Анатол Франс
Малкият Пиер (26)

XXVI
Кер

Родени в един и същи ден, в един и същи час, ние отраснахме заедно. Първо татко го нарече Пюк, а после го прекръстихме Кер и тази промяна на името не може да се счита за особена чест, ако честта представлява честност. Като видяхме как хитро лъже, как ловко краде и как измисля какви ли не дяволии, не можахме да не се възхитим от интелигентността и изобретателността, с която ни правеше лоши шеги, и го нарекохме Робер Макер, по името на този изумителен разбойник, който Фредерик Льометр бе създал на сцената преди петнадесет години и когото могъщият талант на Оноре Домие превърна по страниците на хумористичните вестници във финансист, депутат, пер на Франция и министър. Понеже името Робер Макер беше много дълго, съкратихме го само на Кер. Кер беше жълтеникаво, много умно, непородисто кученце. Имаше на кого да се метне: майка му Финет пазаруваше сама, плащаше в брой на продавача на карантия и носеше порцията си на госпожа Матиа, за да й я сготви.

Кер поумня много по-бързо от мен и отдавна бе придобил навиците, необходими в изкуството да се живее, докато аз още нямах понятие за света и за себе си. Когато ме носеха на ръце, той ревнуваше. Никога не се опитваше да ме ухапе — или защото усещаше, че е опасно, или защото изпитваше към мен по-скоро презрение, отколкото омраза. Но гледаше как мама и старата ми бавачка вървят все подир мен с мрачния и жалък вид, присъщ на завистта. С частицата благоразумие, останало непомътено от тази долна страст, той ги отбягваше, доколкото можем да отбягваме хората, с които живеем. Сгушваше се при татко и прекарваше по цели дни свит на кълбо върху една отвратителна овча кожа под неговата маса. Още при първите ми стъпки чувствата му към мен се измениха. Започна да се държи приятелски с мен, приятно му беше да си играе с малкото неуверено и крехко създание. Когато поотраснах и поумнях, започнах да го обожавам, признавах, че стои по-горе от мен, тъй като познава по-добре природата, но в много отношения аз го бях догонил.

Трябва да простим на Декарт, който без никакво основание е твърдял, че животните са машини, неговата философия го е задължавала да говори така, тъй като философът винаги е готов да подчини чуждата нему природа на своето собствено учение. Няма вече картезианци, но може би още се намират хора, които твърдят, че животните притежават инстинкт, а хората — ум. Когато бях малък, всички твърдяха това. То е глупост. Животните притежават същия ум като нас, по-различен е от нашия само защото органите ни са различни, но и те обхващат света с него. И ние като тях имаме тайнствена способност, несъзнателна мъдрост, инстинкт, който е много по-ценен, отколкото разумът, защото нито червеят, нито човекът биха могли да живеят дори един миг без него.

И аз като Лафонтен, който е по-добър философ от Декарт, мисля, че животните и особено дивите животни, са изобретателни и много находчиви. Като ги опитомим, ние принизяваме, покваряваме сърцето и ума им. Коя мисъл би могла да оцелее у човека, ако го поставим при същите условия, при които сме поставили кучетата, конете, а да не говорим за домашните птици? „Когато Зевс отнеме свободата на един човек, той му отнема половината от неговото достойнство?“

С една дума, питомни или диви, жители на въздуха, на земята или на водата, животните съчетават като нас дълбоко в душата си непогрешими инстинкти и ум, който се заблуждава. Така и те като хората изпадат в грешки. Кер се лъжеше също понякога.

Той обичаше нежно Зербино, пудела на издателя господин Комон. Зербино пък, който беше по природа добър и честен, обичаше още повече Кер. Те бяха всичко един за друг; лошата слава на Кер опетни и Зербино, когото започнаха да наричат не Зербино, а Бертран, по името на приятеля на Робер Макер. Кер развали Зербино и за кратко време го превърна в нехранимайко. Щом успееха да се измъкнат, скитосваха бог знае къде и се връщаха кални, окуцели, мърляви, понякога със скъсани уши, но с блестящи очи, страшно щастливи.

Господин Комон забраняваше на своето кученце да посещава нашето куче. За да няма укори и обиди, Мелани следеше зорко Кер да не се среща със съседските кучета, които бяха породисти и по-хубави. Но приятелството е изобретателно и се надсмива над препятствията. Напук на бдителността и на ключалките, двамата приятели намираха хиляди начини, за да се съберат. Застанал на прозореца в трапезарията, Кер дебнеше момента, когато неговият другар излизаше от книжарницата. Щом излезеше в двора, Бертран вдигаше ласкав поглед към прозореца, откъдето Кер го гледаше с обич.

Въпреки взетите мерки след пет минути те се озоваваха заедно. И почваха безкрайни игри и тайнствени разходки. Един ден обаче Бертран се появи в двора в обичайния час преобразен в някакво смешно малко лъвче. Подредил го беше някой от тези бръснари, които през хубавите летни дни подстригват кучетата край брега на Сена около Пон-Ньоф. Бяха му оставили само козина като грива, задничето и коремът му бяха жалко оголени и покрити с тънка мръснорозова кожа на тъмносини петна, по краката му висяха къдрави косми, които приличаха на маншети, едно клюмнало кичурче смешно красеше опашката му. Кер го погледа известно време внимателно и обърна глава — не го позна. Напразно Бертран го викаше, молеше го, умоляваше го с хубавите си натъжени очи. Кер не го поглеждаше и продължаваше да го очаква.

Разправят, че кучетата никога не се смеят. Аз видях нашия Кер да се смее, и то злобно. Смееше се беззвучно, но обтегнатите му бърни и една бръчка на бузата му показваха, че се смее саркастично. Една сутрин бях отишъл да пазарувам с моята стара бавачка. Мутон, кучето на господин Курсел бакалина, страшният Мутон, който би могъл да глътне на една хапка Кер, красавецът Мутон, изтегнат пред вратата на господаря си, държеше небрежно между лапите си един кокал. Кер го огледа продължително, без да се приближава, което издава лошо възпитание у едно куче. Но Кер изобщо не се славеше с добро поведение. Изведнъж Мутон видя да се приближава един кон, който превозваше холандско сирене. Те се знаеха, затова той заряза кокала и отиде да поздрави приятеля си. Кер веднага тайно налапа кокала и внимателно, без да го видят, изтича да го скрие в магазинчето на Симоно, овощаря от улица Бо-з-Ар, където често се отбиваше. После равнодушно се върна при Мутон и като видя, че той търси кокала си, се ухили.

Аз и Кер се обичахме, без да го знаем, а това е много удобен начин да се обичаме. Вече осем години двамата живеехме на тази планета (без никой от нас да знае какво търсим на нея), когато моят клет приятел изведнъж започна да дебелее и да се задъхва, заболя от страшна болест — камък в бъбреците. Той страдаше, без да се оплаква, козината му потъмня и се изсуши. Стана тъжен, не ядеше нищо. Ветеринарният лекар му направи несполучлива операция, вечерта престана да се мъчи. Легнал в панерчето си, той обърна към мен милите си премрежени очи, повдигна се, помръдна няколко пъти с опашка и се отпусна. Свърши се с него. Тогава разбрах какво е бил, как е тичал, как е мислил, как е обичал и мразил, какво място е заемал в нашата къща и в нашите мисли. На другата сутрин попитах дали във вестника са писали за смъртта на Кер, както бяха писали за смъртта на маршал Султ.