Анатол Франс
Малкият Пиер (5)

V
Последиците от едно погрешно заключение

Още нещо си спомням смътно от времето, когато правех началните си стъпки. Не е кой знае какво, но всяко начало има значение за нас, защото ни открива път към загадъчното и понеже не сме в състояние да опознаем началото на човешката мисъл, приятно ни е, когато успеем да проследим пробуждането на разума у детето. И ако това дете не е нито изключително, нито необикновено, то е още по-драгоценен обект за наблюдение, защото в него са събрани особеностите на множество деца. Точно затова ще разкажа моята малка история, пък и, да си призная, приятно ми е да си я припомня.

Един ден… не мога да се изразя по-точно, защото мястото на този ден отдавна е останало в наниза на дните и аз никога вече не ще мога да го открия… та един ден, връщайки се от разходка с моята стара бавачка Мелани, влязох както обикновено в стаята на мама и изведнъж усетих непознат мирис — по-късно разбрах, че така миришат недогорелите въглища, — не остър и задушлив, а някак неуловим, коварен, замайващ мирис; той ми направи особено впечатление, защото тогава обонянието ми беше като на кученцето Кер, а не като на поета на уханията господин Робер дьо Монтескьо. И тъй, докато този неизвестен или по-скоро непознат мирис гъделичкаше непривикналите ми ноздри, милата ми майчица, след като ме попита дали съм бил послушен по време на разходката, пъхна в ръката ми някакво изумруденозелено стъбло, дълго като кухненски нож, но много по-дебело, посипано със захар, проблясващо, приказно съблазнително и невиждано дотогава.

— Опитай го — подкани ме мама, — много е вкусно.

Наистина беше много вкусно. Като отхапах от тази пръчица, тя се разтопи в устата, като че ли се разнищи, и наистина не приличаше на нито един сладкиш, който бях опитвал дотогава.

Това сладко растение извика в мен мисли за плодовете на онази земя, където през скали от карамел текат ручеи гроздов сок. Макар всъщност да вярвах в тези блажени страни толкова, колкото Вергилий е вярвал в Елисейските полета, предизвикващи възторга на гърците:

Quamvis elysios miretur Graecia campos^[1]

Но и аз като Вергилий обичах вълшебните измишльотини и изпадах в захлас пред тях, макар да нямах представа как сладкарите превръщат стръкчето ангелика в такава приятна и топяща се на небцето захарна пръчка. Защото тази смарагдова пръчица всъщност беше стъбълце ангелика; госпожа Комон беше получила цяла кутия от Ниор и дала и на мама.

Няколко дни след това, връщайки се пак от разходка с моята бавачка Мелани, долових в стаята на мама същия особен сладникав и коварен мирис, който бях усетил, когато вкусих за първи път захарната пръчка и който смятах, че идва от ангеликата.

Прегърнах мама както винаги. Тя ме попита хубаво ли съм си играл, аз казах „да“; ядосвал ли съм Мелани, аз казах „не“. И след като изпълних синовните си задължения, зачаках мама да ми даде захарна пръчка. Тя обаче се наведе отново над везбата си и явно нямаше никакво намерение да ми даде каквото и да било, осмелих се да си поискам притеснено сладка пръчка въпреки че бях много чувствителен и стеснителен. Мама вдигна очи от ръкоделието си, погледна ме малко изненадано и ми отговори, че няма.

И през ум не ми мина да я заподозра в лъжа, помислих, че се шегува и нарочно не изпълнява веднага желанието ми — или за да ми се поиска още повече, или поради лошия навик, присъщ дори на най-сериозните хора, които обичат да си поиграят с кучетата и децата, за да ги направят още по-нетърпеливи.

Започнах да й врънкам да ми даде захарна пръчка. Тя ми повтори, че няма и очевидно беше искрена. Да, ама аз вярвах на обонянието и на спомена за първата пръчка, затова не се отказвах и твърдях, че сигурно има в стаята, щом усещам мириса й.

Историята на науките изобилствува с примери за подобни заблуждения; и най-великите гении на човечеството са се лъгали като малкия Пиер Нозиер. Той приписваше на едно тяло известно свойство, присъщо на друго тяло. Във физиката и в химията съществуват зле обосновани закони, които са и ще бъдат в сила, докато най-сетне някой ден ги отменят.

Милата мама изобщо не помисли за това, само сви рамене и ме нарече глупчо. Аз се обидих, казах, че не съм глупчо и че в стаята има захарна пръчка, щом ми мирише на нея, и че не е хубаво мама да лъже малкото си момче. При този упрек мама ме погледна изненадано и много натъжено. Тогава аз внезапно проумях, че миличката мама не лъже и макар да ми мирише, в стаята няма захарни пръчки.

Ето как със сърцето си стигнах до истината. И ми се иска да кажа колко хубаво би било винаги да следваме гласа на сърцето си. Такава би могла да бъде поуката от тази случка — нежните души биха я приели с радост. Но аз съм длъжен да кажа истината, дори тя да не се хареса. И сърцето се лъже като разума, неговите заблуди са също така пагубни и от тях можем да се избавим много по-трудно, защото винаги са свързани с нещо хубаво.