. Приближи до прозореца, постоя там загледан навън, после се обърна с лице към гостите.

— Искам в Германия да има демокрация, а не диктатура.

— Това е естествено. Всички го искаме — обади се Адам.

— Знам, че е така — поклати глава Райнхард. — Но никога няма да го постигнем, докато нацистите са на власт. За да се освободим от тях, най-напред трябва да отрежем главата на чудовището. А това ме връща към първоначалната ми мисъл… В страната има достатъчно много убедени антинацисти… Все някой трябва да организира план за премахването на Хитлер.

— Да, но… — започна Курт и рязко млъкна, тъй като на вратата се почука.

За част от секундата мъжете си размениха тревожни погледи.

На прага застана Рената.

— Стресна ни! — възкликна Райнхард.

— О, извинете, не исках — каза Рената. — Дамите ще бъдат ли допуснати тук за чаша шампанско или вие ще се присъедините към нас долу?

— Ще слезем след миг — отвърна Райнхард.

— Добре — усмихна се тя и излезе, като тихо затвори вратата зад себе си.

— Разбра ли сега какво имах предвид? Всеки можеше да е — побърза да отбележи Курт. — Мисля, че засега е най-разумно да изоставим този разговор.

Райнхард мълчаливо кимна в знак на съгласие. Погледна отново през прозореца и възкликна:

— Кой ли може да ни идва на гости точно на обед? Някакъв човек с мотоциклет, при това изобщо не ми е познат.

— С мотоциклет ли? — попита Зиги, като веднага си помисли за Вили Херцог. — Може да е приятелят на Теодора. Неделя е почивният й ден. — Когато отиде до прозореца, младежът вече паркираше мотоциклета си. — Да, това е Вили. Сигурно е дошъл да направи обичайното си неделно посещение.

 

 

— Теди! Теди! Виж, това е Вили! — викна Максим и замаха на младежа, застанал на бялата каменна тераса, която се простираше по протежение на задната фасада на замъка.

Теодора стрелна укорително Максим, после погледна към терасата и възкликна:

— Боже мой, наистина е Вили! Мислех, че ми се подиграваш, Максим. — Тя захвърли градинската лопата в една преспа и се изкачи по склона, като не забрави внимателно да нагласи каскетчето на главата си.

Когато стигна до Вили, той я прегърна и я целуна по бузата, без да й даде възможност да каже нито дума! Щом най-после я пусна, тя извика:

— Господи, Вили, какво правиш тук?

— То се знае, дойдох да те видя.

— Да, разбирам… но да биеш толкова път…

— Отне ми само няколко часа с мотоциклета. Когато вчера ми каза по телефона, че госпожа Вестхайм възнамерява да остане в замъка Тигал още няколко седмици, реших, че трябва да дойда. Имам да обсъдя нещо с теб и най-добре е това да стане в личен разговор.

— Да не се е случило нещо лошо? — погледна го тревожно тя.

Той поклати глава.

— Мислиш ли, че мога да вляза вътре да се съблека и да помоля готвачката за чай или кафе? Измръзнах по пътя.

— Разбира се, Вили. Колко съм нелюбезна. Ела, ще те заведа вътре и ще ти донеса нещо топло за пиене. А после ще обядваш с нас. Знам, че госпожа Вестхайм и графиня Фон Тигал ще настоят да останеш. Надявам се, няма да възразиш, че ще се храниш с децата, Ирмгард и мен?

— Разбира се, че не. И ти благодаря за предложението. А коя е Ирмгард?

— Бавачката на Фон Тигал — обясни Теди. Приближи се до парапета на терасата и извика: — Максим!

— Да, Теди? — обади се той, вдигна глава и засенчи очите си с ръка.

— Ще заведа Вили в кухнята да пийне нещо топло.

— Аз мога ли да дойда?

— Не, Максим. Ти ще останеш тук да си играеш.

— Но аз искам да поздравя Вили!

— Ще го видиш по-късно. Той ще обядва с нас.

— Ура! Ура! — извика Максим и размаха лопатката си във въздуха.

— Не се притеснявай! — извика Ирмгард. — Аз ще наглеждам Максим.

— Аз също, Теди — предложи услугите си деветгодишната Диана фон Витинген.

— Аз да не съм бебе! — възмути се Максим.

— Благодаря и на двете ви — каза Теди, обърна се към Вили и го хвана под ръка. — Хайде да те водя да пиеш кафе. Можеш да влезеш в стаята на Ирмгард, където се настаних и аз. Там гори огън и ще можеш да се стоплиш. — Погледна го изпитателно. — А после ще ми кажеш какво е това нещо, което те доведе чак дотук с мотоциклет.

— Работата е такава — каза Вили, като погледна Теодора, — че баща ми не успя да вземе входни визи за Америка. Ала някаква еврейска организация в Берлин му е обещала да уреди виза за Палестина, а също и изходна виза.

— И настоява ти да ги използваш, Вили, така ли?

— Да — промърмори Вили с нещастно изражение.

— Тогава трябва да го послушаш.

— Не мога! — развълнувано рече Вили. — Не разбираш ли, Теди, без теб не бих тръгнал никъде.

— Трябва, Вили, нямаш друг избор — промълви Теди и нежно го погали по рамото.

— Няма да те оставя в Берлин и да замина сам — възрази той с треперещ глас.

От отчаяние почти се разплака, ала Теди бе подготвена за този момент, измислила бе нужните думи… и лъжи, ако се наложеше. Когато през ноември господин Вестхайм й поиска паспорта и й обясни, че ще се помъчи да я измъкне от Германия заедно със семейството си, той я закле да пази тайна. „Никой не бива да знае“, предупреди я той. Нацистите можели да спрат Вестхаймови на границата, ако узнаели за плановете им, поради неговата важност за Министерството на финансите и за държавата. Тя го разбра много добре и му даде дума да мълчи.

Същия ден съобщи на Вестхаймови за неофициалния си годеж с Вили и им довери, че Вили се надява двамата да заминат за Америка заедно с баща му и сестра му. Вестхаймови се спогледаха разтревожено и госпожа Вестхайм каза:

— Разбира се, ние не можем да те насилваме да дойдеш с нас, Теди, нито имаме такова желание. Но аз нося отговорност за теб. Обещах на майка ти да те закрилям и много ще се тревожа, ако те оставя тук сама. Честно казано, смятам, че трябва да се измъкнеш от страната при първа възможност. Същото се отнася и за Вили, макар това да означава той да замине без теб. Във всеки случай, няма никаква гаранция, че професор Херцог ще успее.

Тогава се намеси господин Вестхайм:

— По-вероятно е да не успее, Теодора. Съединените щати няма да допускат повече евреи от Европа. Квотата е изчерпана.

Когато чу тази отчайваща вест, тя премести поглед от господин Вестхайм към госпожата и възкликна:

— Но аз не мога ей тъй да изчезна! Вили ще обезумее от тревога!

Урсула Вестхайм я хвана за ръката и тихо промълви:

— Напротив, можеш, Теди. А когато сме вече в чужбина, можеш да се обадиш на Вили и всичко да му обясниш. Той ще почувства облекчение, когато узнае, че си в безопасност. Имай ми доверие, така ще бъде.

Внезапно бе осъзнала, че казаното от госпожа Вестхайм е истина. Тъй или иначе, Вили имаше по-добри шансове да напусне Германия, ако бъдеше сам. Но тогава й хрумна друга мисъл: ами ако Вили й поиска паспорта?

— Няма да го поиска — увери я господин Вестхайм. — Американците са престанали да издават входни визи. Но ако все пак го поиска, кажи, че си го занесла за продължаване на валидността. Не признавай, че е у мен, и каквото и да става, не споменавай нищо за нашите планове.

За втори път обеща да не издава нито дума.

Накрая, разбира се, Вестхаймови я убедиха да се подчини на желанията им. След като майка й им се бе доверила дотолкова, че да повери съдбата й в ръцете им, додето навършеше двайсет и една години, тя трябваше да уважи волята й. Те бяха по-възрастни и по-умни от нея, и сигурно знаеха кое е най-доброто.

Додето седмиците се нижеха бавно, тя започна да признава пред себе си, че казаното от тях е съвсем правилно. Коледа бе дошла и отминала, после дойде и Нова година. Внезапно вече бе 1939-та, а професор Херцог все още не бе получил известие от приятеля си във Франкфурт, чийто приятел познаваше американски чиновник от консулството. Една вечер Вили й бе доверил, че се е отказал от надеждата да получи американски визи. На няколко пъти се канеше да му каже, че леля й Кети в Лондон се опитва да й уреди английска виза, но необяснимо и за нея самата не й се отваряше и дума по този въпрос.

И ето че Вили бе дошъл в замъка с тази последна новина.

Гледаше побледнялото му покрусено лице и сърцето й се свиваше от жалост към него. Загрижен бе, че трябва да замине и да я остави, а тя нямаше никаква възможност да го успокои, като сподели с него истината. Естествено, не можеше да му разправи за плановете на Вестхаймови. За нищо на света не би изложила на риск семейството. Имаше доверие на Вили Херцог и бе готова да му повери живота си. Но що се отнасяше до малкия Максим и близките му, никога нямаше да си позволи да хвърли дори сянка на опасност върху тях.

И тъй, трябваше да убеди Вили да се възползва от визата, която баща му предлагаше, и да напусне Германия, независимо какви лъжи щяха да са й нужни, за да постигне тази цел.

Отиде и седна на канапето до него. Хвана ръката му, помилва я, после я притисна към бузата си в жест на нежност и обич.

След миг промълви:

— Искам да заминеш за Палестина, Вили. Настоявам да заминеш. Изслушай ме. Госпожа Вестхайм възнамерява да остане в замъка за неопределено дълго време. Когато ми позвъни вчера, ти казах, че ще бъдем тук само няколко седмици, защото не исках да те разстройвам. Но всъщност няма да се връщаме в Берлин още дълго, дълго време. Вестхаймови смятат, че тук, в провинцията, е по безопасно. И наистина е така. При Фон Тигал ще ни бъде добре. А ти, щом се озовеш в Палестина, ще можеш да уредиш визи за цялото си семейство. И за мен също. Стане ли това, веднага ще дойда при теб.

— Боя се да те оставя тук и…

— Ще ти е много по-лесно да уредиш визите в Палестина, отколкото тук.

— Кой знае… — със съмнение промърмори Вили.

— Ама, разбира се, че е така. Честна дума, Вили. Господин Вестхайм ми каза, че визите се уреждат по-сигурно, когато си в самата страна. Визите за други хора, искам да кажа. Той разбира от тези неща. Не забравяй, че е банкер. — Теди млъкна за малко и дълбоко пое дъх. — Леля ми Кети в Лондон се опитва да ми уреди английска виза — изтърси тя най-сетне последния си и най-убедителен довод.

Стреснат от последните думи, Вили се втренчи в Теодора.

— Но защо не ми каза?!

Теди прехапа устни.

— Наистина, трябваше да ти кажа. — Тя въздъхна. — Не ми се щеше да ти съобщавам, че е възможно да напусна Берлин преди теб, а и не ми се говори за такива неща, докато още не са напълно сигурни. Малко съм суеверна в това отношение. Леля Кети обаче има големи надежди да успее. — Това, последното, не беше съвсем вярно, но в крайна сметка важен бе резултатът и Теодора додаде: — Ще ти дам нейния адрес още днес, преди да си тръгнеш оттук, за всеки случай. Слушай, додето пристигнеш в Тел Авив, Ерусалим, или където попаднеш там, нищо чудно вече да съм в Белсайз Парк Гардънс с леля ми. Мисли си за това Уили. То ще те окуражава. — И тя се облегна назад с изражение на престорен ентусиазъм и увереност.

Вили й отправи изпитателен поглед и очите му се присвиха.

— Сигурна ли си, че леля Кети ще ти уреди английска виза?

— Разбира се, тя има големи връзки. Затова ти трябва да заминеш за Палестина. Ще се срещнем, когато цялата тази бъркотия приключи… Господин Вестхайм каза, че ще има война. — И тъй като той не отговори, тя възкликна с весел глас: — Разбери, Вили, или ти ще дойдеш при мен в Лондон, или аз при теб в Палестина и после ще заминем заедно за Америка.

За пръв път, откакто бе пристигнал в замъка, Вили се усмихна.

— Америка! О, Теди, там е нашето бъдеще. Това е една прекрасна мечта, която ще ни крепи, докато сме разделени. — Той обгърна раменете й и я придърпа към себе си. — Ще ми пишеш, нали? — попита я развълнувано и я притисна по-силно.

— Всяка седмица — обеща Теодора, обзета от облекчение, че го е убедила да замине за Палестина без нея. Радваше я мисълта, че озовеше ли се там, Вили Херцог щеше да е в безопасност.