Анатол Франс
Малкият Пиер (25)

XXV
Радегонд

— Драги приятелю — каза мама на татко доктор Нозиер, — дойде една прислужничка от Турен, съвсем младичка. Препоръчва ни я госпожа Комон. Искам да я видиш. Била е на работа само у една стара госпожица в предградието на Тур. Казаха, че е честно момиче.

Време беше в интерес на икономиите в къщи най-после да дойде честна прислужничка. За няколко години, откакто старата Мелани си замина, сменихме десетина прислужници. По-добрите ни напускаха, като виждаха, че у дома се харчи скромно. Имахме една Сикоракса^[1] с косми по брадата, тя ни готвеше чудовищни ястия; имахме и една осемнадесетгодишна много хубава девойка, която нищо не разбираше от домакинство — мама смяташе да я научи, но тя изчезна след три дни, като ни задигна шест сребърни прибора. След нея дойде някаква избягала от лудницата, която разправяше, че била дъщеря на Луи-Филип и носеше на врата си гердан от стъклени запушалки, татко, нали е лекар, последен забеляза, че е луда. После дойде Кукумявката, която по цял ден спеше, а нощем, когато мислехме, че е в таванската си стаичка, ходеше да работи в собствената си кръчма в един двор на улица Муфтар, където поднасяше на разни нехранимайковци вино от нашата изба. Тя обаче печеше майсторски месо и беше страшна готвачка, по думите на кръстника ми, който разбираше от тия работи; Ортанс Персипе, последната, която подобно на Пенелопа чакаше своя мъж, заминал с Кабе за Икария, също като Пенелопа мъкнеше многобройни обожатели, които похапваха в нашата кухня.

И тогавашните господари се оплакваха точно като днешните: „Не може вече да се намери свястна прислуга. Не е като едно време, къде ти такива верни слуги! Времената се менят!“. Някои обвиняваха революцията, която била събудила алчни страсти у народа. Но дали алчността изобщо някога е изчезвала? Истината е, че добрите слуги и добрите господари винаги са били рядкост. Епиктет и Марк Аврелий не се срещат всеки ден.

Мама очакваше новата прислужница не със сляпо доверие, защото това беше вече невъзможно, но все пак с добро предчувствие и не го криеше. С какво можеше да се обясни това? Ами бяха й казали, че момичето е разумно, възпитано от честни селяни, че е работило при някаква стара госпожица от провинциален род на военни и съдии. Освен това мама знаеше и от изповедника си абат Моание, че отчаянието е голям грях.

— Как се казва това момиче? — запита татко.

— Можеш да я наричаш, както искаш, драги мой. Кръщелното й име е Радегонд.

— Не обичам да променям — каза татко, — както почнаха да правят всички, имената на прислугата. Струва ми се, че да отнемеш на едно човешко същество, член на обществото, името му, означава да отнемеш нещо от личността му. Но трябва да призная, че името Радегонд никак не е благозвучно.

Когато девойката дойде, мама не ме отпрати, може би от разсеяност (защото в нея чаровно се съчетаваха най-голяма предпазливост и бдителност и най-чисто лекомислие), а може би нямаше нищо неприлично да присъствувам на един невинен семеен разговор.

Радегонд влезе шумно, с големи крачки и застана сред гостната права, неподвижна, мълчалива, скръстила ръце на престилката си, свенлива и в същото време някак дръзка. Беше много млада, почти дете, румена, нито мургава, нито бяла, нито красива, нито грозна, с наивно, но и лукаво изражение на лицето, което беше много забавно. Беше облечена като всички момичета от село, но някак си по-ярко. Косите й бяха сресани нагоре и събрани под дантеленото й боне с широко плоско дъно, а на раменете си беше метнала алено шалче на цветчета. Много важна и много смешна, тя начаса ми се хареса, а забелязах, че стана симпатична и на родителите ми.

Мама я запита дали умее да шие. Тя отговори: „Да, госпожо“. Да готви? — „Да, госпожо“. Да глади? — „Да, госпожо“. Да чисти? — „Да, госпожо“. Да кърпи бельо? — „Да, госпожо“.

Ако милата ми майчина я беше запитала дали умее да излива топове, да строи катедрали, да пише стихове, да управлява народи, тя сигурно пак щеше да отговори: „Да, госпожо“, защото явно казваше „да“, без да обръща никакво внимание на въпросите, които й задаваха. Отговаряше ей тъй, от чиста учтивост, от добро възпитание и от светско благоприличие, както я бяха учили родителите й — не е прилично да се отговаря „не“ на важни хора.

И тъй, за да отвърнеш „не“,

причина важна трябва да те спира,

когато в тясна близост се намираш

със свойто божество.

Така пише Лафонтен, посвещавайки една басня на госпожица дьо Сийори, на която не можел да каже „не“.

Мама обаче престана да разпитва девойката какво още знае. Обясни й кротко, но твърдо, че от нея иска прилично държание и безупречно поведение, обеща, че ще й пише веднага, щом вземе някакво решение, и я изпрати, като се поусмихна.

На излизане, кой знае как, младата Радегонд закачи джоба на престилката си на дръжката на вратата. Само аз забелязах това, наблюдавах всички подробности и улових възхитено изненадания и укоризнен поглед, който Радегонд отправи към дръжката-похитителка, сякаш беше някакъв дух, който искаше да я задържи като във вълшебните приказки.

— Как ти се струва, Франсоа? — запита мама.

— Много е млада — отговори докторът — и освен това…

Може би именно в тоя миг той смътно прозря каква е Радегонд. Но това впечатление се разсея още преди той да го изрази с думи. Не завърши фразата си. Аз бях малък и не разбирах всичко като възрастните, но все пак бях понаучил нещичко, ето защо още от първия миг разбрах, че тази млада селянка ще превърне нашия спокоен дом в свърталище на зли духове.

— Момичето изглежда честно и почтено — каза мама. — Може би ще успея да го науча да се справя с всичко. Ако си съгласен, драги мой, ще я наречем Жустин.