Анатол Франс
Книга за моя приятел (2)

Чудовищата

Онези, които са ми казвали, че нищо не си спомнят от първите години на детството си, много са ме учудвали. Лично аз съм запазил живи спомени за времето, когато съм бил съвсем малко дете. Вярно, че това са откъслечни картини, но именно затова те се открояват с още повече блясък на някакъв смътен и тайнствен фон. Макар и да съм още доста далеч от старостта, струва ми се, че тези любими мои спомени идват от някакво безкрайно дълбоко минало. Представям си, че тогава светът е бил пищен и нов, облян цял в свежи багри. Ако бях дивак, щях да помисля, че светът е млад или ако щете — стар, колкото мене. Нещастието ми обаче е, че не съм дивак. Прочел съм много книги за възрастта на земята и за произхода на видовете, така че отмервам с тъга кратковременната битност на отделните същества в сравнение с цялата раса. Зная например, че не много отдавна детското ми креватче стоеше в една голяма стая на доста порутена стара сграда, която впоследствие бе разрушена и отстъпи място на новите постройки на художествената гимназия. Там живееше баща ми — скромен лекар и голям колекционер на природни рядкости. Кой е казал, че децата не помнят? Аз все още виждам онази стая със зелените щамповани на цветя тапети, както и една красива цветна гравюра, която представляваше — както научих отпосле — Пол, преминаващ през брода на Черната река с Виржини на ръце^[1]. В тази стая ми се случиха необикновени приключения.

Както казах, имах едно детско креватче с оградки, което през целия ден стоеше в един ъгъл, но всяка вечер майка ми го поставяше посред стаята, навярно за да бъде по-близо до нейното легло, чиито огромни завеси ме изпълваха с боязън и възхита. Лягането ми за сън бе цяла история. Необходими бяха молби, сълзи, целувки. А и с това не се свършваше: аз се изтръгвах по нощничка и скачах като зайче. Майка ми ме улавяше под някой от мебелите и ме слагаше в креватчето. Беше много весело.

Легнех ли обаче, около мен започваха да шествуват същества, съвсем чужди на семейството ми. Те бяха с щъркелов клюн вместо нос, с настръхнали мустаци, остри кореми и крака на петел. Показваха се в профил с едно кръгло око насред бузата и вървяха с метли, ръжени, китари, спринцовки и още някакви непознати инструменти в ръка. Каквито грозотии бяха, те не би трябвало да се показват, но нека все пак ще бъда справедлив към тях: те се плъзгаха безшумно покрай стената и никой от тях, дори и най-дребният, последният, който носеше на задника си ковашки мях, не пристъпи нито веднъж към леглото ми. Очевидно някаква сила ги задържаше до стените, покрай които се плъзгаха без каквато и да било плътност. Това малко ме успокояваше; впрочем, аз стоях буден. Сами разбирате, че човек не заспива в подобна компания. Държах очите си отворени. И въпреки това (и това е още едно чудо) изведнъж се намирах в обляната от слънце стая, където виждах майка си в розов пеньоар, без ни най-малко да разбирам как и нощта, и чудовищата са си отишли.

— Какъв поспаланко си ми ти! — казваше майка ми и се смееше.

Наистина, трябва да съм бил страшен сънливец.

Вчера, като се разхождах по кейовете, видях в магазинчето на един търговец на гравюри една от онези тетрадки с гротескни рисунки, станали вече рядкост, в които лотарингецът Кало̀^[2] бе упражнил тънкия си и остър резец. В детинството ми баба Миньо — наша съседка и търговка на щампи — покриваше с тях цяла стена и аз ги гледах всеки ден на отиване и връщане от разходка, насищах очите си с тези чудовища, а когато ме слагаха да спя в малкото ми детско креватче, продължавах мислено да ги виждам и разпознавам. Ах, това чародейство на Жак Кало̀!

Малката тетрадка, която прелиствах, събуди в мен един цял изчезнал свят и аз почувствувах как в душата ми се надига нещо като благоуханен прашец, в който минаваха скъпи сенки.

Дамата в бяло

По онова време в същата къща живееха две жени, две дами, едната облечена цялата в черно, другата — цялата в бяло.

Не ме питайте млади ли бяха: това надминаваше познанията ми. Зная обаче, че миришеха на хубаво и че имаха какви ли не изящни неща. Майка ми, която бе много заета и не обичаше да общува със съседите, не ходеше у тях. Но аз отивах често, особено по време на следобедната закуска, защото дамата в черно ми даваше сладкиши. Така че им ходех на гости сам. Трябваше да мина през двора. Майка ми ме наблюдаваше през прозореца и почукваше по стъклото, ако се забравях и прекалено дълго наблюдавах как кочияшът четка конете. Не беше лесна работа да се изкача по стълбището с железни перила, чиито високи стъпала съвсем не бяха направени за малките ми крачка. Но щом влезех в стаята на двете дами, бивах възнаграден за мъките си, защото там имаше хиляди неща, от които изпадах във възторг. Нищо обаче не можеше да се сравнява с двете порцеланови човечета върху камината, седнали от двете страни на стенния часовник. Без да ги пипнеш те клатеха глава и се плезеха. Научих, че дошли от Китай и се врекох и аз да отида там. Трудното щеше да бъде да накарам нашата прислужница да ме придружи. Бях убеден, че Китай се намира зад Триумфалната арка, но все не намирах начин да стигна чак дотам.

В стаята на двете дами имаше и един килим на цветя, по който се търкалях в захлас, и едно малко, меко и дълбоко канапе, което превръщах ту в кораб, ту в кон или кола. Дамата в черно — мисля, че тя беше възпълничка — бе много мила и никога не ми се караше. А дамата в бяло бе нетърпелива и избухлива, но пък се смееше така хубаво! Тримата се разбирахме много добре и аз мислено си бях решил, че в стаята с двете човечета никога няма да влезе друг освен мен. Дамата в бяло, с която споделих това решение, малко ми се присмя — тъй поне ми се стори, — но аз настоях и тя ми обеща всичко да бъде както го искам.

Обеща. Обаче един ден заварих някакъв господин, седнал на моето канапе, с крака на моя килим, да разговаря самодоволно с моите дами. Той дори им даде някакво писмо, което те му върнаха, след като го прочетоха. Това не ми хареса и аз поисках подсладена вода, защото бях жаден и защото исках да ми се обърне внимание. И наистина господинът ме погледна.

— Това е едно малко съседче — каза дамата в черно.

— Майка му има само това дете, нали? — продължи господинът.

— Вярно — отговори дамата в бяло. — Но кое ви кара да мислите така?

— Защото има вид на много разглезено дете — каза господинът. — Невъздържано е и любопитно. Вижте какви очи е отворил като паници.

Това бе за да го разгледам по-добре. Не искам да се хваля, но от разговора разбрах отлично, че дамата в бяло има съпруг, който бил нещо си в далечна страна и че посетителят донесъл писмо от този съпруг, че му благодарят за вниманието и му изказват поздравления, задето бил назначен първи секретар. Всичко това не ме задоволи обаче и за наказание, като си тръгвах, аз отказах да целуна дамата в бяло.

Същия ден на вечеря запитах баща си какво значи думата „секретар“. Той не ми отговори, но майка ми каза, че това е малък шкаф, в който се съхраняват книжа^[3]. Можете ли да си представите подобно нещо? Сложиха ме да спя и чудовищата с око по средата на бузата се занизаха около леглото ми, като се кривяха повече от всякога.

Ако смятате, че на другия ден съм мислил за господина, когото бях заварил при дамата в бяло, лъжете се, съвсем го бях забравил и само от него зависеше да бъде заличен завинаги от паметта ми. Но той има безочието пак да се появи при моите две приятелки. Не знам дали е било десет дни или десет години след първото му посещение. Днес съм склонен да вярвам, че е било след десет дни. Много странен бе тоя господин, дето заемаше така мястото ми. Този път го разгледах и не намерих нищо приятно в него. Той имаше много лъскава коса, черни мустаци и черни бакенбарди, бръсната брада с трапчинка по средата, тънък кръст, хубави дрехи и на всичко отгоре — доволно изражение. Говореше за кабинета на министъра на външните работи, за театрални постановки, мода и нови книги, за вечеринки и балове, където напразно бил търсил двете дами. И те го слушаха! Че това разговор ли беше? И не можеше ли той да говори, както правеше с мен дамата в черно, за страната, в която планините са от карамел, а реките от лимонада?

Когато си тръгна, дамата в черно каза, че бил очарователен младеж. Аз пък казах, че е стар и грозен. Това много разсмя дамата в бяло. Но то не беше смешно. А ето че тя се смееше на думите ми или пък не слушаше какво казвам. Дамата в бяло имаше тези два недостатъка, без да се смята и един трети, който ме докарваше до отчаяние, а именно да плаче, да плаче и да плаче. Мама ми беше казала, че големите хора никога не плачат. О! Защото не бе видяла като мен дамата в бяло, отпусната на едно кресло, с отворено на коленете писмо, отметната назад глава и с кърпичка на очите. Онова писмо (днес бих се обзаложил, че е било анонимно) й причиняваше много мъка. Жалко, защото тя умееше така хубаво да се смее! Тези две посещения ми внушиха мисълта да я поискам за жена. Тя ми каза, че имала един голям мъж в Китай и сега щяла да има един малък на кея „Малаке“; това бе уредено и тя ми даде парче торта.

Обаче господинът с черните бакенбарди идваше много често. Един ден, тъкмо дамата в бяло ми разправяше, че щяла да поръча за мен от Китай сини рибки и въдица да ги ловя, съобщиха, че е дошъл, и той бе приет. Ясно бе по начина, по който се погледнахме, че не се обичаме. Дамата в бяло му каза, че леля й (тя искаше да каже дамата в черно) отишла да купи нещо за Двете китайски човечета^[4]. Виждах двете човечета на камината и не разбирах защо трябва да се излиза да им се купува каквото и да било. Но всеки ден се явяват толкова трудни за разбиране неща! Господинът съвсем не изглеждаше натъжен от отсъствието на дамата в черно и каза на дамата в бяло, че иска да говори с нея за нещо сериозно. Тя кокетливо се настани в креслото си и със знак му каза, че го слуша. Той обаче ме гледаше и изглеждаше объркан.

— Това момченце е много мило — каза най-после, като ме погали по главата, — но…

— Това е малкият ми мъж — отвърна дамата в бяло.

— Ами не бихте ли могли да го изпратите при майка му? — запита господинът. — Само вие трябва да чуете това, което искам да ви кажа.

Тя отстъпи.

— Миличък — каза, — върви да играеш в трапезарията и ела чак когато те повикам. Хайде, миличък!

Отидох в трапезарията с наболяло сърце. При това тя бе много интересна поради една картина със стенен часовник, която представляваше планина на морския бряг и черква на фона на синьо небе. Когато часовникът биеше, по вълните се задвижваше един кораб, от един тунел излизаше локомотив с вагони, а във въздуха се издигаше балон. Но тъжна ли е душата, от нищо не й става весело. Впрочем часовниковата картина бе неподвижна, изглежда, че локомотивът, корабът и балонът потегляха само на кръглите часове, а един час е дълго нещо! Така поне беше по онова време. За щастие готвачката дойде да потърси нещо в бюфета и като ме видя толкова тъжен, даде ми конфитюр, който поуспокои сърдечните ми терзания. Но когато конфитюрът свърши, отново изпаднах в тъга. Макар часовникът да не бе още бил, аз си представях, че над тъжната ми самотност се трупат часове и часове. Навремени от съседната стая до мен долиташе повишеният глас на господина, той умоляваше дамата в бяло, после като че ли й се караше. Много добре. Но нямаше ли някога да свършат? Притисках си носа в стъклата на прозорците, измъквах косми от плетените столове, разширих дупките по тапетите, раздърпах ресните на завесите и какво ли не още? Ужасно нещо е скуката! Най-после, като не можех да издържам повече, приближих се безшумно до вратата, която водеше към стаята с китайските човечета, и се протегнах, за да стигна с ръка дръжката. Много добре знаех, че постъпвам невъзпитано и некрасиво, но дори и това ми вдъхваше някаква гордост.

Отворих вратата и заварих дамата в бяло права до камината. Коленичил в краката й, господинът бе разтворил широко ръце, като да я обгърне. Бе по-червен от петльов гребен, очите му бяха опулени. Как може човек да изпада в такова състояние?

— Престанете, господине — казваше дамата в бяло, която бе по-розова от друг път и много развълнувана. — Стига! Казвате, че ме обичате, затова спрете и не ме карайте да съжалявам…

Тя сякаш се боеше от него и като че ли бе на края на силите си.

Като ме видя, той бързо се изправи и струва ми се, че в оня момент му идеше да ме изхвърли през прозореца. Но вместо да ми се скара, както очаквах, тя ме притисна в обятията си и ме нарече „миличък“.

Като ме отнесе на канапето, тя дълго плака тихичко до лицето ми. Бяхме сами. За да я утеша, казах й, че господинът с бакенбардите е лош човек и че нямаше да й бъде мъчно, ако си беше останала с мен, както се бяхме разбрали. Но както и да е, установих, че възрастните са понякога много странни.

Едва бяхме дошли на себе си и влезе дамата в черно с пакети в ръце.

Тя запита идвал ли е някой.

— Идва господин Арну — отговори спокойно дамата в бяло, — но стоя само минутка.

Знаех, че това е лъжа, обаче ангелът-хранител на дамата в бяло, който от няколко мига навярно се бе вселил в мен, сложи невидимия си пръст на устата ми.

Не видях вече господин Арну и нищо вече не смущаваше моята любов с дамата в бяло, затова сигурно не съм запазил спомени за нея. До вчера, тоест повече от тридесет години, не знаех какво е станало по-нататък с нея.

Снощи бях на бала, даден от министъра на външните работи. Съгласен съм с лорд Палмерстън, който казваше, че животът би бил поносим, ако не са светските забавления. Ежедневната ми заетост не превишава нито силите ми, нито умствените ми способности и аз успях да си я направя интересна. Но официалните приеми ме съсипват. Знаех, че отиването ми на бала на министъра ще бъде досадно и ненужно, знаех това и все пак отидох, защото на човешката природа е присъщо да разсъждава смислено, а да действува по най-абсурден начин.

Едва бях влязъл в големия салон и съобщиха за пристигането на посланика на… и на съпругата му. Бях срещал вече много пъти посланика, чието изтънчено лице носи отпечатъка на преумора, дължаща се не изцяло на дипломатическата заетост. Разправят, че младостта му била много бурна, а в мъжки компании за него се разпространяват много анекдоти от галантно естество. Престоят му в Китай преди тридесет години бил особено наситен с приключения, които обичат да разказват на чашка кафе при закрити врати. Съпругата му, която нямах честта да познавам, ми се стори минала петдесетте. Бе цялата в черно — разкошни дантели открояваха възхитително миналата й красота, от която още бе останала някаква сянка. Почувствувах се щастлив, като ме представиха, защото безкрайно ценя разговорите с възрастни жени. Говорихме за хиляди неща под звуците на цигулките, които караха младите жени да танцуват, и тя случайно заговори за времето, когато живеела в някаква стара сграда на кея „Малаке“.

— Вие сте дамата в бяло! — възкликнах.

— Наистина, господине — отговори тя, — аз се обличах само в бяло.

— А аз, госпожо, бях вашият малък мъж.

— Какво! Вие сте синът на онзи прекрасен доктор Нозиер! Много обичахте сладкиши. Обичате ли ги още? Елате у дома. Всяка събота се събираме в тесен кръг на чай. Каква среща!

— А дамата в черно?

— Сега аз съм дамата в черно. Моята бедна леля почина по време на войната. В последните години на живота си тя често ви споменаваше.

Докато разговаряхме така, някакъв господин с бели мустаци и бакенбарди поздрави почтително жената на посланика с вдървената грациозност, присъща на бивш красавец. Стори ми се, че веднага познах брадичката му.

— Господин Арну — каза тя, — стар приятел.

Подарявам ти тази роза…

Ние живеехме в голям апартамент, пълен със странни неща. По стените имаше дивашко трофейно оръжие с окачени над него черепи и скалпове, индиански пироги заедно с веслата висяха от таваните редом с препарирани алигатори, във витрини имаше птици, гнезда, коралови клонки и неизброимо много малки скелети, които сякаш бяха изпълнени с ненавист и зложелателство. Не знаех какъв договор бе сключил баща ми с тези чудовищни същества, но сега знам: договора на колекционер. Той, мъдрият и тъй безкористен човек мечтаеше да натъпче цялата природа в един шкаф. Било в интерес на науката, така казваше и го вярваше, а всъщност, това се вършеше от колекционерска страст.

Цялото жилище бе напълнено с природни забележителности. Само в малкия салон не бе нахлула нито зоологията, нито минералогията, нито етнографията, нито науката за чудовищните видове; там нямаше ни змийски кожи, ни брони от костенурки, нямаше никакви кости или стрели, изработени от кремък, нито пък томахавки, а само рози. С тях бяха покрити целите тапети на малкия салон. Това бяха рози на пъпки, още неразтворени, скромни, всичките все едни и същи и всичките много красиви.

Майка ми, която изпитваше дълбоко недоволство от сравнителната зоология и от измерването на различни черепи, прекарваше деня в малкия салон, пред масата си за ръкоделие. Аз играех на килима в краката й с един овен, който, след като бе притежавал четири крака, бе останал само с три, поради което не подобаваше да стои редом с двуглавите зайци в колекцията на баща ми; имах и един палячо, който си движеше ръцете и миришеше на боя; по онова време трябва да съм бил с богато въображение, защото палячото и овенът бяха за мен различни герои от стотици интересни пиеси. Когато се случеше нещо извънредно любопитно на овена или на палячото, споделях го с майка си. Всеки път напразно. За забелязване е, че възрастните никога не разбират както трябва какво им обясняват малките деца. Майка ми си мислеше за друго. Не ме слушаше достатъчно внимателно. Това й бе голям недостатък. Обаче тя така ме гледаше с големите си очи, като ме наричаше „малък глупчо“, че всичко се оправяше.

Един ден в малкия салон тя остави бродерията си, взе ме на ръце и като посочи едно от цветята на тапета, ми каза:

— Подарявам ти тази роза.

И за да мога да го разпознавам, тя го отбеляза с кръстче с бодеца си за бродиране.

Никога подарък не ме е правил по-щастлив.

Децата на Едуард

— С тази чорлава коса момченцето ми прилича на разбойник. Подстрижете го като „децата на Едуард“, господин Валанс.

Господин Валанс, на когото майка ми казваше това, бе стар, пъргав куц перукер. Само като го погледнех, той ми напомняше някаква противна миризма на горещи маши за къдрене. Страхувах се от него поради мазните му от помада ръце, а и защото не можеше да ме подстриже, без да ми влязат косми във врата. Затова, докато ми слагаше бяла престилка и ми връзваше кърпа около врата, аз се дърпах, а той ми казваше:

— Ти все пак едва ли искаш, приятелчето ми, да си останеш с коси като на дивак, сякаш си слязъл от „Сала на «Медузата»“^[5].

С гръмкия си глас на южняк той разказваше по повод и без повод за корабокрушението на „Медузата“, от което едва се бил спасил след ужасни мъки. Сала, безполезните сигнали за помощ, яденето на човешко месо — всичко това биваше разказвано с чудесното настроение на човек, вземащ нещата откъм добрата им страна. Защото господин Валанс бе жизнерадостен човек!

Този ден той ми подреди косата, както ми се стори, прекалено бавно и й придаде фасон, който, щом можах да се видя в огледалото, ми се стори много странен. Видях косата си сплескана и подстригана равно като шапка над веждите и спусната надолу по бузите като кучешки уши.

Майка ми беше възхитена: Валанс наистина ме бил подстригал като децата на Едуард. Както съм бил облечен с дрехи от черно кадифе, оставало само — казваше тя — да ме затворят в кулата с по-големия ми брат…

— Само да посмеят! — добави тя, като ме взе на ръце с чаровна дързост.

И ме отнесе, все така притиснат към нея, до колата. Защото отивахме на гости.

Запитах я какъв е този по-голям брат, когото не познавах, и каква е тази страшна кула.

И моята майка, която притежаваше божественото търпение и веселото простодушие на хората, чиято единствена работа на този свят е да обичат, ми разказа в някакво опоетизирано детинско бръщолевене как двете деца на крал Едуард, които били хубави и добри, били изтръгнати от майка им и удушени в тъмницата на Лондонската кула от злия им вуйчо Ричард.

Вдъхновявайки се очевидно от една модна картина, тя добави, че кученцето на децата излаяло, за да ги предупреди за пристигането на убийците.

Накрая каза, че тази история е много стара, но толкова хубава и трогателна, че непрекъснато я изобразяват на картини и я представят в театрите, че всички зрители плачат, а и тя също е плакала.

Казах на мама, че това трябва да е много лош човек, за да разплаче и нея, и всички хора.

Тя ми отговори, че, обратно, нужно било да имаш възвишена душа и богато дарование, но аз не я разбрах. Тогава още нищо не разбирах от сладостта на сълзите.

Колата ни закара на остров Сен-Луи, пред една стара къща, непозната за мен. Изкачихме се по каменна стълба, чиито изтъркани и попукани стъпала ме гледаха намръщено.

На първия завой някакво кученце започна да джафка. „Ето го — помислих си, — това е кучето на децата на Едуард.“ Облада ме внезапен непреодолим, безумен страх. Разбира се, тези стъпала бяха на стълбата за кулата и аз с подстриганата си като калпак коса и кадифената си дрешка бях едно от децата на Едуард. Сигурно щяха да ме умъртвят. Но аз не исках, вкопчих се в роклята на майка си и запищях:

— Отведи ме оттук! Отведи ме! Не искам да се качвам по стълбата на кулата!

— Я млъкни, глупчо… Хайде, хайде, миличък, не се страхувай… Това дете наистина е прекалено нервно… Пиер, Пиер, момченцето ми, вразуми се!

Обаче, вкопчен в полата й, аз не чувах нищо, крещях, пищях, задушавах се. Изпълненият ми с ужас поглед се рееше всред сенки, оживели от плодовит страх.

От писъците ми на площадката се отвори една врата и от нея излезе стар господин, в чието лице познах — въпреки ужасния ми страх и въпреки гръцката му шапчица и халата — моя приятел Робен, приятеля ми Робен, който веднъж седмично ми носеше сухи сладки в хастара на шапката си. Робен беше, но аз не можех да схвана защо е в кулата, тъй като не знаех, че кулата е къща и че е естествено, след като е толкова стара, старецът да живее в нея.

Той ни подаде ръце: в лявата държеше табакера, а в дясната стискаше между палеца и показалеца щипка тютюн. Той беше.

— Влезте, мила госпожо! Жена ми е по-добре, ще се радва много да ви види. Но както ми се струва, уважаемият Пиер не е спокоен. Дали нашето кученце не го е уплашило?… Тук, Финет!

Бях се успокоил. Казах му:

— Вие живеете в отвратителна кула, господин Робен.

При тия думи майка ми ме ощипа по ръката със съвсем явното намерение да ме възпре да поискам от моя добър приятел Робен някакъв сладкиш. Което именно и щях да сторя.

В жълтата приемна на господин и госпожа Робен Финет много ми помогна. Играх с нея, защото в ума ми бе останало, че тя се разлаяла срещу убийците на децата на Едуард. Ето защо разделих с нея сладкиша, който ми даде господин Робен. Но човек не може да се занимава дълго с едно и също нещо, особено ако този човек е малко дете. Мислите ми скачаха от едно на друго като птиченца от клон на клон, после се спряха отново на децата на Едуард. След като си бях вече съставил мнение за тях, побързах да го съобщя. Дръпнах господин Робен за ръкава:

— Вижте какво, господин Робен, ако мама беше в Лондонската кула, щеше да попречи на злия вуйчо да удуши децата на Едуард с възглавниците им.

Стори ми се, че господин Робен не разбра моята мисъл с цялата й сила, но когато останахме сами, мама и аз, на стълбата, тя ме взе на ръце и каза:

— Чудовище! Дай да те целуна!

Чепката грозде

Бях щастлив, много щастлив. Представях си баща ми, майка ми и прислужницата като страшно мили великани, видели първите дни от съществуването на света, неизменни, вечни, единствени по рода си. Бях сигурен, че ще съумеят да ме запазят от всякаква беда и при тях се чувствувах в пълна безопасност. Доверието, което ми вдъхваше майка ми, бе безкрайно: като си спомня за това божествено, чаровно доверие, изпитвам изкушението да изпратя целувки на малчугана, който съм бил, а онези, които знаят колко е трудно да запазиш на тоя свят едно чувство в цялата му пълнота, ще разберат подобен порив към такива спомени.

Щастлив бях. Хиляди неща — познати и същевременно тайнствени — заемаха място във въображението ми, хиляди неща, които сами по себе си не представляваха нищо, но бяха част от живота ми. Съвсем малък бе този мой живот, но бе един живот, сиреч — център на нещо, средище на света. Не се усмихвайте на думите ми или се усмихнете приятелски и помислете, че всяко живо същество, та дори и малкото кученце е средище на много неща.

Бях щастлив, че виждам и чувам. Достатъчно бе майка ми да открехне гардероба си с огледалото, за да предизвика у мен някакво тънко и изпълнено с поезия любопитство. Че какво толкова имаше в този гардероб? Божичко! Какво ли нямаше! Бельо, напарфюмирани тоалетни пакетчета, картонени и други кутии. Днес подозирам, че горката ми майчица е имала слабост към кутиите. Имаше ги всякакви, и то в невероятно количество. А тези кутии, които ми бе забранено да докосвам, ме подтикваха към дълбоки размисли. И играчките караха главичката ми да работи, или поне обещаните ми играчки, онези, които очаквах да получа, защото другите, които имах, не съдържаха вече за мене никаква тайна и следователно — никакъв чар. Колко красиви обаче бяха играчките от мечтите ми! Едно друго чудо — това бе големият брой чертички и фигури, които можеш да направиш с молив и перо. Аз рисувах войници: правех кръгла глава и поставях отгоре й триъгълна военна шапка. Чак след много наблюдения започнах да слагам главата вътре в шапката, до веждите. Чувствителен бях към цветята, благоуханията, красиво наредената маса, хубавите дрехи. Гордеех се мъничко с окичената си с пера баретка и с шарените си чорапи. Обаче повече от отделните предмети обичах тяхната съвкупност: къщата, въздуха, светлината, как да кажа? С една дума: живота. Бях обгърнат от голяма нежност. Никога птиченце не се е търкаляло с по-голяма сладост в пуха на гнездото си.

Бях щастлив, много щастлив. И все пак завиждах на едно друго дете. Наричаше се Алфонс. Не знаех да има и друго име и е много вероятно да е бил само с това. Майка му беше перачка и работеше по къщите. Алфонс се шляеше по цял ден из двора или на кея, а аз наблюдавах от прозореца омацаното му лице, жълтата му четина, панталонките със скъсано дъно, чехлите, които влачеше из локвите. И на мен ми се щеше да джапам на воля из локвите. Алфонс все обикаляше около готвачките и получаваше от тях заедно с множеството плесници по няколко сухи парченца баница с месо. Понякога конярите го пращаха да напълни на помпата кофа вода, която той отнасяше гордо със зачервено лице и изплезен език. Завиждах му. Него не го принуждаваха като мен да учи басните на Лафонтен, не се боеше, че ще му се карат за някакво петно на престилката! Не бе задължен да казва: Добър ден, господине! Добър ден, госпожо! на хора, чиито добри или лоши дни и вечери никак не го интересуваха; той нямаше като мен Ноев ковчег и люлеещо се конче, но пък играеше колкото си искаше с уловените от него врабчета, със скитащите като него кучета и дори с конете от яхъра, докато кочияшът не го изгонеше с някоя метла. Бе свободен и смел. От двора — неговото владение — той ме гледаше на прозореца както се гледа птиче в клетка.

Този двор бе весел, защото в него идваха всякакви животни и прислужници. Беше голям двор — групата жилища, които го затваряха от южната страна, бяха покрити със стара възлеста и жалка асма, над която имаше слънчев часовник с изличени от слънцето и дъжда цифри: удивляваше ме стрелката от сянка, която се плъзгаше неусетно по стената. От всички извиквани от мен призраци, споменът за стария двор е за парижаните днес от най-чудноватите. Техните дворчета са най-много четири квадратни метра, в тях можеш да видиш късче небе, голямо колкото носна кърпа, над петте етажа, поставени един над друг като долапи. Това е напредък, само че нездравословен.

Един ден стана така, че този толкова весел двор, където домакинките идваха сутрин да си напълнят стомните с вода от помпата, а към шест часа готвачките пък миеха салати в месингови съдове, като разменяха по някоя дума с конярите — та стана така, че извадиха паветата от двора, извадиха ги, за да ги наредят отново, но тъй като през това време бе валяло, дворът бе съвсем разкалян и Алфонс, който се чувствуваше в него като сатир в своята гора, бе получил от главата до петите цвета на почвата. Той разместваше паветата весело и ревностно. После, като вдигна глава и ме видя вграден горе в прозореца, ми даде знак да сляза. Много ми се играеше с него на местене на павета. Горе в моята стая аз нямах павета за местене. Случи се, че вратата на апартамента бе оставена отворена. Слязох на двора.

— Ето ме — казах на Алфонс.

— Дръж това паве — каза ми той.

Изражението му бе свирепо, а гласът — дрезгав; подчиних се.

Изведнъж павето ми бе изтръгнато от ръцете, почувствувах, че някой ме вдига. Беше прислужницата ни, тя ме отнесе с възмущение. Изми ме с марсилски сапун и ми се скара, задето играя с един уличник, един скитник, един нехранимайко.

Майка ми добави:

— Алфонс е зле възпитан, това не е негова вина, а негово нещастие, но възпитаните деца не трябва да се събират с невъзпитани.

Бях умно и дълбокомислено дете. Запомних думите на майка ми, а те се свързаха кой знае как с онова, което научих за прокълнатите деца от обясненията в старата Библия в картинки.

Чувствата ми към Алфонс се измениха коренно. Вече не му завиждах, не. Той ми вдъхна някаква смесица от жалост и ужас. „Не е негова вина, а негово нещастие.“ Тези думи на майка ми ме изпълниха с вълнение за него. Добре постъпихте, мамо, че в най-крехката ми възраст ми разкрихте невинността на нещастните хора. Думите ви бяха полезни: мой дълг бе да не ги забравям по-нататък в живота.

Както и да е, този път те ми подействуваха, бях разчувствуван за съдбата на прокълнатото дете. Един ден, когато той измъчваше на двора папагала на една възрастна наемателка, аз наблюдавах този силен и мрачен Каин с цялото жалостиво благочестие на добър малък Авел. Щастието, уви! създава Авеловци! Наумих си да му дам доказателство за състраданието си. Мислех да му пратя целувка, обаче недружелюбното му лице ми се видя не дотам подходящо и сърцето ми се отказа от този дар. Дълго търсих какво бих могъл да му дам — затруднението ми бе голямо. Да дам на Алфонс люлеещото се конче, което при това бе останало без опашка и без грива, ми се видя прекалено много. Освен това дали подаряването на кон е наистина израз на състрадание? Подаръкът трябваше да е подходящ за прокълнато същество. Може би цвете? В стаята имаше букети цветя. Само че цветето прилича на целувка. Съмнявах се Алфонс да обича цветя. В голямо недоумение направих оглед на трапезарията. И изведнъж радостно плеснах с ръце — бях намерил.

На бюфета в една купа имаше великолепно грозде. Качих се на стол и взех една голяма и тежка чепка, която изпълваше три четвърти от купата. Бледозелените зърна бяха златисти от едната страна, така че човек би могъл да си представи как чудесно ще се стопят в устата, но аз не хапнах от тях. Изтичах да взема конец от масата за ръкоделие на майка ми. Беше ми заръчано да не вземам нищо от там. Обаче човек трябва да умее и да не се подчинява. Вързах чепката на края на конеца и като се наведох над пречката на прозореца, извиках Алфонс и бавно заспусках гроздето към двора. За да го види по-добре, прокълнатото дете отмахна от очите си жълтите кичури коса, а когато чепката стигна до ръката му, той я дръпна от конеца, после, вдигнал глава, ми се изплези, разпери подигравателно ръка пред носа си и избяга с чепката, като ми показа задника си. Моите приятелчета не ме бяха свикнали на такива обноски. Отначало бях много разсърден. Но се успокоих с една мисъл: „Добре постъпих, като не изпратих нито цвете, нито целувка“.

При тази мисъл злобата ми се изпари, дотолкова е вярно, че когато себелюбието е задоволено, останалото е без значение.

И все пак, когато реших, че трябва да изповядам случката на майка си, отново изпаднах в униние. Но нямаше защо: майка ми се скара, но не с лошо — видях по очите й, които се смееха.

— Човек трябва да подарява своето, а не чуждото — каза ми тя, — а и трябва да умее да дава.

— Това е тайната на щастието, но малцина я знаят — добави баща ми.

Той обаче я знаеше!

Марсел със златистите очи

Бях петгодишен и за света си изграждах представа, която впоследствие се наложи да променя — жалко, тя беше чудесна. Един ден, както бях зает да рисувам човечета, майка ми ме извика, без да помисли, че ми пречи. Майките проявяват такива недомислия.

Този път ставаше въпрос да ми облекат по-хубави дрехи. Не изпитвах такава потребност, в тях се чувствувах неудобно. Дърпах се, кривях се, бях непоносим.

Мама ми каза:

— Кръстницата ти ще дойде: хубаво ли ще бъде, ако не си облечен!

Кръстницата ми! Още не я бях виждал, не я познавах. Не знаех дори, че съществува. Но много добре знаех какво е кръстница: бях го чел в приказките и бях видял на картинки, знаех, че кръстницата е вълшебница.

Оставих милата си майка да ме вчесва и сапунисва колкото си иска. Мислех за кръстницата си с безкрайното желание да се запозная с нея. И макар че обикновено задавах много въпроси, този път не запитах нищо за онова, което изгарях да узная.

„Защо?“

Питате защо? О! Защото не смеех, защото според моите разбирания вълшебниците обичат мълчанието и тайнствеността, защото в чувствата има нещо така ценно, че и най-неопитното в света сърце инстинктивно гледа да го запази, защото и за детето, както за зрелия мъж, съществуват неизразими неща, защото, без да я познавам, аз обичах кръстницата си.

Ще останете много учудени, но за щастие понякога действителността съдържа нещо непредвидено, което я прави поносима… Моята кръстница бе извънредно красива. Щом я видях и я познах. Беше точно такава, каквато очаквах, това бе моята вълшебница. Наблюдавах я прехласнат, но не бях изненадан. Този път, и то съвсем непредвидено природата бе създала нещо равностойно на мечтите за красота на едно малко дете.

Кръстницата ми ме погледна — очите й бяха златисти. Усмихна ми се и аз видях, че зъбите й са дребни като моите. Заговори — гласът й бе ясен и мелодичен като изворче в гората. Целуна ме — устните й бяха свежи и аз още ги усещам на бузата си.

Гледайки я, аз изпитвах безкрайна сладост, а изглежда, че тази среща е била чаровна от всяка гледна точка, защото споменът, останал от нея, е изчистен от всичко, което би могло да го накърни. Той е наситен със сияйна простота. С устни, полуотворени за усмивка и целувка, права и с разтворени обятия — такава я виждам неизменно аз моята кръстница.

Тя ме вдигна на ръце и ми каза:

— Дай да видя какъв цвят имат очите ти, съкровище мое.

После, като разроши къдриците ми, добави:

— Русичък е, но косите му ще потъмнеят.

Моята вълшебница познаваше бъдещето. Обаче снизходителните й предсказания не го показаха напълно. Днес косата ми не е вече нито руса, нито черна.

На другия ден тя ми изпрати играчки, направени, както ми се стори, не за мен. Аз живеех с моите книжки, с моите картинки, с бурканчето ми с лепило, кутиите с боички и с всички неща, необходими на едно умно и слабичко момченце, което вече водеше заседнал живот и наивно се запознаваше посредством играчките си с усета за форми и багри — извор на толкова мъка и радост.

Избраните от кръстницата ми играчки оставаха извън този живот. Това бе цял комплект за спортуване, за гимнастика — трапец, въжета, успоредка, гири, щанга, — всичко необходимо, за да се упражни силата на едно дете и да се подготви мъжествеността му.

За беда аз вече бях свикнал с писалищната маса, имах влечение към изрязване на картинки, което се вършеше търпеливо вечер на светлината на лампата, и дълбок усет за образност, така че излизах от кръга на заниманията си на бъдещ артист по силата на някакво внезапно пощръкляване, на бясно желание за безредие, за луди игри без правила, без ритъм — на крадци, на корабокрушение, на пожар. Цялата апаратура от лакирано чемширено дърво и желязо ми се стори студена, тежка, много канализирана, бездушна до деня, когато, за да ми покаже как да си служа, кръстницата ми не вложи в нея малко от своя чар. Тя вдигаше решително щангата и като извиваше лакти назад, ми показваше как тя развива гърдите, като се поставя на гърба и под мишниците.

Един ден тя ме взе на коленете си и ми обеща един кораб с всичките му принадлежности: платна и оръдия от страничните отвори. Кръстницата ми говореше за морското дело като морски вълк. Не забравяше нито марса на задната част на кораба, нито въжетата, нито най-горното, четириъгълно платно, нито папагала. Тия нейни странни думи нямаха край, тя сякаш ги произнасяше с приятелско чувство. Навярно те й напомняха много неща. Нали вълшебниците ходят по водата.

Не получих този кораб. Никога обаче не съм изпитвал потребност, дори и в детската си възраст, да притежавам неща само за да им се радвам, а корабът на моята вълшебница запълни много мои часове. Виждах го. И още го виждам. Не е вече играчка, а призрак. Носи се безшумно по някакво потънало в мъгли море и на палубата му съзирам една неподвижна женска фигура с безжизнено отпуснати ръце и големи невиждащи очи.

Нямаше вече да я видя. Още тогава си бях съставил точна представа за характера й. Чувствувах, че е родена за да бъде харесвана и обична, че точно затова е на този свят. Уви, не се мамех! Впоследствие научих, че Марсел (тя се наричаше Марсел) винаги е вършела само това.

Години по-късно научих нещо за живота й. Марсел и майка ми се познавали още от пансиона в манастира. По-голяма с няколко години обаче, майка ми била твърде разумна и прекалено сдържана, за да стане постоянна дружка на Марсел, която влагала в приятелствата си необикновена жар и някаква лудост. Пансионерката — дъщеря на търговец, — която вдъхнала на Марсел особено странни чувства, била пълна, спокойна девойка, присмехулна и ограничена. Марсел не я изпускала от поглед, избухвала в сълзи за една дума, за един жест на приятелката си, обсипвала я с клетви, ежечасно й правела сцени на ревност, а в занималнята й пишела писма по двадесет страници, така че най-после дебелото момиче изгубило търпение и заявило, че му е дошло до гуша и иска да го оставят на мира.

Бедната Марсел се отдръпнала толкова потисната и тъжна, че майка ми я съжалила. Оттогава започнала връзката им, малко преди майка ми да напусне манастира. Те си обещали да си ходят на гости и удържали думата си.

Бащата на Марсел бил най-добрият човек на света, очарователен, много остроумен, но лишен от здрав разум. Напуснал без причина флотската служба след двадесет години плаване. Хората се чудели. Трябвало е да се чудят как е останал толкова дълго на служба. Имотното му състояние било средно, а поддържането му — отвратително.

Един дъждовен ден, както гледал през прозореца, видял жена си и дъщеря си да вървят пеша, затруднени от дългите поли и големия чадър. За първи път си дал сметка, че нямат кола и това откритие много го натъжило. Начаса обърнал в пари ценните си книжа, продал скъпоценностите на жена си, взел на заем пари от разни приятели и хукнал към Баден. Тъй като имал непогрешим усет за залагания на карти, заложил всичко с цел да спечели за коне, каляска и ливрея. Върнал се в къщи след осем дни без грош и уверен повече от всякога в усета си да залага суми в играта.

Оставало му едно малко имение в Ла Бри, където се заловил да отглежда ананасови дървета. След една година се наложило да продаде капитала, за да плати парниците. Тогава се хвърлил да изобретява машини и жена му починала, без това да му направи впечатление. Изпращал планове и доклади до министри, в камарите, в Института, до научни дружества, навсякъде. Понякога докладите били в стихове. И все пак си докарвал някакви средства, изхранвал се. Това било някакво чудо. Марсел намирала това за нещо обикновено и си купувала шапки с всичките пари, които й попаднели под ръка.

Колкото и млада да е била по онова време, майка ми не разбирала живота по този начин и Марсел я плашела. Но я обичала.

— Да знаеш само — казваше ми майка ми стотици пъти, да знаеш само колко беше чаровна!

— О! Скъпа мамо, представям си я отлично!

Между тях обаче станало някакво скарване и причината за него било едно нежно чувство, което не би трябвало да остане в сянката, където крием грешките на скъпите за нас хора, но което аз не бива да разнищвам, така, както който и да било друг. Не бива, казвам, а и не мога, тъй като по въпроса имам само съвсем бегли сведения. Майка ми тогава била сгодена за един млад лекар, който не след дълго се оженил за нея и станал мой баща. Марсел била чаровна, казах го вече много пъти. Тя вдъхвала и излъчвала любов. Баща ми бил млад… Те се срещали, разговаряли. И какво друго?… Майка ми се омъжила и повече не видяла Марсел.

Обаче след двегодишно забвение хубавицата със златистите очи получила опрощение. Получила го така здраво, че я помолили да ми стане кръстница. Между другото тя се била омъжила. Мисля, че това твърде е спомогнало за сдобряването. Марсел обожавала съпруга си — някакъв дребен мургав мъж, същинско чудовище, — който от седемгодишна възраст обикалял моретата на един търговски кораб и когото силно подозирам, че се е занимавал с търговия на роби. Понеже имал имущества в Рио де Жанейро, той отвел там и кръстницата ми.

Майка ми често казваше:

— Не можеш да си представиш какъв беше мъжът на Марсел: маймуна, маймуна, облечена от глава до пети в жълто. Не говореше никакъв език. Знаеше само по някоя дума от всеки, а се изразяваше като викаше, жестикулираше и си въртеше очите. За да бъда справедлива — имаше великолепни очи. И не вярвам, че е бил родом от островите — добавяше майка ми, — беше си французин, родом от Брест и се наричаше Дюпон.

Нека ви кажа, че майка ми наричаше „острови“ всички страни извън Европа, това довеждаше до отчаяние баща ми, автор на различни трудове по сравнителна етнография.

— Марсел — продължаваше майка ми — беше луда по мъжа си. В първите години, като им отивахме на гости, все като че ли им пречехме. Тя бе щастлива три или четири години, казвам „щастлива“, защото трябва да се държи сметка за различните вкусове. Но по време на пътуването й до Франция… ти не си спомняш, тогава беше много малък?

— О, мамо, прекрасно си спомням.

— Добре, по време на това нейно пътуване нейният арапин възприел там на островите ужасни привички: напивал се в моряшките кръчми с долни жени. Ранили го с нож. Щом научи това, Марсел замина. Тя се грижила за мъжа си с онова прекрасно усърдие, което влагаше във всичко. Но той повърнал кръв и починал.

— А Марсел не се ли върна във Франция, мамо? Защо не съм виждал вече кръстницата си?

На този въпрос майка ми отговори неохотно:

— Като вдовица тя се запознала в Рио де Жанейро с флотски офицери, които й сторили голямо зло. Не трябва да мислиш лошо за Марсел, детето ми, тя бе особена жена, не постъпваше като другите. Само че ставаше трудно да я приемаме в къщи.

— Мамо, аз не мисля лошо за Марсел, само ми кажете какво е станало с нея.

— Обикнал я един флотски капитан-лейтенант, синко — нещо съвсем естествено, — и я компрометирал, защото едно толкова красиво завоевание ласкаело честолюбието му. Няма да ти кажа кой е, днес той е контраадмирал и ти многократно си вечерял с него.

— Какво! Това да не е оня червендалест дебелак В…? Ами да, мамо, този адмирал разказва след вечеря забавни историйки за жени.

— Марсел го обичала до лудост. Вървяла подире му навсякъде. Но нали разбираш, аз не знам подробно тази история. Тя завършила трагично. Двамата били в Америка — не мога да ти кажа точно къде, защото никога не съм могла да запомня географските имена. Понеже му била дотегнала, той я оставил под някакъв предлог и се завърнал във Франция. Докато го чакала там, научила от някакъв незначителен парижки вестник, че той се показвал в театъра с една актриса. Не могла да издържи и макар и болна от треска заминала. Това било последното й пътуване. Горката ти кръстница починала на парахода и била хвърлена в платнен чувал в морето.

Ето какво ми разказа майка ми. Не зная повече. Но всеки път, когато небето е с нежносиви оттенъци, а вятърът издава тихи вопли, мисълта ми се носи към Марсел и аз й казвам:

„Бедна, прокълната душа, нещастна душа, бродеща по вековечния океан — люлка на първите любовни чувства по земята; ти, скъп мой призрак, кръстнице и вълшебнице моя, бъди благословена от най-верния от всички влюбени в теб, от единствения може би човек, който още си спомня за теб! Бъди благословена за дара, който ти с едно твое навеждане постави в люлката ми; бъди благословена, задето ми разкри по времето, когато мисълта ми едва се пробуждаше, прелестните терзания, причинявани от Красотата на сърцата, жадни да я опознаят; благославя те оня, когото ти взе на ръце в детската му възраст, за да се вглеждаш в цвета на очите му! Това дете бе най-щастливият и ако мога да кажа, най-добрият твой приятел! На него именно ти с твоето женско великодушие даде най-много, като с обятията си му откри безкрайния свят на мечтите!“

Бележка, написана призори

Това бе жътвата от една зимна нощ — първият сноп мои спомени. Да го оставя ли да се понесе по вятъра? Не е ли по-добре да го завържа и отнеса в хамбара? Мисля, че той ще бъде отлична храна за духовете.

Господин Литре^[6] — най-ученият и най-добрият от всички хора — изразил желание всяко семейство да има своя архива и история на своите нрави. „Откакто науката за живота ме научи да уважавам традициите и съхраняването им — казвал той, — често съм съжалявал, че през средновековието градските семейства не са помислили да си правят обикновени дневници, където да се записват най-важните случки от домашния бит и да се предават от поколение на поколение, докато дадена фамилия съществува. Колко любопитни биха били такива дневници, които — макар и със съвсем оскъдни сведения — биха стигнали до нашето време. Колко много понятия и опит са изгубени, а със съвсем малко грижа и последователност те биха могли да бъдат спасени!“

Добре, аз ще осъществя повика на мъдрия старец — ще запазя написаното, то ще сложи началото на дневника на семейство Нозиер. Нека не губим нищо от миналото. Само с миналото се гради бъдещето.