Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (10)

10

— Простете, че ви безпокоя, уважаема госпожо — каза икономът.

Урсула го погледна от писалището в стил Луи XVI в дъното на спалнята, където работеше върху някакви книжа.

— Няма нищо, Валтер. Кажи.

— Графиня Фон Тигал е тук, уважаема госпожо.

Урсула веднага скочи.

— Покани я в библиотеката. Аз идвам след минута. Предложи й кафе, аз също ще пия. Благодаря, Валтер.

— Уважаема госпожо — промърмори той чинно, измъкна се гърбом и тихо затвори вратата зад себе си.

Урсула пъхна книжата в най-горното чекмедже на писалището, заключи го и пусна ключа в джоба си. После приглади полата на тъмносивата си вълнена рокля и отиде да се погледне в огледалото. Лицето й бе изопнато, устните бледи и напрегнати, а под очите й имаше тъмни кръгове. Това изобщо не я учуди след снощните събития. Не беше спала, а лежа будна до зори, обзета от тревоги и мисли за бъдещето и за съдбата им. Зигмунд също не беше спал, а в шест стана и отиде много рано в банката. Обажда й се няколко пъти по телефона, изпълнявайки обещанието да я държи в течение и да й съобщава за всички новини след изминалата нощ на хаос и безредици в града.

Прекара гребен през късата си руса коса, приглади я разсеяно и тръгна към вратата, като погледна ръчния си часовник. Бе доста рано, нямаше девет. Знаеше защо Рената е дошла да я види. Изпитваше искрена загриженост за нея и Урсула бе трогната от жеста.

Миг по-късно слизаше забързано по стълбите, после прекоси обширното фоайе и отвори вратата на библиотеката.

Рената стоеше до прозореца и гледаше навън. Когато Урсула влезе, мигом се обърна и тръгна насреща й. Прегърна я доста развълнувано и преди да я пусне, няколко пъти повтори:

— О, Урси, Урси, Урси…

После добави:

— Прости, че нахълтах без предупреждение, но спешно исках да говоря с теб, а телефонът ни не работи. Кой знае защо е повреден тази сутрин.

— Много хубаво си направила, че дойде, Рен, и аз се радвам, че си тук. Като те видя, винаги ми става по-добре. Валтер ще ни донесе кафе. Ела.

Хванати за ръце, двете жени отидоха до канапето в стил Бидермайер и седнаха. Рената се отдръпна малко назад и като погледна внимателно приятелката си, каза:

— Ти сигурно знаеш, че снощните акции не са били само в Берлин. Разразили са се в цяла Германия, а също и в Австрия. Да, по лицето ти виждам, че знаеш.

— Всичко това е невероятно. Просто не е за вярване. А още по-трудно е за понасяне. Видя ли вестниците? Слуша ли радио?

— Четох вестник, но радио не съм пускала.

Урсула набързо й обясни как посред нощ са научили всичко от Теодора и какво е преживяло момичето.

Рената побледня, докато я слушаше, и възкликна:

— Теди и приятелят й са имали голям шанс! Можели са да пострадат! Има доста убити!

Урсула се втренчи в нея.

— Убити евреи?!

— Да. — Рената се наведе към нея. — Чуй ме, Урсула, вие трябва… — Тя млъкна, тъй като Валтер почука на вратата и донесе кафето.

— Много благодаря, Валтер — каза Урсула.

Икономът постави подноса върху масичката пред канапето и дискретно се оттегли.

С приглушен глас Рената продължи настойчиво:

— Трябва да обмислите как да напуснете Германия. За вас тук вече не е безопасно.

— Мисля, че отдавна не е безопасно. Трябваше да заминем още миналата година… дори по-миналата. Ала ние вярвахме в германския ред и законност и смятахме, че сме защитени. Намирахме утеха и в мисълта, че е абсурдно Хитлер да се задържи на власт. Много германци го вярваха, включително и твоят Райнхард. Но се оказа, че всички сме грешали. Сега връщане назад няма. Това е краят. Във всеки случай за евреите поне.

— И за всички нас — отсече Рената с блеснали от гняв тъмни очи. — Тоя проклет мегаломан Хитлер ни води към тъмна бездна на бруталност и убийства. Германия се руши — от него и от мизерните му лакеи. Та те са долни терористи, за бога!

— Четох във вестниците изявленията на нацисти, че снощните демонстрации били спонтанни. Че били предизвикани — каза Урсула. — И за всичко бил виновен седемнайсетгодишен немски евреин, бежанец в Париж, Хершел Гринзпан, който застрелял Ернст фон Рот, трети секретар в германското посолство в Париж. Нали виждаш, Рената, отново хвърлят вината върху евреите.

— Четохме за това, но Райнхард е убеден, че бунтовете не са спонтанни, а че са хитро замислени и организирани от Хайдрих и Ес Ес. Сигурна съм, че е прав. Нещо повече, и двамата вярваме, че ще има още демонстрации и прояви на жестокост спрямо евреите. — Рената поклати глава и с разтревожен тон завърши: — Хитлер иска да изтреби евреите в Германия до един, Урси.

— Но това е немислимо! — промълви Урсула. — Как може Хитлер да избие целия еврейски народ? Милиони хора! Никой не би могъл да го стори… — Гласът й пресекна безпомощно.

— Възнамерява да опита — мрачно отвърна Рената. — Прочети отново Mein Kampf. И този път му повярвай.

— Та ние сме германци — подзе Урсула и внезапно млъкна. Стисна ръце в юмруци и пое дълбоко въздух. — Нашите семейства, на Зиги и моето, са живели тук стотици години… — Гласът й отново секна и тя се овладя с усилие. — Трябва да напуснем страната си… да, страната, която обичаме…, за да запазим живота си.

Обзета от обич и състрадание към приятелката си, Рената утешително постави ръка върху рамото й. Урсула се обърна към нея и двете се погледнаха право в очите искрено и с разбиране.

Пред дълбоката скръб на Урсула очите на Рената се изпълниха със сълзи.

— Не искам да ти се случи нищо! — извика тя гневно. — Аз те обичам, а също и Зиги, и малкия Максим. Райнхард също е много привързан към вас. Ще направим всичко, каквото можем, ще ви помогнем да напуснете Германия. А вие трябва да го сторите непременно, скъпа, за да се спасите.

— Да.

Урсула седеше, загледана в далечината, с очи, отправени към бледосиньото небе. С внезапно прозрение разбра какво я измъчваше от дълго време насам. Това я разтърси и няколко минути тя не можа да проговори. Най-сетне обърна глава и отново погледна Рената в очите.

Рената имаше чувството, че Урсула се взира право в душата й и леко потрепери.

— Защо ме гледаш така? Какво има?

— Преди миг казах, че е немислимо Хитлер да изтреби целия еврейски род. Но той може да го стори. Сега го знам. Чувствам го с всяка своя клетка. От месеци ме измъчва чувство на отчаяние. Помниш, говорих ти за това. Мислех, че са някакви неоснователни смътни предчувствия, но не е така. То е чувство на обреченост. Семейството ми и аз сме обречени.

— Скъпа моя, най-мила приятелко… — Рената не можа да продължи, толкова силна болка изпитваше за Урсула. Онова, което я очакваше, бе чудовищно: откъсване от корените, бягство, изгнание. Но ако тя, Зиги и малкият Максим останеха, щяха да бъдат подложени на брутално преследване. При сблъсъка с това зло и несправедливост в гърдите й бликна гняв.

— Тези нацистки негодници! Не мога да приема, че е възможно да се случи такова нещо! Това е нечуван грях! Грях!

— Недей, мила. Успокой се. Ние ще се оправим. Все някак.

Рената стисна ръката на Урсула в своята и двете останаха неподвижни, безсилни да продължат разговора.

След малко Урсула продума със странно спокоен глас:

— Зиги има план за спасението ни. Сега действа по него. Очевидно има стабилна връзка. Надява се да купи изходни визи и нови паспорти. — Помълча малко и добави: — Сигурно не знаеш, миналия месец занесе паспортите ни и на тях сложиха печат с буквата „Е“, за да личи, че сме евреи.

Рената я погледна стъписана и невярваща.

— Каква нелепост! Какъв абсурд!

— Да, но нацистите го превърнаха в закон и ние трябваше да се подчиним.

Рената направи усилие да потисне огромния си гняв и да овладее бликналите чувства — щом Урсула може да е тъй храбра и въздържана, такава трябва да е и тя. Дори успя да се усмихне, когато каза.

— Райнхард иска да дойдете в Марк Бранденбург и да отседнете в замъка. Докато напуснете Германия, там ще сте в по-голяма безопасност, отколкото в Берлин.

И тъй като Урсула замълча, Рената приближи лице до нейното и добави:

— На Зиги може да са му нужни няколко седмици, докато събере документите и уреди всичко, свързано със заминаването ви.

— Така е, права си. И много ти благодаря, че ни каниш в замъка. Много мило от твоя страна. Само че не мога да оставя Зиги сам в Берлин. Знаеш колко съм му необходима. Още от деца не сме се делили, освен когато учех в Англия с теб и Арабела.

— Ще се виждате в края на седмицата. Може да идва с кола в замъка всеки петък следобед. Моля те, кажи да.

Урсула продължаваше да се колебае.

— Нека си помисля и да го обсъдя със Зиги.

Зазвъня телефонът и Урсула побърза да се обади, преди икономът да е вдигнал слушалката.

Очакваше да чуе гласа на мъжа си, но беше Арабела фон Витинген. След като я слуша няколко мига, отвърна:

— Благодаря ти, Бел, нищо ми няма, не се тревожи. — Пак слуша две-три секунди, после обясни: — Телефонът им не работи, Рен е тук. Искаш ли да говориш с нея? — Урсула постоя още малко със слушалка, притисната към ухото, и отвърна: — Добре, Арабела, разбира се… Да, довиждане.

— Ще дойде тук, нали? — попита Рената, когато затвори телефона.

— Как иначе. Струва ми се, че и двете с теб я очаквахме. Сигурно разбра, че се е опитвала да ти телефонира.

Рената кимна.

Арабела е в най-войнственото си настроение тази сутрин — съобщи Урсула. — Настоява трите да обядваме заедно. Не другаде, а в хотел „Адлон“.

Рената я погледна въпросително.

— Имаш ли настроение за такова нещо? И смяташ ли, че е редно?

Урсула се замисли дали наистина предложението е разумно. Напоследък толкова се страхуваше да излиза и въпреки това реши, че няма от какво да се притеснява. Обади се чувството й на гордост и сякаш у нея се пробуди бунтарката.

— Разбира се, че съм в настроение. А и защо да не отидем в „Адлон“? Имаме право да го сторим като всеки друг, нали?

— Точно така! — съгласи се Рената. — Хайде да го направим!

Урсула се върна до канапето и погледна към сребърния поднос.

— Така се заприказвахме, че забравихме да си изпием кафето. Съвсем е изстинало. Да накарам ли Валтер да направи друго?

— Не сега, благодаря. Нека почакаме Арабела да дойде. Знаеш колко е специална по отношение на сутрешния си чай. Сигурно ще ти поиска една каничка и ще я изпием заедно. — Рената се приближи до прозореца, който гледаше към Тиргартенщрасе. После изведнъж се върна към Урсула. — Чух, че нацистите вече дали име на миналата нощ. Наричат я Kristallnacht — кристална нощ. Поради счупените стъкла, предполагам. — Рената потръпна и по лицето й се изписа гримаса на отвращение. — Отвратителни са! Да използват такова красиво и поетично име, за да назоват подобни нечувани зверства! — Отново потръпна. — Това е извън човешките възприятия.

— Всичко, което става днес, е извън човешките възприятия — отвърна Урсула.