Анатол Франс
Малкият Пиер (4)

ІV
Малкият Пиер попада във вестника

Преди да се науча да чета, вестниците ми се струваха нещо загадъчно и страшно ме привличаха. Като гледах татко как разгръща тези огромни листове, обсипани с малки черни знаци и докато чете отделни места на глас, от тях изникват цели мисли, струваше ми се, че пред очите ми става чудо. От тънкия лист, покрит с криволици без какъвто и да било смисъл за мен, избликваха злодеяния, катастрофи, приключения, празненства, Наполеон Бонапарт избягваше от крепостта Хам, Палечко ставаше генерал, тлъстият бик Дагобер се разхождаше из Париж, убиваха херцогиня дьо Прален. И всичко това беше събрано на един-единствен лист, и не само това, а и още хиляди други неща, не толкова забележителни, по-познати, но все пак възбуждащи любопитството ми: например разните господа, които нанасяха или получаваха удари, оставяха се да ги премазват колите, падаха от покривите или отнасяха на полицейския комисар намерената кесия. Къде се сместваха толкова господа, пък аз не виждах нито един? Напразно напрягах да си представя поне един „господин“. Вечно питах и разпитвах за тях, но никога не ми отговаряха, както ми се искаше.

В тия далечни дни госпожа Матиа идваше у нас да помага на Мелани; те двете никак не се погаждаха. Госпожа Мелани беше с несговорчив характер, избухваше за щяло и нещяло, обиждаше се лесно и се грижеше много за мен. Все измисляше разни поучителни и назидателни хватки за мое добро. Преструваше се например, че между разните произшествия, между някой „злонамерено предизвикан“ пожар и нещастния случай с надничаря „господин Дюшен“ внезапно открива във вестника съобщение за това как съм се държал предната вечер. Тя четеше на глас: „Вчера в градината Тюйлери малкият Пиер Нозиер се държа лошо, не слушаше, глезеше се, но обеща да поправи грешките си“.

На две години бях доста умен, та не можех да повярвам, че така лесно ще попадна във вестниците като господин Гизо или надничаря господин Дюшен. Забелязвах, че госпожа Матиа, която разчиташе разните известия, като се позапъваше, но не много, започваше страшно да заеква, когато станеше дума за мен, от това заключавах, че сигурно нищо не пишеше за мен, ами тя чисто и просто си измисляше разни работи не кой знае колко хитро. С една дума, не се хващах лесно на въдицата, но от друга страна пък ми се искаше да пишат за мен във вестниците, ето защо не си доизяснявах лъжа ли е, или истина.