Анатол Франс
Малкият Пиер (21)

XXI
Какаду

Като поднасяше кафето, старата Мелани ни съобщи, че папагалът на графиня Мишо избягал. Уж го били видели на покрива на къщата, където живееше господин Белаге. Скочих от масата и изтичах до прозореца. Портиерът и няколко прислужници се бяха скупчили на двора, те гледаха и сочеха към капчука. Кръстникът ми дойде до мен с чашката кафе в ръка и ме запита къде е папагалът.

— Там — отговорих аз и посочих нагоре, както хората в двора.

Кръстникът ми обаче него виждаше, а пък аз нямаше как да му го покажа, защото сам не го бях видял, ами вярвах на хорските приказки.

— А вие, госпожа Нозиер, виждате ли някакво какаду? — запита кръстникът ми.

— Какаду ли?

— Ами да, какаду.

— Какво какаду?

— Какаду като какаду — повтаряше кръстникът ми, като се кискаше. Коремът му се тресеше от звънкия смях, а верижките, накачени по зелената му копринена жилетка, дрънчаха.

Неговото веселие ме зарази и аз също започнах да се смея и да повтарям, без да разбирам нещо:

— Какаду, какаду.

Милата ми майчица се усмихна едва след като татко й обясни, че какаду значи папагал. А пък кръстникът ми за по-ясно реши да даде и пример:

— Какаду от смях се наду, е казал Рабле.

Чувайки за пръв път името на Рабле, избухнах в смях от глупост, от незнание, от невежество или простя ей така, от детинщина, а не защото предусетих, предвкусих, предвидих всичко онова, което се крие в това име; възвишена шега, жизнерадостен хумор и безумие, по-мъдро от самата мъдрост. Всъщност това беше достоен поздрав за създателя на „Гаргантюа“. Мама ме накара да млъкна най-сетне и запита дали е правилно да се смята, че папагалите са чак толкова весели.

Кръстникът ми й отговори:

— Госпожа Нозиер, „от смях се наду“ се римува с „какаду“, а това е достатъчно за повечето хора да са разсмеят, защото те често се вслушват в звучността на думите, без да вникват в смисъла им. Пък и защо да не приемем, че папагалите обичат зеления цвят и умират от радост, че имат зелена перушина. Зеленият цвят наистина е весел цвят.

Когато бях около петгодишен, имах разправии с папагала на госпожа Ларок — Наварен, та още си ги спомням. Беше ме кълвал по пръста, пък аз исках да го отровя. После се помирихме, но аз не обичах папагалите. Познати ми бяха нравите им от една книжка „Птичарникът на Ернестин“, която ми бяха подарили за Нова година; в нея имаше две-три страници, където се разказваше за всякакви птици. Прииска ми се да блесна в разговора, затова, позовавайки се на знанията, придобити от моята книжка, казах, че диваците в Америка се хранят с папагали.

— Месото на тази птица сигурно е черно и жилаво — възрази кръстникът ми. — Не съм чувал да го ядат.

— Хубава работа, Данкен — намеси се татко. — Нима не си спомняте как принцеса дьо Жоанвил, току-що пристигнала в Тюйлери от пампасите, се простудила и поискала вместо пилешки бульон, супа от папагал.

Татко беше настроен враждебно към Юлската монархия и след революцията от 1848 година не обичаше семейството на Луи-Филип, затова лукаво подхвърли тези думи, поглеждайки мама, готова да изпадне в умиление пред участта на принцесите в изгнание.

— Горкичките принцеси — въздъхна тя. — Много скъпо заплащат почестите, които им отдават…

Изведнъж зърнах папагала на капчука и нададох тържествуващ див вик, от който мама се стресна, а след това ми се скара.

— Там! Там! Ей го там, мамо!

Яд ме беше, че другите не го виждат.

— Чели ли сте „Вер-Вер“^[1], госпожа Нозиер — запита кръстникът ми.

— Мама направи отрицателен знак.

— Как? Не сте чели „Вер-Вер“? Изгубили сте.

— Ами откъде да намеря време за четене, като съм майка на дете, което час по час къса панталоните си, господин Данкен! Това беше някакво стихотворение, нали?

— Стихотворение, госпожа Нозиер, и то прекрасно стихотворение.

В Невер при монахините живял

на времето известен папагал.

Бил лъскав, пъргав, буен и красив,

по старовремски честен и учтив.

Монахините безумно го обичали. Той бил:

По-глезен от придворен папагал.

А нощем:

На ракла със светини тихо спал.

Вер-Вер говорел като ангел. Но…

Кръстникът ми замлъкна.

— Но какво? — запитах аз.

Татко много на място подхвърли, че аз съвсем не говоря като ангел.

— Но — продължи кръстникът ми — понеже пътувал по Лоара с лодкари и мускетари, Вер-Вер започнал да говори ужасно неприлично.

— Виждаш ли докъде водят лошите познанства, Пиер — заключи мама.

— Кръстник, ами умрял ли е Вер-Вер? — запитах аз.

Кръстникът ми изрече тържествено, със задгробен глас:

— Умрял, защото ял много бонбони. Нека смъртта му бъде урок за всички лакомници!

После кръстникът ми погледна обления в слънце двор и се усмихна разнежено.

— Какво чудно време! Последните хубави дни винаги са най-приятни.

— Те са като дар от небето — добави мама. — Скоро ще настъпят хладните и мрачни дни. Днес следобед дядо Дьоба ще дойде да изчисти тръбите на печката в трапезарията.

И тя си отиде в стаята.

Запомнил съм и най-дребните подробности от знаменателните събития, които се случиха през този ден.

Мама влезе в стаята с кадифената си шапка, с панделки, завързани под брадата, и с копринената си наметка. Държеше в ръка чадъра си със сгъваемата дръжка.

По замисления й и съсредоточен вид отгатнах, че отива да прави покупки за зимата и обмисля как най-разумно да похарчи парите, които не й се свидеха, но й бяха свидни, защото мъжът й ги беше спечелил с труд. Тя доближи до челото ми милото си лице, обрамчено от шапката, сякаш от кадифено калъфче, целуна ме, поръча ми да си науча уроците, напомни на Мелани да отвори бутилка вино и да почерпи господин Дьоба и излезе. Татко и кръстникът ми също излязоха почти веднага.

Като останах сам, и през ум не ми мина да си уча урока, защото още нямах навик да работя, пък и твърде много се вслушвах във властния дух, направляващ постъпките ми. Той ме убеждаваше да не си уча уроците и отнемаше почти всичкото ми свободно време, като ми възлагаше трудни и страшно разнообразни задачи.

Този ден ми заповяда да стоя на прозореца и да дебна избягалия папагал. Напразно претърсвах с поглед покривите, капчуците, комините: папагалът не се появи. Започнах да се прозявам от скука, когато изведнъж се вдигна шум, аз се огледах и видях господин Дьоба с корито на главата, със стълба, стомна, кука, въжета и какво ли не.

От това не бива да се заключава, че господин Дьоба беше зидар или коминочистач. Той бе антикварен книжар, който продаваше книгите си в кутии по перилата на кея Волтер. Мама го наричаше Симон от Нантюа по името на един амбулантен търговец, чиято история ми четеше от една книжка. Днес всички вече са я забравили. Симон от Нантюа обхождал панаирите с груба платнена торба и вечно поучавал хората. И винаги имал право. Ужасно се отегчавах, като слушах историята му, и все си спомням с тъга за него. Но научих една велика истина: човек не бива винаги да има право. Господин Дьоба като Симон от Нантюа поучаваше от сутрин до вечер млади и стари и правеше всичко друго, само не това, което му беше работата. Услужваше на съседите си, беше отзивчив към всички, поправяше и разглобяваше печки, лепеше чинии, слагаше дръжки на ножове, поставяше звънци, смазваше ключалки, оправяше часовници, помагаше при пренасянето от една къща в друга, даваше първа помощ на удавници, поставяше възглавнички по вратите и по прозорците да не духа, агитираше за кандидатите на властвуващата партия у един търговец на вино и пееше в неделя в параклиса на едно старопиталище. Мама го смяташе за добродетелен човек, издигнал се с качествата си над хората от своята среда, и го уважаваше. Аз пък никога не бих търпял безконечните наставления за благоприличие и учтивост, с които господин Дьоба ми досаждаше, ако не се възхищавах от изключителния жар, с който се хващаше за всичко, тъй като само аз проумявах смешното в цялата работа. Винаги, когато го видех, очаквах да се случи нещо забавно. И този път не се разочаровах.

Печката в нашата трапезария беше от бял, съвсем напукан и надупчен на много места фаянс. Тя се намираше в една ниша в ъгъла на стаята и имаше също фаянсова тръба, завършваща с някаква фигура с брадата физиономия; бях чувал господин Дьоба да казва, че това бил Юпитер Трофоний. Брадата на такова велико божество ми вдъхваше голямо уважение. Господин Дьоба беше с бяла рубашка. Той се покатери по стълбата и Юпитер Трофоний скоро легна на пода, свален от колоната си, откъдето излизаха кълба сажди, докато самата печка, разглобена и изтърбушена, покриваше с развалините си цялата стая, забулена от облаци студена пепел. Мракът се увеличи още повече от праха, който се поръси от тавана и бавно застла с гъст пласт мебелите и килима. Господин Дьоба бъркаше гипс в едно препълнено мръсно корито. Явно изпитваше удоволствие да работи като оня бог, който извлякъл вселената от бездните на хаоса. В този момент старата Мелани влезе с вечната си чантичка под мишница, погледна нашир и надлъж с отчаян поглед, въздъхна тежко и запита:

— Кога ще мога да поднеса обеда на господарите?

После, без да се надява да получи смислен отговор, тя отиде на пазар.

Още цареше безредие, когато откъм двора се разнесе голям шум. Кочияшът на г-н Белаге дядо Александр, портиер на нашата къща, прислужницата на семейство Комон и малкият Алфонс викаха в един глас:

— Ето го! Ето го!

Този път видях съвсем ясно на върха на покрива папагала на графиня Мишо. Той беше зелен, с червено по крилата. Но едва се беше появил и веднага пак изчезна.

Хората на двора спореха помежду си накъде е отлетял. Един разправяше, че отлетял към градината на господин Белаге, която сигурно му напомняла бразилските гори, където било преминало детството му. Друг твърдеше, че отлетял към кея, за да се хвърли в реката. Портиерът казваше, че го видял да се спуска към камбанарията на Сен-Жермен-де-Пре. Но въображението на този стар Наполеонов войник, преследван от спомена за Наполеоновите орли, го беше излъгало. Папагалът на графиня Мишо нямаше никакво намерение да прелита от камбанария на камбанария. Прислужникът на господин Комон правеше по-правдоподобни заключения, че птицата сигурно е огладняла и е отлетяла на покрива, където била чинийката й с храна. Симон от Нантюа, облакътен на прозореца, слушаше замислено. Казах му, за да подчертая познанията си, че този папагал не е тъй хубав като Вер-Вер.

— Кого наричаш Вер-Вер? — запита ме той.

Разказах му гордо, че това е папагалът на монахините от Невер и че говорел като ангел, но после научил неприличния език на лодкарите и мускетарите, пътувайки с тях по Лоара. Тогава разбрах, че е грешка да показваш познанията си пред невежи. Защото Симон от Нантюа ме изгледа строго с големите си бляскащи като лампи очи и ме укори, че говоря глупости.

Междувременно в ума му назряваха велики мисли.

От многобройните работи, с които гледаше да услужи доброволно на ближния си, най-голямо удоволствие може би му доставяше ловът на избягали птици. Много пъти например беше връщал на госпожа Комон питомните й канарчета. И сега реши, че дългът го зове и му повелява да отнесе на графиня Мишо нейния папагал; той не се поколеба нито за миг. Замени набързо бялата рубашка с един стар зелен редингот, пожълтял като есенни листа, съобщи ми намерението си и като заряза в трапезарията предизвикания от него безпорядък, защото нямаше време да разтреби, излезе погълнат от желание да осъществи замисъла си. Изтичах по стълбата след него. С един скок преминахме малкото разстояние, отделящо ни от добре познатата ми къща — къщата на портиера Морен, където живееше графиня Мишо, на един дъх изкачихме стълбите до площадката на втория етаж и се втурнахме през широко отворената врата в апартамента, където всички седяха страшно отчаяни. Матилд, камериерката на госпожа графинята, ни описа какво се е случило преди и след бягството на Жако. Предната вечер, към пет часа, един сив котарак с къса козина, огромно котище, известно на всички с лошотията си, скочил в трапезарията. Като го видял, Жако се изплашил, отлетял към стълбата и изскочил през кръглото прозорче на покрива. Матилд два пъти разказа едно и също. Понеже се канеше да потрети, аз се вмъкнах в гостната стая и разгледах поставения в голяма рамка портрет на генерала граф Мишо в цял ръст.

Генералът беше нарисуван (вече съм го казвал) в парадна униформа, с бели панталони и лачени ботуши, по време на битката при Ваграм. В краката му имаше парчета от снаряди, едно гюлле и една димяща граната, на заден план в далечината се виждаха съвсем дребни стрелящи войници. Генералът носеше на широката си гръд лента на „Почетния легион“ и кръста „Сен-Луи“. Не се замислих как така носи кръста „Сен-Луи“ в битката при Ваграм. Бих могъл да се учудя на това по-късно, когато видях този портрет у един антиквар, но тогава вече знаех, че генерал граф Мишо, отрупан с милости и почести от Бурбоните, поръчал през 1816 година да му прибавят този кръст на портрета. Симон от Нантюа наруши съзерцанието ми и ми каза нравоучително, че не бивало да се влиза в гостна стая, преди да си изтриеш краката. Смъмри ме набързо, защото времето ни беше скъпо.

— Да вървим! — подкани ме той.

Носеше дебело въже, очевидно за да може да се спуска по него. Тръгна нагоре по стълбата. Аз го последвах, като носех една поверена ми от него чаша, в която имаше напоен с вино хляб — примамка за Жако. Сърцето ми биеше силно, като си мислех на какви опасности щях да се изложа в тая експедиция. Едва ли някога, дори през най-страшните си бойни и ловни подвизи, арказанските трапери, южноамериканските пирати и сандоминговските ловци на бикове, са чувствували такова опиянение пред опасността. Изкачвахме се, докато стъпалата свършиха, после запълзяхме по една дървена стълба и стигнахме до кръглото прозорче, през което Симон от Нантюа се пъхна наполовина. Вече виждах само краката му и огромния му задник. Той ту викаше Жако с ласкав глас, ту подражаваше на дебелия дрезгав глас на самия папагал, в случай, че птицата, поне аз така си мислех, предпочита да чуе някакво подобие на собствения си глас, а не човешка реч, от време на време той свиреше, после пееше с омайващ глас или преставаше да издава всичките тези звуци, ако смея така да кажа, за да ме поучава на учтивост и благоприличие, как да се секна в компания и какви са задълженията ми към бога.

Часовете минаваха. Слънцето клонеше към залез и удължаваше сенките на комините по покривите. Вече бяхме изгубили всякаква надежда, когато изведнъж Жако се появи. Предвижданията на прислужника на господин Комон се оправдаха. Проврях глава през прозорчето и видях папагала — той се спускаше едва-едва, като поклащаше едрото си тяло, слизаше тежко като гълъб. Той беше! Идваше към нас. Потръпнах от радост. Папагалът беше вече съвсем близо. Симон от Нантюа го извика звучно, взе натопения във вино хляб и му го поднесе със свит юмрук. Жако се спря, погледна ни недоверчиво, отдалечи се, плесна с криле и подхвръкна, в началото много тежко, но полека-лека полетя по-бързо и по-ловко, така че стигна до покрива на съседната къща и изчезна отпогледа ни. Разочаровахме се ужасно, но Симон от Нантюа не можеше да бъде сломен от злата съдба: той посочи с ръка към морето от покриви и каза:

— Давай нататък!

Енергичният му жест и краткото възклицание ме изпълниха с възторг.

Хванах се за стария му редингот и за да предам подробностите на случката така, както си ги спомням, ще кажа, че процепихме въздуха и се спуснахме от облаците в някакво непознато оградено пространство, където се издигаха сгради от дялан камък, видях множество голи хора, огромни, страшни, увиснали на тъмното небе. Едни от тях поддържаха с мощните си рамене небесния свод, други пък на групи слизаха отчаяно към зловещия бряг, където ги чакаха ужасни демони. Това видение ме изпълни със свещен ужас, очите ми се замъглиха, краката ми се подкосиха. Ето фактите такива, каквито ме поразиха тогава и останаха запечатани завинаги в паметта ми, предавам ги напълно точно. Но ако им направя по-строг критичен анализ, сигурно ще трябва да кажа, че двамата със Симон от Нантюа сигурно с главозамайваща скорост сме се спуснали по стълбата, минали сме по кея, кривнали сме по улица Бонапарт и сме стигнали до Художествената академия, където през една полуоткрехната врата съм видял копие от „Страшния съд“ на Микеланджело, прерисувано от Сигалон. Това е само предположение, но то е напълно правдоподобно. Без да се мъчим да изясняваме въпроса, да продължим разказа. Зърнах само за миг летящите великани и двамата със Симон от Наантюа се озовахме в обширния двор. Заобиколиха ни пазачи с двувърхи шапки и дългокоси младежи с меки шапки а ла Рубенс, с папки в ръка. Пазачите не бяха видели птицата на графиня Мишо. Младежите, смеейки се, обясняваха на Симон от Нантюа, че най-доброто средство да улови папагала е да му сложи зрънце сол под опашката или да го почеше по главата. Папагалите си умирали за това.

И младежите се сбогуваха с нас, като ни помолиха да предадем почитанията им на графиня Мишо.

— Грубияни! — измърмори Симон от Нантюа.

И излезе възмутен.

Като се върнахме у графиня Мишо, намерихме в трапезарията… познайте кой?… Папагала, който седеше на халката си. Кацнал си беше мирно и тихо, сякаш никога не я беше напускал. Няколко зрънца конопено семе, разпръснати по пода, показваха, че току-що си е хапнал. Като се приближихме, той ни мерна с гордите си и кръгли като кокарди очи, залюля се, настръхна и отвори широко човката си, която заемаше, кажи-речи, цялата му глава. Някаква стара дама с черна дантелена шапчица и с бели къдрици около сбръчканите бузи, сигурно графиня Мишо, седеше край Жако и извърна глава, като ни видя. Камериерката влизаше и излизаше без дума да продума. Симон от Нантюа прехвърляше шапката си от едната ръка в другата, мъчеше се да се усмихне и стоеше като глупак. Най-сетне Матилд, без да благоволи да ни погледне, ни съобщи, че Жако се прибрал преди малко сам през прозорчето на нейната таванска стая, която милият папагал познавал много добре, тъй като ходел там, кацнал на рамото на Матилд.

— Щеше да се прибере много по-рано — добави сърдито прислужницата, — ако вие не го бяхте изплашили.

Не ни задържаха. И както Симон от Нантюа ми намекна тъжно по стълбите, дори не ни предложиха нещо разхладително.

Привечер, когато се прибрах в къщи, заварих всички притеснени, а мама беше извън себе си от вълнение, цялата трепереше. Старата Мелани плачеше, а татко се разхождаше и се правеше на спокоен. Помислили, че са ме откраднали цигани или скитници акробати, че ме е смачкала кола, че съм бил задържан пред някой магазин заедно с разни крадци или най-малкото, че съм се загубил из някакви далечни улици. Търсили ме у госпожа Комон, у семейство Ларок, при госпожа Льотор, продавачката на литографии, и дори у господин Клеро, който беше географ и аз ходех понякога при него, тъй като имаше едно кълбо на света, върху което смятах, че заемам много важно място. Тъкмо когато звъннах на вратата, вече се канели да отидат в участъка и да съобщят на полицията да ме потърси. Мама ме огледа внимателно, попипа влажното ми чело, прокара ръка през разрошените ми коси, покрити с паяжини, и ма попита:

— Откъде идваш такъв? Без шапка. Погледни си панталона, скъсан е на коляното.

Разказах приключенията си, как съм последвал Симон от Нантюа, как сме отишли да търсим папагала.

Мама се развика:

— И през ум не би ми минало, че господин Дьоба е способен да отведе едно дете за цял следобед, без да поиска разрешение, без да предупреди когото и да било.

— Човек като си няма възпитание! — поклати глава старата Мелани, която беше добра, но понеже беше смирена и дребна, се отнасяше сурово към смирените и дребни душици.

Вечеряхме в гостната, трапезарията беше неизползваема.

— Пиер — каза татко, когато изядох супата си, — как е възможно да не си помислиш, че с отсъствието си ще причиниш такова страшно безпокойство на майка си!

Изслушах още няколко упрека, но явно беше, че всички обвиняват повече Симон от Нантюа.

Мама ме разпитваше за моите приключения и още изглеждаше разтревожена от опасностите, на които се бях изложил.

Уверявах я, че не е имало никаква опасност. Мъчех се да я успокоя, но в същото време исках да подчертая силата и смелостта си и докато й повтарях, че нищо не ме е заплашвало, описвах й как съм се катерил по увиснали над бездната стълби, как съм се изкачвал по стени, как съм пълзял по остри покриви, как съм се спускал по капчуци. Мама ме слушаше и отначало устните й потрепнаха. Но после малко по малко тя се успокои, поклати глава и накрая се разсмя в лицето ми. Бях преминал мярката. А като започнах да й разказвам как съм видял безброй грамадни голи хора, увиснали във въздуха, тя каза: „Е, хайде сега“ и ме изпрати да си легна.

Приключението с папагала остана паметно в нашето семейство и сред приятелите ни. Мама разказваше може би с мъничко майчинска гордост как съм се катерил по водосточни тръби заедно с господин Дьоба, на когото тя никога не прости. Кръстникът ми ме наричаше с насмешка „ловец на папагали“. Самият господин Дьоба, колкото и важен да беше, почти се усмихваше, като слушаше разказа за това чудно приключение, и казваше, че със зелената си перушина, с голямата си глава, с дебелия си къс врат, с широките си гърди, както бил дребен и високомерен, амазонският папагал приличал в профил на Наполеон на борда на Нортъмбърланд. И най-сетне господин Марк Рибер, облеченият в кадифе дългокос романтик, като слушаше този разказ, започваше да шепне, подражавайки на Ронсар.

Напролет младата трева израства

и става многоцветна и прекрасна,

досущ като пуха на папагала,

а той е син, зелен, жълт, сив и ален.