Анатол Франс
Малкият Пиер (22)

XXII
Вуйчо Хиацинт

Един ден много се изненадах, като влязох в гостната и заварих мама да разговаря с някакъв почтен на вид старец, когото виждах за пръв път. Той беше плешив, с розово голо теме, обкръжено с бели коси. Лицето му беше светло, очите — сини. Той се усмихваше. Беше гладко обръснат, с къси бакенбарди на закръглените си бузи. На петлика на редингота си имаше букетче виолетки.

— Това ли е момченцето ти, Антоанет? — запита той, като ме видя. — Същинско момиченце е, толкова е тих и свенлив! Трябва да му даваш повечко супа, та да стане истински мъж.

После ми направи знак да се приближа и докосна с ръка рамото ми.

— Да ти кажа ли нещо, моето момче? Ти си във възраст, когато всички мислим, че животът се състои само от усмивки и ласки. А един ден забелязваме, че той всъщност твърде често е тежък, а понякога дори несправедлив и жесток. Пожелавам ти да не го узнаеш при много мъчителни обстоятелства. Но запомни добре и никога не забравяй, че със смелост и честност се преодоляват всички изпитания.

Лицето му изразяваше искреност и доброта. Гласът му проникваше право в сърцето ми. Невъзможно беше да се издържи спокойно погледът на овлажнелите му очи.

— Дете мое, съдбата ти е дала прекрасни родители, които ще те направляват, когато му дойде времето, в тежкия избор на професия. Искаш ли да станеш войник?

Мама отговори вместо мен, че сигурно не искам.

— А всъщност това е хубава професия — заяви старецът. — Днес войникът спи като бездомник в сламата, без хляб и без подслон, утре вечеря в дворец, където дори за най-високопоставените дами е голяма чест да го обслужват. Той познава всички превратности на съдбата, живее не един живот. Но ако някога доживееш да носиш униформа, спомни си, мое дете, че войнишкият дълг повелява да закриляш вдовиците и сираците, да щадиш победения враг. Говори ти човек, който е служил при Наполеон Велики. Уви, ето вече повече от тридесет години откак богът на битките напусна нашата земя! И никой след него не е способен да поведе нашите орли и да завладее света. Мило дете, не ставай войник!

Той ме побутна леко, обърна се към мама и продължи прекъснатия разговор:

— Да, скромно местенце. Нещо като колибка на лесничей… Та, значи, работата е решена и благодарение на теб, мила Антоанет, ще постигна най-съкровените си желания и след бурния, изпълнен с несгоди живот най-сетне ще си отдъхна. Толкова малко ми е нужно да съществувам! Винаги съм мечтал да завърша дните си спокойно на село.

Той стана, целуна вежливо ръка на мама, кимна ми приятелски и излезе. Осанката му беше благородна, походката — уверена.

Много се изненадах, като научих, че този любезен старец е вуйчо Хиацинт, за когото винаги слушах да говорят с ужас и неодобрение, че навсякъде всявал разорение и отчаяние, с една дума, вуйчо Хиацинт беше заплахата и позорът на семейството. Родителите ми му бяха затворили вратата. Но след десет години мълчание Хиацинт беше съобщил на мама с едно трогателно писмо решението си да се приюти в някое село от родния край и я молеше да му плати разноските за пътя и за скромното настаняване. Щял да се хване на работа, да управлява имотите на млечния си брат, с когото бил в чудесни отношения. Мама беше прекалено доверчива и без да слуша татковите съвети, се съгласи да му даде заем.

Скоро след това научи, че вуйчо Хиацинт пропилял по гуляи парите, които беше получил за съвсем друга цел, и станал счетоводител при един търговец на „хора за пушечно месо“ на улица Сент-Оноре. Така наричаха тези, които успяваха да намерят срещу възнаграждение заместници на богатите младежи, нежелаещи да служат военната си служба. Търговците на „пушечно месо“ имаха голяма клиентела, но на тях не гледаха с добро око, а на помощниците им още по-малко. Повечето от тях живееха на ъгъла на улица Сент-Оноре и улица Кок в грамадна къща, покрита от горе до долу с надписи, изпъстрени с ордени за храброст и с трицветни знамена. На долния етаж имаше магазин за вехти нашивки и пагони и кръчма, посещавана от различни войници, изкарали редовната си седемгодишна военна служба, които искаха отново да постъпят във войската. Фирмата представляваше ламаринена табела и на нея имаше нарисувани двама гренадири, седнали в някаква беседка. Двамата бяха отвъртели едновременно чеповете на едно буренце така ловко, че пенливата бира сякаш изтичаше дъгообразно от халбата на единия в халбата на другия.

Боя се, че именно там, зад мръсната завеса, вуйчо Хиацинт изпълняваше новата си служба, тоест караше освободените войници да играят и да пият, докато останат без пари и приемат да се върнат във войската срещу нищожно възнаграждение. Когато минавах край къщата на улица Сент-Оноре, само веселата фирма ми помагаше да понеса твърдо вида на кръчмата, където хвърляха петно върху семейната ни чест.

Хиацинт нямаше образование, но умееше отлично да смята и както казваха, биваше го в писмото, беше голям „краснописец“. Разказваха, че той написал с много ситни букви възванието на Бонапарт до италианската армия и редовете били така разположени, че образували портрета на първия консул. Новобранец през 1813 година, повишен по време на френската кампания през следващата години в чин фелдфебел, той се хвалеше, че е разговарял с императора през нощта в лагера до Кран.

— Господарю — казал му Хиацинт, — ще пролеем и последната си капка кръв под вашите знамена, защото вие въплъщавате отечеството и свободата.

— Хиацинт, добре сте ме разбрали — отговорил императорът.

Бързам да кажа, че този разговор ни беше известен само от приказките на Хиацинт, който според собствените му твърдения се покрил със слава в Кран. Понеже и най-хубавите прояви имат понякога лоши последици, Хиациит, който, станал герой за няколко минути, се сметнал свободен до края на живота си от всякакви задължения, отнасящи се до обикновените хора, и загубил и срам, и съвест. За един-единствен ден пропилял цялата си добродетел. Съмнително е дали е участвувал в битката при Ватерло, този въпрос ще остане завинаги неизяснен. Навъртал се повече по кръчмите и предпочитал да разказва за старите си подвизи, вместо да жъне нови. Навършил двадесет и две години през 1815 г., когато го уволнили. Красив, здравеняк, весел, покорител на женските сърца, карал всички жени да лудеят по него; една богата селянка, леля на майка ми, така се влюбила в него, че той се съгласил да се ожени за нея и прахосал всичките й пари. Изневерявал й, тормозел я, изоставял я и й давал безброй възможности да го боготвори и да проявява безумната си любов. Съсипвал я с обиди, а след това й прощавал и тогава тя го обиквала още повече, отколкото ако цял живот й бил останал верен. Тя била пестелива и дори скъперница, но към него била безумно щедра. По това време го виждали да снове между Париж и Понтоаз. Носел сива шапка с широко дъно и стоманена тока, зелен редингот със златни копчета, светъл панталон от скъп плат, лачени обувки, карал английски кабриолет с две колела — наистина фигура, достойна за молива на Карб Верне^[1]. Посещавал с леки жени и заведенията „Модерният бивол“ и „Канкалската скала“ и прекарвал по цели нощи в игралните домове. Така за няколко години изял нивите, ливадите, горите и мелницата на жена си. След като докарал нещастната си влюбена съпруга до просяшка тояга, той я изоставил и заживял весело и доволно с един бивш пощенски началник, наречен Юге, който бил кльощав, нисък, кривокрак, вечно разчорлен и според случая се превръщал в негов слуга, съдружник, а дори и в началник, ако ги застрашавала опасност. Юге бил измамник и лъжел всички, но към Хиацинт се проявявал като най-верния, най-великодушния и най-благородния приятел. Той бил монархист и разправяха, че бил дори главорез и крепител на Белия терор в родния си край Авейрон. Но от привързаност към обичния си Хиацинт станал бонапартист, тъй като Хиацинт си беше бонапартист по професия и дори носеше съответното облекло — дълъг, закопчан до брадата редингот, букетче виолетки на петлика, дебел бастун в ръка. На булевард Ган, заобиколен от стари другари по оръжие и придружен от Юге, който го следваше навсякъде като куче, той викал, че е позорно за Англия да държи в плен Наполеон, а на излизане от кръчмата се обръщал на северозапад, сочел заплашително с пръст към вероломния Албион и изричал пожелания да дойде най-после царството на сина на великия човек^[2]. Щом срещнел някой верноподаник, награден от краля със сребърна лилия, той изръмжавал тихо: „Още един спътник на Одисей!“. Уловял ли някое куче, без да го видят, завързвал на опашката му бяла кокарда. Но не се месел нито в заговори, нито в съзаклятия, избягвал дори двубоите. Вуйчо Хиацинт, също като Панюрж на Рабле, съвсем естествено се пазел от ударите. Юге бил храбър за двама и вечно готов да се бие за него. Принуден да живее от дарбите си, Хиацинт станал преподавател по калиграфия и по деловодство на улица Монмартр, Юге миел дъските и печал наденици, докато Хиацинт, чакайки ученици, подострял важно гъшите пера, като слагал острието на нокътя на левия си палец, за да го цепне с ножчето си. Само че напразно острел гъшите пера, напразно бил окачил на пътната врата фирма с печатни, ръкописни, готически и полукурсивни букви, която изреждала титлите на вещия калиграф и дипломиран счетоводител. Нито един ученик не се явявал. Вуйчо Хиацинт станал агент на доживотни осигуровки. С представителната си външност и с убедителното си слово можел да направи безброй застраховки. Но виното и любовта погълнали първите му печалби и му попречили да натрупа нови въпреки усърдието на Юге, който замествал приятеля си в работата, но нямал неговия успех, защото бил страшно кривоглед, миришел на вино, заеквал и не го бивало да убеждава. След тази несполука двамата побратими открили в Монруж в работилницата на един ваятел школа по фехтовка, Хиацинт станал учител, а Юге — негов помощник. Понеже ваятелят продължавал да работи в определените му часове в залата, при всяко нападение, при всяка стъпка на фехтовчиците гипсът, изпълващ цепнатините на пода, се разхвърчавал и ги обгръщал в облак лют прах, от който те кихали и се просълзявали под маските. Пак виното и любовта сложили край на това благородно военно изкуство. След няколко опита, отдавна минали в забрава, Хиацинт намислил да се напечели с „Еликсира на стария планинец“, направен по рецептата на доктор Жибе. Юге преварявал и прецеждал течността, а Хиацинт я разпродавал по бакалници и аптеки. Но това предприятие траяло много кратко време и имало опасност да завърши зле, тъй като правосъдието заподозряло, че почтеният господин Жибе си е присвоил незаконно лекарското звание, разправяха дори, че „дестилаторът“ Юге полежал няколко месеца в затвора. Тогава Хиацинт предложил услугите си в служба на държавата и станал инспектор в Халите. Изпълнявал задълженията си нощем, но по-често го виждали по кръчмите, отколкото на работното му място, и макар приятелят му Юге да се мъчел да му помага, няколко пъти го мъмрили и накрая го уволнили. Това тежко наказание минало за политическа мярка. Сметнало се, че ви лицето на Хиацинт преследват един стар Наполеонов войник. Това му осигурило помощта на някои либерали, които го настанили за преписвач, и той се гордеел, че е преписал „Тъжители без процес“, комедия в три действия в стихове от господин Етиен, от онзи господин Етиен, „станал велик — както казваше Хиацинт — не защото влязъл във Френската академия, а защото един крал го изгонил оттам“. Известно е, че Етиен е бил изключен през 1816 година от преустроената Академия. Подбуден от Хиацинт, Юге започнал да търгува с вина и не плащал данък, а това му донесло към пет хиляди франка печалба и шест месеца затвор.

— Не бих казал, че това е най-лошата ми сделка — казал след кратък размисъл Юге.

Подобно безсрамие възмутило героя от Кран, който си имал принципи и проповядвал морала на савойския викарий^[3] — морал, подсилен от чувството му за чест Той обичал да поучава Юге на чаша вино как да изпълнява дълга си и как да почита закона. Да вървиш по правия път и да се върнеш по него, ако си кривнал; невинност или разкаяние — такъв бил девизът на стария воин. Юге го слушал, гледал го с възторг и леел сълзи в чашата си. След като се убедил, че приятелят му е измил позора си с разкаяние, Хиацинт основал с него ново „Дружество за разпространение на брошури“ в Париж, но и то не успяло. Мисля, че скоро след разпадането на това „Дружество“ вуйчо Хиацинт дойде при мама, както вече споменах, за да й поиска помощ а след това стана търговец на „хора за пушечно месо“.

Неговите начинания имаха достойнството, че не траеха дълго. Той твърде кратко търгува с „пушечно месо“ под фирмата „Двамата гренадири“. Не е известно с какво се е занимавал след това. На семейството ни бе известно само последното му занятие. Когато съвсем остарял, Хиацинт отворил справочно бюро в задната стаичка на една кръчма на улица Рамбюто. Седнал пред шише бяло вино и кесийка печени кестени, той давал съвети на дребните търговци от квартала как да се измъкнат от някое задължение и как да избягват преследванията на закона. Не знам казах ли вече колко добре умееше да го увърта вуйчо Хиацинт? Тази, негова дарба допълва портрета му. Хитър, лукав, ловко заобикалящ законите, той слагал под похлупак самия Шикано^[4].

Гербовите марки били неговата радост. В задната стаичка на кръчмата той бил душеприказчик на слугините от квартала. Приятелят му Юге, съвсем смален и още по-куц, бил още жив и не го изоставял. Двамата живеели заедно в една стаичка зад кръчмата. Юге винаги намирал тютюн за лулата на приятеля си. Една зимна нощ при някакво улично сбиване го ударили с нож в гърба и го отнесли в болницата. Хиацинт отишъл да го види. Юге му се усмихнал и умрял. Хиацинт пък станал просбописец и продължил да изпълнява ролята на съветник и защитник на разни търговци, и влюбени слугини. Но хубавата му ръка започнала да трепери, погледът му да се замрежва, главата да натежава. Прекарвал дълги часове в дрямка, без изобщо да мисли. Шест седмици след смъртта на Юге получил апоплектичен удар. Отнесли го в стаята на улица Сабо, където живеела нещастната му жена. Тя не го била виждала четиридесет години, но го обичала както в деня на сватбата им. Обградила го с най-нежни грижи. С парализирана лява ръка и схванат крак, той едва се движел и изобщо не можел да говори. Тя го пренасяла всяка сутрин от леглото до прозореца, където прекарвал деня, загледан в слънцето. Пълнела лулата му с тютюн и не откъсвала очи от него. След шест месеца получил втори удар и лежал шест дни напълно неподвижно. Издавал само някакви неясни звуци, но преди да умре, сякаш споменал името на Юге.

Татко не произнасяше никога името на вуйчо Хиацинт. Мама избягваше да говори за него. Но все пак често разказваше една случка, която най-добре разкриваше същността на този лекомислен и лъжлив човек.

По време на революцията през 1830 година Хиацинт, прехвърлил четиридесетте, но все така увлечен по жените, се отегчавал в жилището си. През Трите славни дни^[5] той си кротувал в къщи и се молел народът да победи. На 30 юли, след като кралските войски минали на страната на въстаниците и стрелбата спряла навсякъде, а трицветното знаме се развяло над Тюйлери, нашият герой си подал носа навън и пожелал да отиде, един дявол знае защо, до ъгъла на Бастилията и предградието Сент-Антоан. Тогава живеел в още пустите и диви места край заставата Етоал. За да изпълни желанието си, трябвало или да прекоси под жаркото слънце много разровени улици и да премине край трийсет пазени от народа барикади, или да направи огромна обиколка през доста опасни квартали. Хиацинт измислил страшно хитро разрешение, за да преодолее тази трудност. Отишъл при един свой съсед, търговец на вино и гостилничар. Превързал челото си с натопен в заешка кръв парцал и накарал готвача и момчето му да го занесат до първата барикада, най-близката в предградието Рул. Защитниците на барикадата, точно както предвиждал, сметнали че е ранен, поели го от ръцете на кръчмаря и момчето и безпрепятствено го пренесли с най-голяма предпазливост, после му дали да изпие чаша вино, двама души го отвели по-нататък на носилка. Образувало се цяло шествие което все повече нараствало по пътя. Начело вървял с гола сабя в ръка един студент от Екол политехник. Хора от простолюдието със запретнати ръкави и със затъкнати на пушките зелени клонки вървели отстрана на носилката и викали:

— Слава на храбреца!

Чираци-печатари с книжни шапки, фурнаджийски прислужници в бяло, ученици с гвардейски ремъци и еполети, едно десетгодишно момче с фуражка, нахлупена до шията му, вървели отзад и повтаряли:

— Слава на храбреца!

Когато носилката минавала, жените коленичели по пътя. Някои хвърляли цветя на героя и кичели носилката с трицветни ленти и лаврови клонки. На ъгъла на улица Сен-Флорантен някакъв бакалин либерал държал реч и го наградил с бронзов медал с лика на Лафайет. Щом приближило шествието, защитниците на барикадите махали паветата, бъчвите и колите, за да отворят път на ранения. По целия път въстанически постове отдавали чест, барабаните биели за почест, тръбите тръбели. Възгласи: „Да живее защитникът на народа! Да живее поддръжникът на Хартата! Да живее героят на Свободата!“ се надигали отвред сред светлите струи към жаркото слънце. От всички кръчми чаши с алено питие просто прелитали до устните на непознатия, изтегнат в своето ложе на славата, а пълни бутилки утолявали жаждата на димящите като кадилници носачи.

По такъв начин вуйчо Хиацинт бил тържествено отнесен до магазинчето на перачката госпожа Констанс, на ъгъла на площада пред Бастилията и предградието Сент-Антоан.