Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (11)

11

Паркът Тиргартен бе напълно пуст.

Зигмунд вървеше по алеята и си мислеше, че няма как да не е безлюден в мразовитото време, задържало се в Берлин през целия декември. Тъкмо по тази причина паркът бе избран за срещата. Парк, в който нямаше хора, бе напълно безопасен.

Нямаше никаква представа с кого ще се срещне.

Преди две вечери Ирина му бе пъхнала бележка в ръката в дома на Фон Тигал, където бяха отишли с Урсула на вечеря в ограничен кръг. Секунди, след като я пъхна в джоба си, той се извини и побърза към банята, за да я прочете, нетърпелив да узнае съдържанието й.

Бележката беше лаконична и ясна.

Тиргартен. Събота. 11 ч. предобед. Алеята Хофягер. Парола: „Днес синята тинтява не цъфти“. Унищожи бележката.

След като я прочете втори път, той подпали листчето със запалката си, държа го, докато почти изгоря, после го хвърли в тоалетната чиния и пусна водата. Когато се върна в салона, завари Ирина да разговаря с Райнхард. Докосна лакътя й, като че случайно, за да й даде да разбере, че е прочел бележката и я е унищожил. Беше достатъчно разумен, за да не обсъжда нищо пред останалите, макар те да бяха най-близките им и доверени приятели. Дори най-малката грешка можеше да постави останалите в сериозна опасност.

Зигмунд бе помолил Ирина за помощ вечерта, когато бяха на приема и вечерята в английското посолство, злокобната нощ на нацистките зверства — Kristallnacht.

Без някога да е ставало дума, той инстинктивно чувстваше, че Ирина е тясно свързана с нелегалните движения, които помагаха на евреи, католици, протестанти, дисиденти и така наречените политически престъпници от всякакъв род да напуснат Германия и да избегнат преследване от Третия райх. От откъслечната информация, която имаше, беше наясно, че в Берлин действат няколко подобни движения. Начело на всички стояха немски аристократи, макар да бяха включени и някои от младите представители на международната емиграция. Всички бяха яростни противници на Хитлеровия режим и убедени антинацисти.

Когато заговори с Ирина преди четири седмици, той не спомена за различните нелегални движения на съпротивата, защото реши, че е по-разумно да премълчи и само да я попита дали може да го свърже с някого, който би им помогнал да получат изходни визи. Тя бе отговорила, че ще види какво може да направи, а седмица по-късно го покани с Урсула на вечеря в дома на барона на Люцовуфер. Когато издебна удобна възможност да останат насаме, тя му прошепна, че по въпроса се действа и че не е нужно да търси друга връзка.

— Търпение, Зиги. Имай ми доверие — тихо бе казала тя, преди да се отдалечи към другите гости.

Бяха минали три седмици, докато най-сетне Ирина му предаде въпросната бележка в четвъртък. Изживя огромно облекчение. Едва дочака днешния ден.

Докато вървеше по алеята, успоредна на Хофягер, забеляза насреща му да върви мъж. Беше висок и слаб, облечен в тъмнозелен лоден и тиролска шапка, вървеше уверено и въртеше в ръката си бастунче. Стори му се някак познат. Само след няколко секунди той бе обзет от смут. Насреща му вървеше Курт фон Витинген — последният човек, когото би искал да срещне при тази деликатна мисия, бе приятел, който ще го заговори и може би ще развали срещата. Ала Зигмунд знаеше, че нищо не може да стори. Беше в капан. Не можеше да тръгне в друга посока, защото Курт го бе видял и му махаше с бастунчето си за поздрав. Единственият изход бе да се държи съвършено нормално, да побъбри с него няколко минути и да продължи. За щастие силният студ бе в негова полза. Курт едва ли би искал да се задържи дълго.

Миг по-късно двамата мъже си стиснаха ръцете и се поздравиха сърдечно. После Курт каза:

— Твърде студено е, за да стоим тук и да си бъбрим.

Зигмунд тутакси се съгласи.

— Да, прав си. Радвам се, че те срещнах, Курт. Предай поздрави на Арабела и ще се видим идната седмица. А сега трябва да бързам.

— Ще повървя с теб — предложи Курт.

Смущението на Зигмунд прерасна в тревога. Ако онзи човек го видеше със спътник, той или тя нямаше да посмее да се приближи и щеше да изчезне. За част от секундата паниката го лиши от дар слово. Той стоеше безпомощно взрян в него и се чудеше как да се измъкне любезно, без да обиди приятеля си.

— Престани да се тревожиш, Зиги — рече Курт. — Успокой се. Синята тинтява днес не цъфти.

Зиги не бе сигурен, че е чул правилно и продължи да се взира в Курт онемял.

— Хайде да вървим — каза Курт и тръгна с бърза крачка напред.

Най-после дошъл на себе си, Зиги го настигна.

— Но защо Ирина не ми каза, че ти си моята връзка?

— Не беше сигурна, че ще бъда точно аз. Защо тогава да рискува и да ме издава, макар и пред стар и надежден приятел?

— Да, разбирам.

— Осемте визи, които искаш са за теб, Урсула, Максим, най-близките ти роднини и Теодора. Така е, нали?

— Да. — Бих искал и нови паспорти за всички. Такива, на които да не е сложен печат с буквата „Е“.

Курт му хвърли бърз поглед и се намръщи.

— Не мога да издействам нови паспорти, Зиги. Има ли значение, че онези, които имате, са с печат „Е“?

— Всъщност може би няма. — Зигмунд се покашля. — Но се надявах, че ще можеш да набавиш паспорти под други имена. Поне за Вестхаймови.

— Защо са ти фалшиви имена?

— Слушай, досега не са ме закачали, нито са ми конфискували банката, защото бях извънредно полезен на правителството в различни финансови сделки, по-специално онези, свързани с чуждестранна валута. Все още съм много полезен. Откровено да ти кажа, едва ли ще им стане драго, че тъкмо сега напускам Германия. Ако научат за това, могат дори да ме спрат. Ако пътувам под фалшиво име, няма да бъда забелязан така лесно.

— Да, разбирам. Обаче знам със сигурност, че моята връзка не може да уреди въпроса с нови паспорти.

— Е, добре, няма значение.

— Арабела ми каза, че ще дойдете с Урсула на вечеря в понеделник. Трябва да носиш със себе си осемте паспорта. Ще са ми нужни за изходните визи. Сложи ги във вътрешния джоб на палтото си. В удобен момент ще ги извадя оттам.

— Няма проблем. Утре ще събера паспортите.

В продължение на няколко секунди двамата мъже вървяха мълчаливо, после Зигмунд попита с безпокойство в гласа:

— Уверен ли си, че ще можеш да осигуриш изходните визи?

— Няма да те лъжа, Зиги, не съм абсолютно сигурен — каза Курт. — Не е лесно. Но имам добри връзки и съм изпълнен с надежда. Да кажем, че съм деветдесет процента уверен.

— Нося в себе си голяма сума пари в брой. Искаш ли ги сега?

— Не, благодаря.

— Ами входните визи за друга страна?

— И такива не се получават лесно.

— Имаш ли представа в коя държава бихме могли да отидем?

Курт поклати глава.

— В момента не. Съмнявам се, обаче, че ще е Америка. Американският конгрес като че няма желание да променя имиграционните закони, за да позволи на повече еврейски бежанци от Германия да влязат в страната. А и Рузвелт не изглежда готов да действа.

— Ами Англия?

— Смятам, че това е най-добрият ви шанс, тъй като англичаните проявиха голямо великодушие при допускането на бежанци евреи от Европа. Във всеки случай моето влияние и връзки с британската дипломатическа служба са много добри. Не се бой, ще направя всичко, което е във възможностите ми.

— Не се съмнявам. Къде ще отидем, когато напуснем Берлин?

— Или в Лисабон, или в Париж. Но по-вероятно в Париж, където можете да получите входните си визи от британското посолство, ако не сте ги взели при напускането на Германия.

— Имаш ли представа кога ще стане това?

— Не смея да ти обещавам конкретна дата. Но едва ли уреждането на документите ще отнеме повече от месец. Да кажем, към началото на януари.

Зигмунд кимна.

— Мога да кажа на Урсула, нали? Просто за да намаля ужасната й тревога за безопасността на Максим.

— Да, но я предупреди да не обсъжда плановете ви с никого извън семейството. И не й казвай кой ти помага. Колкото по-малко казваш и колкото по-малко знаеш, толкова по-безопасно е за мен, Ирина и нашите приятели. А в крайна сметка и за теб също.

— Нямаш причини да се притесняваш, Курт. Ще бъда дискретен, Урсула също. Никой от семейството ми няма да знае подробности по плана, освен че ще заминаваме. Съзнавам, че ще трябва да се плащат големи суми и отсега искам да ти кажа, че парите не са пречка.

— Зная, Зиги, но зная също, че сега е невъзможно за евреин да прехвърли капитали в чужбина. Надявам се, че си се погрижил вече за това. — И Курт го погледна въпросително.

Зигмунд кимна.

— Успях да прехвърля известна сума.

— Но може би не достатъчно. Трябва да накараш Урсула да зашие най-ценните си бижута в подплатата на дрехите, с които ще пътува — в жакета и в полата на костюма, във връхното си палто, дори в подплатата на шапката. Това е най-добрият начин да изнесете незабелязано ценностите си. Накарай майка си и сестрите си да направят същото.

— Непременно.

— И още нещо. Това трябва да го направят сами. И за миг не си помислям, че слугите може да са непочтени, но по-разумно е да бъдете предпазливи. Човек в никого не може да бъде напълно сигурен. Брат издава брат си, затова внимавайте пред слугите. Последното, което ви е нужно, е нацистките граничари да бъдат предупредени, че носите ценности. Ще ви конфискуват всичко.

— Убеден съм, че прислугата ни е вярна, те работят в семейството ни от години. Но, естествено, ще последвам съвета ти — обеща Зиги.

— Внимавай също какво говориш по телефона — и вкъщи, и в банката. Подслушването на телефоните стана любимо развлечение на нацистите — отбеляза Курт с горчив и презрителен тон.

— Смяташ ли, че моите телефони се подслушват? — бързо го попита Зигмунд.

— Не съм сигурен. Може би в банката. Във всеки случай бъди нащрек.

— От дълго време съм нащрек.

— Добре. Това е. Сега ще се разделим. И когато се срещаме в обществото, няма да обсъждаме срещата ни, нито каквото и да било друго, свързано с пътуването.

— Категорично не — увери го Зиги.

— След като имам документите в ръцете си, ще ти се обадя за нова среща. Ще се видим на някое сигурно място. И, разбира се, трябва да сте готови да отпътувате веднага. Не бива да носите много багаж. За всеки само по един куфар, ако е възможно, но нека поне не са повече от два.

— Разбирам. — Зиги се спря и се обърна с лице към Курт. — Не знам как да ти благодаря, приятелю. Преизпълнен съм с признателност за онова, което правиш за мен и семейството ми. Обикновеното „благодаря“ ми се струва съвсем недостатъчно.

— Не са нужни благодарности между толкова добри и стари другари. Радвам се, че мога да ти помогна. И заради доброто ви се радвам, че ще заминете. След Kristallnacht стана очевидно, че тая страна е в ръцете на масови убийци. — По интелигентното лице на Курт се изписа дълбока тъга. Той въздъхна тежко, помълча известно време и после промълви: — Бъди спокоен. Помъчи се да не се тревожиш. Взети са всички мерки. С малко късмет скоро ще сте извън Германия. Междувременно продължавай с работата си в банката както досега, все едно нищо не се е случило. — Той му протегна ръка.

Зиги я пое и я стисна силно.

— Благодаря ти, Курт, от цялото си сърце. Докато съм жив, няма да забравя. Ти си истински приятел.

 

 

Зигмунд постоя загледан в отдалечаващия се Курт. После вдигна яката на палтото, пъхна ръце в джобовете си и продължи в обратна посока. Нямаше търпение да се прибере у дома си на Тиргартенщрасе и да съобщи на Урсула добрата новина.

Докато вървеше по алеята, се замисли за принц Рудолф Курт фон Витинген. Имаше безгранично доверие в него. Ако някой можеше да уреди заминаването им, това беше той.

От няколко години Курт бе старши консултант на Круп, немският крал на военната индустрия. Обикаляше из цяла Европа, често пътуваше до Англия и Съединените щати, занимаваше се с преговори на високо ниво, развеждаше високопоставени чужди гости и действаше като един вид пътуваш посланик за корпорацията Круп. Сега Зиги си даде сметка, че подобна служба е идеално прикритие за Курт. Той имаше достъп до важни хора, които на свой ред бяха източник на извънредно ценна информация.

Освен това, Зигмунд знаеше със сигурност, че Курт е пламенен антифашист, идеалист, който едновременно с това бе и реалист с ясната си, обективна преценка на тоталитарната диктатура в Германия. С тези възгледи нямаше как да не е свързан с някое от съпротивителните движения.

Зигмунд се чудеше как подобна възможност не му е хрумвала досега. Може би поради връзката с Круп, а тя най-вероятно бе създадена тъкмо по тези причини: димна завеса, която да отклонява хората от истинската следа. Един вид защита за Курт. Като високопоставен служител на Круп той бе извън всяко подозрение.

Зигмунд се замисли и за другия си близък приятел, граф Райнхард фон Тигал. Графът принадлежеше към древна пруска юнкерска фамилия, която водеше началото си от тевтонските рицари. Тъй че по рождение и възпитание Райнхард също бе естествен противник на нацистите и ги смяташе за най-долни престъпници.

Дали и Райнхард бе свързан със съпротивата срещу Хитлер? Най-вероятно. И тъй като съзнаваше колко е опасно това за двамата мъже, мисълта, че те се бореха срещу нацизма с всички възможни средства, го трогна дълбоко.

Докато в Германия имаше хора, които държат на честта и хуманизма, вярата, че Хитлер и престъпният му режим в крайна сметка ще бъдат свалени и унищожени, щеше да просъществува.

 

 

Урсула бързо вдигна поглед към Зигмунд и ядосано захвърли вестника, който четеше.

— Защо ли си правя труда да ги чета тези вестници? — възкликна тя и посочи към купчината различни издания в краката си. — Пълни са с противните лъжи и пропагандата на Хитлер, услужливо поднесени от Гьобелс.

Зигмунд седна на канапето до нея и каза:

— Предполагам, че всички ние продължаваме да четем пресата с отчаяната надежда, че можем да открием вътре поне искрица истина.

— Да, прав си, мили — съгласи се тя.

Зигмунд хвана ръката й и с усмивка се взря в напрегнатото й лице.

— Имам новини, Урсула — тихо каза той. Целуна я по бузата и после пошепна. — Срещнах се с моята връзка преди малко. Планът ни напредва. Ще се измъкнем. Ако всичко върви добре, вероятно до четири-пет седмици.

— Слава Богу! О, слава Богу! — развълнувано изрече тя и го прегърна силно. — Максим ще бъде в безопасност, Зиги! Малкото ни момченце ще бъде спасено! Нищо друго няма значение!