Анатол Франс
Малкият Пиер (20)

XX
„Тъй тракаха със зъби, чудовищата гнусни“

 

В нашия дом настъпиха тежки времена. Татко беше угрижен, мама — разтревожена, старата Мелани — вечно просълзена. Леденото мълчание по време на обедите и вечерите се нарушаваше само от кратки фрази.

— Гомбу предаде ли парите в срок?

— Гомбу изобщо не се яви.

— Видя ли съдебния пристав?

— Рампон даде пари. Ама с огромна лихва! Този ще ни съсипе.

После всички млъкваха, лицата им ставаха мрачни. Аз имах нужда от радост, както растенията се нуждаят от слънце, и направо линеех в тази тъжна обстановка.

Това бяха тежки времена. Баща ми, най-неспособният за сделки човек на света, се беше включил в някакво предприятие, неизвестно дали от сляпо доверие в приятеля, който му го беше предложил, дали от желание да услужи, дали надявайки се да осигури на жена си охолно и леко съществуване и да даде по-добро образование на сина си, дали от човеколюбие, или, може би, знам ли и аз, просто от разсеяност и изобщо без да обърне внимание какво прави. Заедно с приятеля му Гомбу те бяха основали сдружение за изследване на водите в Сен-Фирмен — опитни химици и членове на медицинския факултет ги бяха проверили и твърдяха, че тези води лекуват стомах, черен дроб и бъбреци.

Тази сделка трябваше да донесе грамадни печалби, а вместо това на бърза ръка фалира. Не ми е възможно да обясня какво съдружение е било основано за използуването на тези минерални води, нито какво е било участието на баща ми. Това е тема за един Балзак, но не и за Пиеро. Ще се огранича само да припомня малкото подробности, които съм успял да схвана с детския си ум.

Аделстан Гомбу, собственик на изворите в Сен-Фирмен в Горните Пиренеи, беше едър човек, паралитик, който, може да се каже, приличаше на жив труп. Неподвижни клепачи закриваха вдлъбнатите му очи, иззад засъхналите му устни се виждаха два бели зъба. Цялото му лице беше като мъртво, а от устата му като на мумия излизаше такъв приятен и свеж глас, сякаш сребърна флейта лееше най-прекрасни мелодии. Водеше го винаги едно дете. Подпираше се на патерици или на двата дирека на бесилката, (както казваше старата ми бавачка) и изглеждаше зловещ и студен като лед.

Още като го видя, Мелани въздъхна:

— Самото нещастие влиза в къщата.

И било защото не можа да запомни името му или пък защото смяташе, че то е злокобно, тя никога не го произнасяше, а съобщаваше шепнешком:

— Господинът с хлътналите очи.

Често оставах сам в гостната с това безжизнено тяло: то ме плашеше и не смеех да го погледна. Но щом Гомбу отвореше уста, ставаше чудо. Той ме учеше как да си направя истински кораби, как да пускам хвърчило, как да строя чешми и колкото да не разбирах какво значи сладкодумство, бях запален от приятните му думи, от хубаво течащата му мисъл, от красноречието му. Този човек, лишен от поглед и от движения, беше самата убедителност. Толкова се мъчех да отгатна защо баща ми, толкова разумен и безкористен, беше влязъл в дружеството за минералните води в Сен-Фирмен! А пък причината е съвсем ясна: той беше слушал какво му говори Гомбу: Красноречието на Гомбу оказваше върху моите родители същото въздействие, каквото и върху мен. Ето доказателството за това.

Ще разкажа за една вечер, една от най-черните вечери от онова тъжно време. Адвокатът господин Полен беше добродушен човек, юрисконсултът господин Бурис — по-добродушен и от господин Полен, съдебният пристав господин Рампон — по-добродушен и от господин Бурис. Господин Рампон, който даваше лихва за неголям срок, но с голям процент — по-добродушен от господин Фелипо, а те заедно незабелязано бяха изпълнили с ужас плахата и чиста душа на баща ми. Мама виждаше в Гомбу единственият виновник за нашето разорение, затова, предупредена от Мелани, че човекът с хлътналите очи иска да я види, го прие хладно в преддверието, където аз се бях скрил под една пейка, въобразявайки си, че това е пещерата на нимфата Евхарида, а самият аз съм Телемах. Продължавах да се спотайвам там и чух как мама обсипа с укори безжизнения Гомбу. Сърцето ми се сви, когато тя каза:

— Господине, вие ни измамихте. Вие сте безчестен човек.

След дълго мълчание Гомбу отговори с треперещ глас, който поради вълнението звучеше още по-мелодично. Не разбрах какво казва. Говори дълго. Мама го слушаше, без да го прекъсва, и от моето скривалище виждах как лицето й се успокоява и погледът й се смекчава. Чарът оказваше своето въздействие. На другия ден на закуска татко й подаде някакъв лист, който тя погледна и му го върна, възкликвайки:

— Още една подлост на Гомбу.

И днес не знам почти нищо за дружеството за минерални води в Сен-Фирмен, защото не съм любопитен и не прочетох папката, където бяха всички документи по тази сделка. И нея, и всички други книжа ги откраднаха след смъртта на баща ми. Тъй или иначе, убеден съм, че мама с право наричаше Гомбу скъперник, алчен, безсъвестен, с една дума, непочтен човек. И до днес не мога да разбера защо полусляп, полунеподвижен, кажи-речи, отхвърлен от природата нещастник, бреме за самия себе си и за другите, този човек, който беше живи мощи, обичаше парите до предателство и до жестокост. Боже милостиви, какво ли правеше той с парите си?

Имам известни основания да подозирам, че родителите ми, поради неопитност и деликатност, бяха преувеличили своята отговорност в случая с минералните води в Сен-Фирмен.

Те станаха жертва на законодателите и на адвокатите. Рампон, услужливият Рампон, сметна за свой дълг да се притече на помощ на видния лекар, на примерния баща на семейство, и ние бяхме разорени. Да си призная, това не беше голяма беда, но у нас не остана нищо. Скромните накити на мама, нито от чисто злато, нито обсипани с диаманти и с перли, семейните сребърни прибори, захабени и разгубени, захарницата с дръжки като лебеди, кафеникът с монограма на дядо Сатюрнен Пармантие, тежката супена лъжица, всичко беше заложено и остана в ръцете на служителите на закона.

Един ден, връщайки се в къщи, баща ми каза:

— Свърши се, „Мимьор“ е продаден.

„Мимьор“ беше малък чифлик, близо до Шартр, единственият мамин имот, останал от баща й. Бях ходил съвсем малък там и си спомнях само една бяла пеперуда, кацнала на трънливия плет, шумен рояк водни кончета край полюшваните от вятъра тръстики, изплашена полска мишка, която се шмугваше край една стена и сивосинкавия цветец на лена, който приличаше на зурличка, и мама ми го беше показала с думите:

— Погледни, Пиеро, виж колко е хубавичък^[1]!

Това бяха моите спомени от „Мимьор“, струваше ми се странно и жестоко да се продаде оня плет, ония тръстики, ония сивосинкави цветчета, полската мишка, пеперудата и водните кончета. Не ми беше ясно как е възможно да се извърши такава продажба. А татко казваше, че тя вече е станала. Мъчех се да разгадая със сърцето си тази мъчителна загадка.

Чифликът, както и всичко останало, отиде у Рампон, който не го отнесе със себе си на оня свят. Всички мъртъвци са бедни — Гомбу и Рампон като другите. Ако знаех къде е гробът на Гомбу, щях да прошепна на тревите, които го покриват: „И къде е сега богатството ти?“.

Така опознах още в най-ранното си детство съдебните власти и деловите хора — това безсмъртно съсловие. Около тях всичко се мени, а те винаги остават едни и същи. Такива са и днес, каквито ги е описал Рабле. Запазили са своя клюн, своите нокти, запазили са все тъй отвратителните си тефтери.

Близо пет години след тези тежки дни за нас настъпи по-спокойно време, тогава учех в колежа и нашият учител господин Триер ни накара да обясним епизода с харпиите в „Енеидата“. Бях по-опитен от съучениците си, познавах тия зловещи птици, лешояди с човешки глави, които се спускат на масата на благочестивия Еней и неговите другари, грабят месото, замърсяват ястието и разпръскват около себе си отвратителна миризма. Знаех, че това са деловите хора и съдебните власти, че това са гомбувци и рампоновци. Но пещерата на харпиите, която Вергилий ни описва воняща на мръсотии и отвратителни меса, е много по-чиста и по-приятна от канцеларията и зелените папки на един един съдебен пристав!

Намразих тия книжни плъхове и никога не пожелах да имам нито папки, нито рафтове. Ето защо вечно губя книжата си, напълно невинните си книжа.