Анатол Франс
Малкият Пиер (29)

XXIX
Госпожица Мерел

В онези дни на хубавия кей Малаке, както ми се струва, цареше спокоен живот, имаше някаква хармония между хората и вещите, прелестна задушевност, която днес вече не съществува. Тогава хората сякаш бяха много по-близки, отколкото сега, а всъщност може би детското ми въображение и обич ги сближаваха. Тъй или иначе, сутрин в двора на родния ми дом собственикът господин Белаге, с карирания халат и с шапчицата си с пискюл, разговаряше спокойно с господин Морен, портиера от съседната къща и служител в Камарата на депутатите. Който не ги е виждал, много е загубил, защото те двамата олицетворяваха целия строй, водещ началото си от Трите славни дни. Но бедата е поправима — техните ликове са изобразени безброй пъти по литографиите на Домие. С една дума, по това време всички се познаваха и когато в три часа мама седнеше зад саксията резеда на прозореца да бродира, поглеждаше към остъклената площадка и казваше:

— Госпожица Мерел отива да предаде урока по граматика на дъщеричката на господин Белаге. Очарователна е госпожица Мерел и има такива хубави обноски.

По общо мнение госпожица Мерел умееше да се държи и винаги ходеше чудесно облечена. Ако не внимавам, описвайки тоалета й, може да опиша днешните рокли. Мисля, че всички сме такива: времето минава, а ние обличаме в модерно облекло младите жени, срещани някога. Така става и в театъра, в пиесите, когато са минали десет-петнайсет или двайсет години от първото представление, при всяка нова постановка облеклото на героинята носи отпечатък от съвременната мода. Но аз имам исторически подход и обичам миналото. Ще се въздържа от разните нововъведения, които изменят облика на една епоха, и ще кажа, че госпожица Мерел, тогава двадесет и шест или двадесет и седем годишна, носеше буфан ръкави, а полата й, за разлика от днешните, се разширяваше долу. Тя пристягаше на гърдите си кашмирения шал и беше, както казват, със снага, тънка като топола. Забравих да добавя, че дълги къдрици ограждаха бузите й като златни висулки и тя носеше според сезона шапчица или от кадифе, или от италианска слама, накривяваше я малко настрани, така че закриваше профила й. С една дума, обличаше се модно.

Тогава бях осемгодишен. Нямах кой знае какви познания, но ги бях усвоил добре, мама ме беше научила. Можех да чета, да пиша и да смятам. За възрастта си, както казваха, съм знаел много добре правописа, като изключим причастията. Още като дете мама се изплашила страшно от причастията и този страх никога не й минал, затова много внимаваше да не ме води по тези пътеки на граматиката, защото се боеше, че ще се заблуди. Само милата ми майчица в своята снизходителна доброта смяташе, че аз съм умен, всички други, включително татко и моята бавачка, смятаха, че съм доста ограничено дете, макар да не бях глупав и да разсъждавах по-различно от останалите деца. Имах по-отвлечен ум и понеже обичах да се занимавам с най-различни по-необикновени неща, изглеждах несъсредоточен и разсеян. Родителите ми смятаха, че съм още малък и с много крехко здраве, за да ме изпратят в пансион, а с право преценяваха, че малките квартални училища са нечисти и неуредени. Татко си беше извлякъл много лоша поука от това, което беше видял в едно училище на улица Маре-Сен-Жермен, където в дъното на някаква прашна, мръсна, вмирисана и изплескана с мастило стая някакъв апоплектичен учител, задъхан от тлъстини и злоба, държал на колене пред катедрата дванадесет деца с магарешки уши на главата и заплашвал с пръчката си останалите тридесет хлапета, които се смеели, плачели, ревели в един глас и хвърляли по главите си мастилниците, чантите и книгите.

При това положение мама реши да ми вземе за учителка госпожица Мерел самата госпожица Полин Мерел. Този план беше грандиозен и труден. Госпожица Мерел даваше уроци само на принцове и на гъбави със злато граждани, тя ходеше само в богатски и знатни домове. Покровителствуваше я старият Белаге, собственик на нашия дом, богат финансист, който беше омъжил дъщерите си за синове от семействата Вилраг и Монсегл, затова се съмняваха, че ще се съгласи да обучава детето на един скромен квартален лекар. Защото татко беше беден и тъй като изпитваше отвращение към възнагражденията, нямаше откъде да забогатее. Да не говорим пък, че какъвто си беше мечтателен и съзерцателен, прекарваше в размисъл върху човешката участ безкрайни часове, които би могъл да употреби, за да увеличи състоянието си. Така че доктор Нозиер беше богат само на мисли и на чувства. Мама искаше на всяка цена да вземам уроци от госпожица Мерел и накара госпожа Монте, касиерката на „Пти-Сен-Тома“, която татко лекуваше и която минаваше за близка приятелка на госпожа Мерел, майката, да поговори с нея. Госпожа Мерел била набожна вдовица, ходела вечно с някаква плетена торба и приличала на слугиня на дъщеря си. Така разправяха, аз никога не съм я виждал. Помолена от госпожа Монте, младата учителка се съгласила да се заеме с мен и да ми преподава уроци всеки ден от един до два часа.

— Пиер, госпожица Мерел ще дойде да ти предаде първия урок утре — каза ми мама със сдържана радост, в която прозираше някаква гордост.

При тази новина аз си легнах толкова възбуден, че не можах да заспя цели десет минути и мисля, че я сънувах.

На другия ден мама ме накара да се облека по-старателно, среса ме и намаза косата ми с брилянтин, а пък аз си сложих сам още малко. Бях готов дори да си измия още веднъж ръцете, но се отказах, от опит знаех, че е излишно, тъй като каквото и да се прави, ръцете на малките момчета винаги са мръсни.

Госпожица Мерел дойде в определения час. Влезе и цялото жилище се изпълни с ухание на хелиотроп. Мама ни заведе двамата в малката всекидневна с тапети на рози до нейната стая. Настани ни на кръгла махагонова масичка и след като ни увери, че никой няма да ни безпокои, излезе.

Госпожица Мерел веднага отвори мъничка чанта от чортова кожа, извади от нея листове за писма и писец от бодил на таралеж със сребърна топчица на края и започна да пише. Тя пишеше много бързо и спираше само от време на време, за да погледне усмихнато към тавана и да ми поръча да чета басните на Лафонтен, които случайно бяха на масата. Така мина първият урок и когато Мама ме попита дали госпожица Мерел ме е занимавала добре, аз отговорих „Да“, без да съзнавам ясно, че лъжа.

На следващия ден отново седнахме край масичката и моята учителка пак ми каза да си науча една басня, а тя продължи да пише някак си опиянена, понякога се спираше, сякаш да й дойде вдъхновение, и когато случайно хубавите й очи се заглеждаха в мен, лицето й изразяваше ласкаво равнодушие. Тъй мина и третият урок, тъй минаха и всички останали. Поглъщах я с очи, четиридесет и петте минути, през които траеше урокът, пиех светлината на зениците й. Те ми се струваха истинско чудо. И днес още, след толкова години, мисля, че наистина бяха чудо. Напомняха пармски виолетки, засенчени с дълги ресници. Нищо не съм забравил от това прекрасно лице: госпожица Мерел имаше малко разширени ноздри, розови отвътре като на котенце, ъгълчетата на устата й се повдигаха леко, а над горната й устна имаше изящен мъх, в който детските ми очи, увеличаващи всичко като лупа, различаваха незабележими косъмчета. Използувах свободното време, което ми оставяше моята учителка, не за да чета басните на Лафонтен, както тя ми поръчваше, а да я съзерцавам и да размишлявам какви ли писма може да пише — отгатнах, че са любовни писма. Не се лъжех, само дето тогава аз и госпожица Мерел имахме различни представи за любовта. После се питах на какви ли хора пишеше и си представях, че пише на самите ангели в рая, макар това да не изглеждаше правдоподобно дори на самия мене, тази мисъл обаче ми спестяваше мъките на ревността.

Госпожица Мерел никога не ми казваше нито дума. Чувах звука на нейния глас само когато препрочиташе ту с тиха тъга, ту с буйно веселие някои от току-що написаните фрази. Не можех да схвана смисъла им, все пак си спомням, че там се говореше за цветя и птици, за звезди и за бръшлян, който умира, когато обвие някое дърво. Мелодичният й глас раздвижваше струнките на моето сърце.

Милата мама, която изпитваше просто суеверен страх от причастията, ме питаше от време на време дали съм стигнал с учителката си до това място на граматиката, което според нея беше най-заплетеното и най-трудното, особено когато ставаше дума за различните причастия. Отговарях й уклончиво и отговорите ми я наскърбяваха, тъй като я караха да се съмнява в моята интелигентност. Но можех ли да й кажа, че едничкото нещо, което изучавах с госпожица Мерел, бяха нейните очи, устните й, русите й коси, парфюма й, дъха й, лекото шумолене на роклята й, шепота на перото й, което бягаше по хартията.

Не ми омръзваше да съзерцавам моята учителка. Най-много я обожавах, когато преставаше да пише и замислено допираше до устата си сребърната топчица на перото. По-късно, когато видях в един музей в Неапол една картина, изобразяваща в медалион някаква поетеса или муза, допряла по същия начин перото си до устата, потръпнах при спомена за онези сладостни дни от моето детство^[1].

Да, обичах госпожица Мерел, боготворях я не само за красотата й, но и за нейното божествено равнодушие. Моята учителка не ми говореше никога, не ми се усмихваше никога, не ме хвалеше и не ме укоряваше. Може би, ако беше проявила и най-малък признак на благоволение, очарованието щеше да се разпръсне. Но през десетте месеца, докато траеха уроците, тя не прояви нито капчица интерес към мен. Понякога с невинната дързост на възрастта си исках да я целуна, галех с ръка златистата й рокля, лъскава като птичи пера. Копнеех да ме вземе на коленете си — тя ме отблъскваше, както се отблъсква кученце, без да ми се кара и без да ме хока. Усещайки, че е недостъпна, твърде рядко си позволявах такива пориви. Почти през цялото време седях край нея глупаво, потънал в тъпо блаженство. Още осемгодишен разбрах колко щастлив е онзи, който престава да мисли и да разбира, а се вглъбява в съзерцание на красотата. Открих, че безкрайното желание, непознаващо страх и надежда, несъзнателно дарява душата и сетивата със съвършена радост, защото то самото съдържа пълно доволство и пълно удовлетворение. Но аз забравих всичко това на осемнадесет години и никога вече не съумях да си го възвърна напълно. И тъй, стоях пред нея неподвижен, притиснал с юмручета бузите си, и я поглъщах с очи. А когато най-сетне се пробуждах от моя захлас (защото от време на време все пак се пробуждах), това духовно и телесно пробуждане се изразяваше в ритници по масата и мастилени петна по басните на Лафонтен. Един-единствен поглед на госпожица Мерел бе достатъчен да ме потопи отново в блаженото ми вцепенение. Този поглед без омраза и без любов ме усмиряваше за секунда.

Когато тя си отиваше, коленичех на пода пред нейния стол. Това беше столче от палисандрово дърво в стил Луи-Филип с претенции за готика. Облегалката му беше островърха, а седалката — тапицирана с плат, на който имаше рунтаво куче, седнало на червена възглавница. Този стол ми се виждаше най-скъпото нещо на света, защото госпожица Мерел седеше на него. Но да си кажа право, съзерцанието ми не траеше дълго и аз изхвръквах от всекидневната с розите, скачайки, мятайки се и крещейки като луд. Мама ми е разправяла, че никога не съм бил толкова немирен, както по това време и ако се съди по семейните приказки, съперничел съм на Жустин в пакостите. Докато младата прислужница разливаше в кухнята пороища вода, аз подпалвах зеления китайски абажур, който беше толкова скъп на татко и който беше в дома ни от незапомнени времена. Понякога Жустин и мен ни обединяваше една и съща беля като например в оня ден, когато и двамата се изтърколихме с шишета в ръце от горе до долу по стълбището към избата, или в оная злополучна сутрин, когато поливахме заедно цветята на перваза на прозореца и изтървахме лейката върху главата на господин Белаге. По същото време страшно обичах да нареждам върху масата в трапезарията цели армии оловни войници, участвуващи в кръвопролитни битки, въпреки протестите на Жустин, която все бързаше да сложи масата; като й омръзнеше да ми повтаря да прибера войниците в кутиите, тя започваше да събира безразборно в престилката си въпреки крясъците ми победители и победени. Аз пък, за да си отмъсти, криех кутията с ръкоделието й в кухненската печка и се изпребивах да измисля начин, за да „вбеся“ простодушното създание. С една дума, бях дете като дете, момче като момче, жизнерадостно и весело зверче. Вярно е също, че госпожица Мерел имаше над мен непреодолима власт — щом я видех, оставах омаян също като в арабските приказки.

И ето, един ден, след десет месеца вълшебство, на вечеря мама ми съобщи, че моята учителка няма да идва повече у нас.

— Госпожица Мерел — добави мама — ме уведоми днес, че си напреднал достатъчно и можеш да постъпиш следващата година в колеж.

Странно нещо! Изслушах тази новина без учудване, без тъга, без отчаяние, почти без съжаление. Тя никак не ме изненада. Напротив, струваше ми се съвсем естествено видението да изчезне. Така поне си обяснявам душевното спокойствие от това време. Госпожица Мерел седеше винаги тъй далечна от мен, че можех лесно да понеса мисълта за нейното изчезване. Освен това на осем години още не умеем да страдаме до болка и да тъгуваме.

— Благодарение на уроците на твоята учителка — продължи мама — ти вече знаеш добре френската граматика, така че можеш веднага да почнеш да учиш латински. Много съм признателна на тази прелестна госпожица за това, че ти обясни правилата за образуване на причастията, това е най-трудното нещо в нашия език и за съжаление аз никога не успях да преодолея тази трудност, защото в детството си не получих добра основа.

Моята мила майка се заблуждаваше. Не! Госпожица Мерел не ме научи на правилата за образуване на причастията, но ми откри много по-ценни истини и по-полезни тайни — тя ме посвети в култа към изяществото и женствената прелест. Научи ме със своето равнодушие да се наслаждавам на красотата дори когато тя е студена и далечна, да я обичам безкористно, а това е изкуство, понякога много необходимо в живота.

Би трябвало да завърша тук разказа за госпожица Мерел. Не знам какъв зъл дух обаче ме подтиква да разваля развръзката. Ще го направя само с няколко думи. Госпожица Мерел не остана учителка. Тя отиде да живее край езерото Комо с младия Вилраг, който никога не се ожени за нея. Накара я да се омъжи за вуйчо му Монсегл, така че нейната съдба твърде много напомня съдбата на лейди Хамилтон^[2]. Но нейният живот протече много по-незабележимо и по-спокойно. Няколко пъти можех да я срещна, обаче грижливо отбягвах това.