Анатол Франс
Малкият Пиер (19)

XIX
Госпожа Ларок и обсадата на Гранвил

Госпожа Ларок живееше с дъщеря си Терез и със своя папагал Наварен в една пристройка в дъното на нашия двор. Виждах я от стаята си, а дори от леглото си, и руменото й, набръчкано като преседяла в килер ябълка лице се появяваше на прозореца с латинки между саксията с карамфили и пагодообразния кафез на папагала, подобно на онези образи на добри домакини сред цветя, които старите фламандски майстори рисуват по каменните прозорци. Всяка събота след вечеря (тогава вечерята свършваше към шест часа) мама се намяташе с шала си и прекосяваше двора, за да отиде при двете дами Ларок, като водеше и мене. Тя носеше ръкоделието си в една торбичка и ходеше да бродира у съседките си, там идваха и другите дами от къщата — това беше навик, останал от миналия режим, а не еснафски обичай, присъщ на дребните хорица, както днес биха могли да си помислят някои. Такъв обичай са имали още по времето на Луи XVI дори най-аристократичните слоеве от обществото, които съвсем не са се отличавали с много строги нрави. Госпожа Виже-Льобрьон разказва в своите мемоари, че по време на емиграцията във Виена на приемите на графиня фон Тун принцесите и придворните дами бродирали гоблени край голяма маса. Казвам това не за да внуша на някого, че мама и аз сме ходили всяка седмица на гости у някаква принцеса.

Госпожа Ларок беше скромна старица, но наистина бе величествена с трудолюбието, търпението, сърдечността и житейската си мъдрост, еднакво издържлива на добро и зло. Тя олицетворяваше почти цяло столетие от френската история и два режима — стария и новия се сливаха и съединяваха в сърцето и в ума й като у други подобни на нея жени, които като сабинянките на Давид се хвърлят, за да разделят сражаващите се.

Богата и хубава селянка от Нормандия, произлязла от семейство на „сините“^[1], Мари Ролин била тъкмо за женене по времена Вандейската война. Когато аз се запознах с нея, тя беше повече от осемдесетгодишна. Седеше си в креслото, плетеше чорапи, разказваше най-различни истории от времето на своята младост, които никой не слушаше, защото тя ги повтаряше всеки ден, а при случай и по няколко пъти на ден. Такъв например беше разказът за нейния кандидат, дребен като педя човек, когото признали негоден за военна служба и Мари Ролин също като републиката го обявила негоден за съпруг. Този свой разказ тя завършваше обикновено като изтананикваше една чудесна песничка:

Имало едно човече,

казвало се Гийори.

Хойлари.

Най-любимият разказ на госпожа Ларок, който и аз обичах да слушам, беше за обсадата на Гранвил.

Мари Ролин се оженила през IV година^[2] за един войник републиканец — Йожен Ларок. Той станал капитан по време на Империята, взел участие във войната в Испания, герилите на Хулио Санчес го заловили и го убили. Останала вдовица с две дъщери, госпожа Ларок отворила в Париж малък магазин за галантерия. По-голямата й дъщеря беше монахиня, игуменка на манастира „Сен-Сан“ в Серси, наричаха я сестра Серафин. Другата й дъщеря бе успяла да се замогне, работейки като модистка. Когато се запознах с тях, и двете бяха вече стари. Сестра Серафин я виждах рядко, тя ми вдъхваше уважение с благородната си простота. Госпожица Терез, по-младата, ми харесваше, защото беше постоянно весела и правеше чудесни карамелови бонбони, които ни поднасяше в книжна кутийка; това ми се струваше истинско постижение на изкуството. Също така свиреше на пиано много добре.

У дамите Ларок редовно заварвахме и госпожица Жули, която вярваше в духове, аз я обичах, макар да беше суха и безчувствена. Тя разказваше все за призраци, за страшни, неизменно сбъдващи се предсказания и за разни чудеса. А пък аз още от петгодишен имах желание да затвърдя вярата си в магиите.

За жалост у дамите Ларок се срещах и с една притаила се в тревата змия. Това беше госпожица Алфонсин Дюзюел, която някога ми бодеше прасците с карфица, като ми викаше „кукличка“ и „душица“. Още се оплаквах на мама от ужасната жестокост на Алфонсин и то не толкова, че ми правеше нещо, колкото, че ме плашеше, пък да си кажа право, тя всъщност нито ми правеше нещо, нито ме плашеше. Просто не забелязваше присъствието ми. Алфонсин беше станала голяма госпожица, нейните коварства, не бяха вече тъй невинни, за тях тя си избираше вече други обекти, а не такива момченца като мен. Виждах отлично, че сега предпочита да дразни племенника на госпожица Терез — Фюлжанс Ролин, който свиреше на цигулка и се подготвяше да постъпи в Консерваторията; макар да не бях ревнив, макар Алфонсин да беше грозна и цялата в лунички, предпочитах тя и сега да ми забива карфици в прасците. Не, аз наистина не бях ревнив, пък и да бях, никога нямаше да взема да ревнувам любимия на Алфонсин. Но понеже бях егоист вечно жаден за грижи и обич, исках цял свят да се занимава с мен, пък ако ще и да ме измъчва — още на пет години не ми бяха чужди някои недостатъци на възрастните.

 

Когато на дамите и на госпожиците им омръзнеше ръкоделието, играехме на гъска или на томбола. Томболата не ми харесваше. Не искам да кажа, че бях проумял безпросветната тъпота на тая игра. Истината е, че тя не задоволяваше моите младежки мисли. Цялата игра се състоеше от цифри и не говореше нищо на въображението ми. Очевидно и партньорите ми я намираха доста отвлечена, защото все се мъчеха да я оживят с весели измислици, разбира се, не плод на техния ум, а получени в наследство от предишните поколения, така например те приписваха на арабските цифри прилика с някакъв реален предмет: на 7 отговаряше мотика, на 8 — бутилка, на 11 — два крака, на 22 — две кокошки, на 33 — двама гърбави. Или пък прибавяха към сухото изговаряне на числото някоя поетична рима, например 5 — като тиква на плет, или 5 — ще ги лапнеш като мед. С други думи, още от едно време имаше твърде много начини да се наричат цифрите, като 1 — косъм от главата на Матийо, 5 — новия и вехтия завет, но госпожа Ларок единствена ги знаеше. Безспорно всички тези забавни прибавки поосвежаваха играта на лото, но въпреки това тя ми се виждаше много отвлечена и не ми беше приятна. Напротив, благородната игра на гъска, взета от гърците, страшно ми харесваше. В нея всичко живее, всичко говори, тя е самата природа, самата съдба, всичко е вълшебно и всичко е правдиво, всичко е подредено и всичко е случайно. Гъските-пророчици, наредени от 9 до 9, ми приличаха на божества и понеже тогава бях склонен да боготворя животните, тези големи бели птици ме изпълваха с благоговение и страх. Те олицетворяваха в играта всичко загадъчно, останалото беше от областта на разума. Задържан в странноприемницата, усещах миризмата на печено. Когато паднех в кладенеца, край него стоеше, за да ме спаси или да ме погуби, хубава селянка с червена блуза и бяла престилка; ако се залутах в лабиринта, не се учудвах, че там намирам китайска беседка, понеже бях невежа в критското изкуство. Ако паднех от някой мост в реката, хвърляха ме в тъмница, спасявах се от смърт и накрая стигах до гората, която се пазеше от небесната гъска, раздаваща всички блага.

Понякога обаче, преситен от много приключения, като Синдбад Моряка, преставах да опитвам късмета си, омръзваше ми да попадам в кладенеца, на моста, в лабиринта, в тъмницата. Тогава сядах на малка табуретка при краката на госпожа Ларок и там, далеч от масата и лампата, я молех да ми разказва за обсадата на Гранвил.

И госпожа Ларок, продължавайки да плете чорапа, ми разправяше историята, която предавам тук дума по дума:

— Като напусна Фужер, господин дьо Ла Рошжаклен, който предвождаше разбойниците, искаше да се прехвърли в Рен, но преоблечени в селски дрехи емигранти му донесоха от Англия в кухите си тояги писма и злато. И господин Анри, както го наричаха те помежду си веднага заповядал на разбойниците да отидат в Гранвил, защото англичаните обещали, че ще изпратят там бойни кораби да обстрелват града по море, докато разбойниците го нападнат по суша. Никога обаче не бива да се вярва на английските обещания. Това по-късно го чух от един господин от Бресюир. А ето какво чух със собствените си уши и видях със собствените си очи. Хиляди разбойници надойдоха при Гранвил толкова близо, че ги виждахме от главната улица как плъзват като мравки по брега. Генералът, комендант на града тръгна срещу тях с доброволци от Ламанш и парижки топчии, които носеха на ръкава си извезана фригийска шапчица с думите: „Свобода или смърт!“. Но броя на разбойниците безспир се увеличаваше, те се бяха разпръснали, докъдето поглед стига, и господин Анри който приличаше на момиче, храбро ги предвождаше. И изведнъж генералът видя, че те са многобройни. Той се казваше Пейр, за него се говореха и хубави и лоши неща, както за всички управници по това време, но всъщност той беше почтен и умен човек. Като видя, че разбойниците са много, заповяда да свирят за атака, та да ги сплаши, а след това отстъпи.

В този ден майка ми беше болна на легло и аз трябваше да занеса вехтото бельо, което ни бяха ревизирали. Топът гърмеше, гъст дим се стелеше над предградията. Мъжете крещяха: „Предадени сме! Те идват. Да бягаме кой къде види!“. Жените пищяха тъй че можеха да събудят мъртвите. Тогава на главната улица се яви гражданинът Демезон с шапка с пера и с трицветен ешарп и аз го видях как залитна съвсем близо до мене като пиян, вдигна ръка към гърдите си и се строполи по лице. Един куршум го беше пронизал право в сърцето. Въпреки страха си помислих, че много бързо се умира. Но никой не обръщаше внимание на нищо в този момент и две жени също паднаха на улицата. Примъкнах се край стените до в къщи и видях на вратата един парижки топчия, който беше дошъл да ми иска дърва, за да загряват гюллетата.

— Горещо е — каза ми той засмяно, макар че духаше вятър като пред буря и беше започнало да се застудява.

Аз му казах:

— Елате да ви дам дърва.

Но изведнъж дотича дъщерята на Шапдлен и извика:

— Не му давай нито едно дърво, Мари! Не им ли стига, че горят толкова предградия?! Малко ли християни се опекоха вече като прасета! Чак тук мирише! Ако им дадеш дърва, заслужено ще те накажат. Вандейците ще те убият, като влязат.

Тя говореше така от страх, освен това в града имаше богаташи, които бяха готови да дадат пари, за да докарат разбойниците в града. Аз й отговорих:

— Матилд, да знаеш, че ако тия господа завземат града, пак ще въведат десятъка и ще довлекат англичаните. Ако искаш да робуваш както преди и да станеш англичанка, твоя работа. Аз искам да остана свободна и французойка. Да живее Републиката!

Тогава парижанинът се опита да ме целуне. Ударих му плесница от благоприличие. А народът викаше: „Щурмуват! Ето ги!“. Страшно ми беше, но изпитвах повече любопитство, отколкото страх. Промъкнах се до главната улица и видях как вандейците забиват щиковете си в стените, за да се изкачат по тях. Но „сините“ стреляха отгоре от укрепленията и горките обсаждачи падаха долу и се разбиваха в скалите. Най-сетне, като видяха развълнуваното море, разбойниците се разбягаха, без да дочакат англичаните. Брегът беше покрит с убити, които още стискаха в сгърчените си пръсти молитвените броеници. Дъщерята на Шапдлен ги заплашваше с юмрук и викаше, че са умрели от много лека смърт. И всички, които преди малко искаха да им предадат града, сега ги ругаеха от страх да не бъдат обявени за врагове на Републиката.

Така разказваше госпожа Ларок, така съм слушал за това събитие, от което днес ни делят сто и двадесет години, и то от устата на очевидец.