Анатол Франс
Малкият Пиер (6)

VI
Геният е обречен на несправедливост

Геният е непризнат и обречен на несправедливост, отрано се убедих в това. На четири години рисувах с жар, но вместо да се занимавам със заобикалящите ме предмети, аз рисувах само войници. Да си призная, не ги рисувах от натура — природата е сложна и трудно се наблюдава. Не ги рисувах и по картинките, които си купувах по за едно петаче. По тях имаше цяла плетеница от чертички, в които се обърквах. Рисувах съвсем опростено само това, което си спомнях от тях. Моите войници имаха едно кръгче вместо глава, една черта вместо тяло и четири чертички вместо крака и ръце. Начупена като мълния линия представляваше пушката с ножа и ставаше много изразително. Не рисувах шапката направо върху главата, а над нея, за да покажа колко хубаво мога да изпиша и главата, и шапката. Рисувах много войници в този стил, присъщ на детските рисунки. Това бяха, тъй да се каже, скици, при това съвсем опростени скици. Все едно как ги измайсторявах — харесвах си войниците. Рисувах ги с молив, като непрекъснато го плюнчех, за да излиза по-ясно. Предпочитах да рисувам с перо, но ми бяха забранили да пипам мастилото, за да не се изцапам. Тъй или иначе, бях доволен от произведенията си и смятах, че имам дарба. Скоро щях сам да се удивя от себе си.

Една зимна вечер, паметна вечер наистина, рисувах на масата в трапезарията — Мелани тъкмо я беше разтребила. Лампата със зелен китайски абажур разпръсваше мека светлина върху листа. Бях нарисувал вече пет-шест войника както си знаех, без много-много да се престаравам. Внезапно ме озари гениалната мисъл да не рисувам краката и ръцете им с по една чертичка, а с по две успоредни. Така помежду им се очертаваше пространство, което създаваше илюзия за реалност. Това беше самият живот. Прехласнах се от възторг. Дедал, изваял за пръв път статуите си в движение, едва ли е бил по-щастлив от творбата си. Можех да се запитам дали аз пръв съм измислил този изкусен начин на изображение, или съм виждал и други примери. Но изобщо не ми хрумна да се запитам. Не се запитвах нищо, само съзерцавах творението си, отворил широко очи, изплезил език, смаян. После, като истински художник, ми се прииска да покажа произведението си, та и другите да му се порадват, ето защо се приближих до мама, която четеше. Показах й издраскания лист и извиках:

— Погледни!

Като видях, че не ми обърна никакво внимание, поставих войника върху книгата й.

Мама беше страшно търпелива.

— Чудесно — каза ми тя ласкаво, но по тона й разбрах, че не забелязва преврата, който бях направил в изобразителното изкуство.

Повторих няколко пъти:

— Мамо, гледай!

— Добре де, видях. Остави ме на мира.

— Не! Нищо не виждаш, мамо!

И понечих да дръпна книгата, която отвличаше вниманието й от моя шедьовър.

Мама ми забрани да пипам книгата с изплесканите си ръце.

Извиках й отчаяно:

— Ама не виждаш ли?

Тя не виждаше нищо и ми каза да млъкна.

Обиден от подобна несправедливост, тропнах с крак, облях се в сълзи и разкъсах творението си.

— Какво нервно дете! — въздъхна мама.

И ме сложи да си легна.

Обзе ме мрачно отчаяние. Помислете си само! Да направиш такъв огромен скок в изкуството, да измислиш изумителен начин за изобразяване на живота и за награда вместо слава да те сложат да си легнеш!

Малко след това преживях нещо подобно и пак ми стана много мъчно. Сега ще разкажа как се случи. Мама лесно ме научи да пиша горе-долу буквите. Като разбрах как се пише, реших, че вече нищо не ми пречи да напиша цяла книга. Под надзора на милата мама се заех да напиша малък нравоучителен богословски трактат. Започнах го с думите: „Що е бог…“ и веднага занесох листа на мама да я попитам правилно ли съм го написал. Мама ми каза, че е правилно, но че в края на тази фраза трябва да се пише въпросителна. Попитах я какво значи въпросителна.

— Това — каза мама — е знак, който означава, че задаваме въпрос, че питаме нещо. Трябва да сложиш въпросителна, щом питаш: „Що е бог?“.

Отговорих й знаменито.

— Аз не питам. Защото знам.

— Напротив, питаш, моето момче.

Двадесет пъти повторих, че не питам, понеже знам, и категорично отказвах да сложа въпросителна, което ми се струваше като знак за невежество.

Мама ме укори за упорството ми и ми каза, че съм глупчо.

Авторското ми честолюбие бе засегнато и аз й отговорих неприлично, поради което бях наказан.

Много съм се променил оттогава, вече не отказвам да сложа въпросителни навсякъде, където е необходимо. Нямам дори нищо против да слагам големи въпросителни в края на всичко, което пиша, което казвам и което мисля. Ако беше жива, горката ми майка сигурно щеше да ми каже, че сега пък слагам прекалено много въпросителни.