Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (13)

13

Горите на Марк Бранденбург, някога владение на бойките тевтонски рицари, се простираха на много километри в блатистите земи на Прусия. С три реки — Хавел, Шпрее и Одер — това бе област, изобилстваща от езера, кръстосвана от безброй канали и малки поточета, свързващи малките живописни селища.

В околностите на едно такова селце се издигаше големият старинен замък на граф Райнхард фон Тигал. Зад него се простираха красиви градини и ливади, а отвъд тях започваха боровите гори, част от огромното имение Фон Тигал, собственост на фамилията от шестнайсети век.

В това неделно утро в началото на януари 1939-та година горите изглеждаха изпълнени с вълшебства, издокарани в бялата си премяна. Сняг и ледени висулки покриваха надвисналите клони на дърветата, а виещите се пътеки бяха скрити под преспите на нощния валеж. На ярката слънчева светлина всичко искреше, сякаш посипано със сребърен прах.

Единственият шум в тази безмълвна и бяла страна на чудесата бе скриптенето на снега по ботушите на Зигмунд и Курт, които правеха утринната си разходка в гората. Двамата мъже бяха пристигнали за почивните дни. Зигмунд бе дошъл с колата си от Берлин в петък вечерта, а Курт — в събота сутринта.

Макар да бяха облечени с дебели палта, с тиролски шапки, вълнени шалове и ръкавици, а панталоните им да бяха напъхани в тежки скиорски обувки, те се движеха доста бързо, тъй като духаше леден вятър.

Известно време никой от двамата не каза нищо, всеки потънал в свои мисли и доволен от безмълвното дружеско присъствие, както става често между стари приятели.

Курт пръв наруши мълчанието.

— Имам новини за теб, Зиги — обади се той.

Зигмунд го погледна развълнуван.

— Наистина ли? Казвай бързо!

— Утре или във вторник вече ще имам изходните визи. Но се яви малка пречка. Мога да взема само три.

Сърцето на Зигмунд замря. Той рязко спря и се втренчи в Курт, неспособен да скрие покрусеното си изражение.

— Но какво стана? Как тъй нещата се объркаха?

— Нищо не се е объркало. Връзката ми държи да действа предпазливо. Поне за момента. Иска да избегне зараждането на подозрения. — Курт улови ръката на Зигмунд. — Хайде да се раздвижим. Иначе ще премръзнем тук. — Двамата мъже продължиха разходката си и принцът продължи: — Осем визи са твърде много, за да се вземат наведнъж, особено след като едва преди седмица-две връзката ми помогна на едно голямо семейство най-сетне да напусне страната след многобройни отлагания. Бяха девет души. Но освен собствените му опасения, неговият човек в Министерството на външните работи в момента е малко притеснен. Въпреки това моята връзка обеща следващите три визи да бъдат готови след две седмици, а последните две — до края на месеца. Не по-късно. Моля те, не се тревожи, всичко ще бъде наред. Сега трябва да знаем кой ще използва първите три визи. Предполагам, че ще пожелаеш веднага да измъкнеш Урсула и Максим. Ти ли ще ги придружиш?

— Урсула и Максим наистина трябва да заминат веднага. Но аз не мога — без колебание отвърна Зигмунд. — Ще напусна Германия едва след като изпратя всичките си близки.

— Така и очаквах — кимна Курт. — И тъй, кой ще пътува с Урсула и Максим? Майка ти ли?

Зигмунд поклати глава.

— Майка ми няма да тръгне без сестрите ми. Не би оставила дъщерите си. Ще започне да ме убеждава, че е стара, че животът й тъй или иначе е свършил и ще откаже. Мисля, че е най-добре с Урсула и Максим да замине Теодора. След две седмици, когато осигуриш другите три визи, ще тръгнат Зигрид, съпругът й и Хеди. Последните две ще бъдат за мен и майка ми.

— Предполагах, че ще настояваш да останеш, докато цялото ти семейство бъде в безопасност — каза Курт. — Първите три паспорта ще ми бъдат предадени във вторник или най-късно в сряда. Ще ги донеса у вас.

— Много ти благодаря, Курт. Урсула е готова и може да замине веднага. Твоята връзка… — Зигмунд замлъкна в колебание, после довърши: — Твоята връзка ще може да уреди и другите визи, нали?

— Да. — Сега беше ред на Курт да спре и да се обърне с лице към Зигмунд. Погледна го съвсем открито. — Абсолютно сигурен е. Обещавам ти ги, Зиги.

Зигмунд отвърна на погледа на приятеля си. За миг на Курт му се стори, че вижда в очите му сянка на съмнение, а може би на тревога или и на двете едновременно и каза:

— Трябва да ми повярваш. Връзката ми е напълно надеждна. Никога не би обещал да уреди визите, ако имаше каквито и да било резерви.

Настана кратко мълчание, накрая Зиги кимна.

— След като му имаш доверие, Курт, за мен това е напълно достатъчно.

Макар да бяха насред гората, Курт понижи гласа си по навик.

— Слушай, за да се почувстваш по-сигурен, ще ти кажа кой ми помага. Кой помага и на теб. Това е адмирал Канарис.

Зигмунд зяпна.

— Вилхелм Канарис?! Но той е шеф на Абвера.

— Да. И като шеф на немското военно разузнаване ми оказва неоценима помощ. При това по най-различни начини.

— Канарис! — изумен повтори Зиги.

За Курт учудването на Зигмунд бе естествено и той каза:

— По рождение, възпитание, традиция и убеждения адмирал Канарис ненавижда Хитлер и всичко, което той олицетворява. Същото е и с много други, работещи под негово командване. Между другото във всяко министерство има поне двама-трима души, а и повече, с подобни схващания.

— Като човека на адмирала във Външно министерство?

— Точно така:

— Да си призная, ти направо ме стъписа с тая вест — промълви Зиги. — Кой би помислил, че адмиралът е антинацист?

— Омразата му към тях е добре известна… в подбран кръг. Може да се каже, че това е един вид публична тайна. Не са малко генералите, които мислят по същия начин. Но би било безполезно да работят открито срещу Хитлер, да не говорим, че е истинско безумство. Издадат ли се, мигом ще увиснат на въжето.

— Тъй че Канарис и някои други се борят срещу Хитлер отвътре — заключи Зиги.

— Така е. Канарис смята, че Хитлер в крайна сметка ще доведе Германия до пълна катастрофа. Напълно съм съгласен с него — отбеляза Курт с тежка въздишка. — И двамата сме убедени, че през тази година Хитлер ще влезе във война с Англия. Много хора смятат така. Той иска да погълне Запада.

— Виждаш ми се песимист, Курт.

— И се чувствам такъв — поклати глава принцът. — Бъдещето е от мрачно по-мрачно. Войната е неизбежна. И Германия трябва да загуби тази война, ако иска да оцелее като нация и да възвърне човечността си.

— Да — едва чуто промълви Зиги.

Продължиха да вървят един до друг, потънали в тежки мисли, но след няколко секунди Зиги промърмори замислено:

— Ако Хитлер принуди Чембърлейн да воюва с него, ще се присъедини и Франция като дългогодишен съюзник на Англия и страна, подписала Мюнхенския пакт.

— Несъмнено. — Курт отново поклати глава и изруга полугласно, а после възкликна: — Тоя глупак Чембърлейн! Винаги приема на вяра уверенията на Хитлер в миролюбие. А това са празни думи без никаква стойност. В Англия има само един политик, който прозира намеренията на Хитлер да воюва и задкулисните му цели. Това е Уинстън Чърчил.

— Но гласът му е глас в пустиня, Курт. Никой не слуша Чърчил — изтъкна Зигмунд.

— Да, за беда. Жалко, че Чърчил не е премиер. — Курт за пореден път въздъхна разстроен, после продължи: — Но да се върнем към пътуването на Урсула. Добре ще е да замине до края на идната седмица. Купи билети за влака до Париж, Зиги. И на всяка цена билети за връщане.

— Ще купя. А какво ще стане с входните визи за Англия?

— Решихме, че ще изглежда по-безобидно, ако Урсула води Максим „на почивка“ във Франция, това ще докажат и билетите за връщане. Ето защо тя не бива да има входна виза за Англия в паспорта си, когато напуска Германия, същото важи за Максим и Теди. Уредил съм Урсула да получи английските визи от посолството в Париж. Няма да има трудности. Бъди спокоен.

Зигмунд кимна.

— Имам пълно доверие в теб, Курт, и отново ти благодаря за всичко, което правиш за мен и задето ми каза за Канарис. Естествено, аз разбирам нуждата от пълна секретност.

След като сме близки толкова години, аз не се съмнявам в твоята дискретност. А сега е по-добре да се връщаме в замъка при Райнхард. Доколкото разбрах, очаква Адам фон Трот за обяд. Той е отседнал наблизо у приятели. Познаваш ли Адам?

— Не много добре. Срещал съм го няколко пъти с Райнхард. Те май са учили заедно в Оксфорд, нали?

— Да.

— Чувал съм, че е половин немец, половин американец.

— В рода му от американска страна има един доста прочут човек. Прапрадядо му е Джон Джей, първият главен съдия на американския върховен съд, освен това изтъкнат държавник и дипломат.

— Не знаех това. Ще ми е приятно да се видя с него — каза Зигмунд. — Ако не се лъжа, той работи в немското външно министерство.