Анатол Франс
Малкият Пиер (17)

XVII
„Природен дар е братът — приятел най-обичан“

Леля Шосон живееше в Анжер, където беше родена и омъжена. Понеже останала вдовица, тя започнала да управлява много пестеливо малкия си имот, приготвяше тънко шумящо вино, с което гордо и свидливо ни черпеше. Когато идваше в Париж, което тогава се смяташе за голямо пътешествие, тя отсядаше у родителите ми. Известието за нейното пристигане никога не радваше особено нито мама, нито старата Мелани, тя се боеше от провинциалистката заради сприхавия й характер. Татко казваше за леля Шосон:

— Странно как сестра ми Рьоне, вдовица след осем години брачен живот, просто олицетворява най-ужасния тип стари моми.

Леля Шосон беше малко по-възрастна от брат си, беше суха, жълта, обличаше се с тесни, старомодни дрехи и изглеждаше много по-стара от годините си, аз я мислех за много по-възрастна, но от това съвсем не я уважавах повече, признавам си го без никакво разкаяние. Уважението към възрастните не е много присъщо на децата: то идва с възпитанието и никога не е породено. Аз не обичах леля Шосон, но тъй като изобщо нямах намерение да я обикна, се държах напълно непринудено с нея. Гостуването й ме радваше, защото то внасяше известна промяна в къщата, а всяка промяна ми беше приятна. Пренасяха малкото ми легло във всекидневната с розите и аз просто ликувах.

По време на третото й гостуване у дома след моето раждане, тя се вгледа в мен по-внимателно отпреди и в очите й се четеше, че заключенията й не са благоприятни. Леля откри много и най-различни противоречиви недостатъци — досадна раздразнителност, за което, според нея, била виновна мама, че не ме държи достатъчно строго, спокойствие, неподходящо за възрастта ми и непредвещаващо нищо добро, неочаквана леност, необуздана палавост, слаба интелигентност, преждевременно развит ум. Всичките тези лоши и разнородни недостатъци тя обясняваше с една-единствена причина. Според леля цялото зло (а то било много голямо) идвало от това, че съм единствено дете.

Когато милата ми майчица се притесняваше, като ме виждаше блед и посърнал, леля казваше:

— Не може да бъде весел и здрав, като няма с кого да си играе, трябва му братче.

Когато не знаех таблицата за умножение, когато изсипвах мастилницата върху синьото си кадифено сако, когато ядях прекалено много бонбони и ябълки, когато отказвах упорито да кажа на госпожа Комон баснята за „Животните, болни от чума“, когато паднех и ми излезеше цицина на челото, когато Султан Махмуд ме одраскаше, когато плачех за канарчето си, намерено сутринта в кафеза неподвижно, със затворени очи, вирнало крачета във въздуха, когато валеше, когато духаше вятър, всичко се дължеше на това, че нямам братче. Една вечер на масата ми хрумна да сложа скришом пипер в парчето торта с крем на моята бавачка Мелани, която страшно много обичаше сладкиши. Мама ме улови на местопрестъплението и ми се скара за тази моя постъпка, като ми обясни, че не била достойна за умно и добро дете. Леля Шосон още по-строго ми се скара и откривайки в деянието ми доказателство за дълбока поквара, все пак ме извини с това, че нямам нито братче, нито сестричка:

— Детето живее само, а самотата е вредна, тя развива у това момченце порочни инстинкти, които сигурно му са вродени. Непоносимо дете! Не стига, че иска да отрови със сладкиша старата прислужница, ами ми духа във врата и ми крие очилата. Ако поживея повече у вас, скъпа Антоанет, той сигурно ще ме подлуди.

Понеже се смятах напълно невинен и не бях направил опит да отровя Мелани, пет пари не давах дали леля ми Шосон ще полудее, обвиненията й никак не ме засягаха. Вместо да се вслушам в думите на старата дама, бях склонен да правя точно обратното и тъй като тя непрекъснато повтаряше, че трябва да имам братче или сестричка, аз започнах да не искам братче или сестричка. Също така започнах и да си играя без другарче. Наистина часовете тогава не минаваха толкова бързо, колкото днес, но аз рядко скучаех по простата причина, че си имах много трескав вътрешен живот, чувствувах и изживявах буйно нещата и възприемах от външния свят всичко, което можех да си обясня с още детинския си ум. Знаех, че братчетата обикновено идват съвсем малки, не могат още да ходят, не умеят да разговарят и изобщо не са нужни. И не бях наясно дали, когато порасне моят брат, ще ме обича и дали аз ще го обичам. Яркият и добре известен ми пример с Каин и Авел не можеше много да ме успокои. Вярно е, виждах от моите прозорци двамата дебели близнаци Алфред и Клеман Комон, които все се мъкнеха заедно и много се разбираха. Но също така често виждах в двора как Жан, който беше чирак при едни зидари, пребива от бой братчето си Алфонс, защото то му се плезеше и кривеше. С една дума, трудно можех да се поуча от някого. Моето положение на единствено дете всъщност ми носеше твърде ценни облаги, между другото, не делях любовта на родителите си с никого и никой не ми пречеше да беседвам сам със себе си — необходимост, почувствувана от най-ранна възраст. В същото време ми се искаше братче, за да си го обичам. Защото сърцето ми беше изпълнено със съмнения и противоречия.

Един ден помолих милата мама да ми пошепне дали няма да ми подари братче. Тя се засмя и ми каза, че нямала такова намерение, защото много се страхувала да не бъде лошо като мен. Този отговор не ме задоволи. Леля Шосон се прибра в Анжер и аз престанах да мисля по въпроса, който толкова много ме бе занимавал, докато тя беше между нас.

Но ето че няколко дни след нейното заминаване, няколко дни или може би месеци (защото в този разказ най-трудно спазвам хронологията), една сутрин моят кръстник господин Данкен дойде да закуси в къщи. Беше прекрасен ден. Врабчетата чуруликаха по покривите. Изпитах изведнъж неудържимо желание да извърша нещо чудесно и колкото може по-необикновено, за да прекъсна еднообразието. Средствата ми да измисля и да извърша нещо голямо бяха много ограничени. Хрумна ми да надникна в кухнята; печката гореше, миришеше на хубаво и нямаше никой. Мелани, както винаги, когато трябваше да се сложи масата, бе отишла до бакалина или до зарзаватчията, за да купи някаква подправка, зрънце, трева, за които все забравяше. На печката в тенджера вреше заек яхния. При тази гледка ме озари внезапно вдъхновение. Верен на себе си, дръпнах тенджерата от огъня и я скрих в шкафа при метлите. Всичко мина благополучно, само дето си изгорих четирите пръста на дясната ръка, левия лакът, двете колена и лицето, освен това си изцапах престилката, чорапите, обувките и излях на пода три четвърти от соса заедно с парченцата сланина и главичките лук. Веднага изтичах да донеса Ноевия ковчег, който бях получил някога за Нова година и изсипах всички животни от него в една хубава медна тенджера, която сложих на печката вместо заешката яхния. На мен това ястие ми се струваше също като гостбите от пиршеството на Гаргантюа, за които бях чувал и ги бях виждал на цветни картинки. Защото ако този великан набождаше с двузъбата си вилица цели волове, аз пък бях приготвил ястие от всички животни на сътворението — от слона и жирафа до пеперудата и скакалеца. Предварително се радвах, като си представях как ще се стъписа Мелани, когато милата женица, вместо да намери, както очакваше, приготвения от нея заек, видеше на негово място лъва и лъвицата, магарето и магарицата, слона и слоницата, както и всички други животни, избавили се от потопа, без, разбира се, да смятаме Ной и семейството му, които също бях запържил по погрешка. Но събитията се развиха съвсем иначе: из целия апартамент, неочаквано за мен и непонятно за другите, изведнъж се разнесе непоносима миризма. Мама изтича задъхана в кухнята, за да види какво мирише така и завари старата Мелани, едва поемаща си дъх, все още с кошница в ръка, да дърпа тенджерата от огъня — в нея димяха страшно черните останки на животните от Ноевия ковчег.

— Тенджерата ми! Хубавата ми тенджера! — извика отчаяно Мелани.

Дотичах в кухнята да се порадвам на творбата си, но вместо това бях обзет от срам и разкаяние. И отговорих с несигурен глас на Мелани, че заешката яхния е в шкафа с метлата.

Изобщо не ми се караха. Татко, по-блед от друг път, се правеше, че не ме вижда. Мама с пламнали бузи ме наблюдаваше скришом и търсеше по лицето ми признаци на престъпност или на безумие. Но най-плачевен вид имаше кръстникът ми. Ъгълчетата на устата му, обикновено така красиво очертани от заоблените му бузи и дебелата брадичка, сега бяха увиснали жално. А живите му допреди малко очи не блестяха зад очилата със златни рамки.

Когато Мелани поднесе заека, очите й бяха червени, а по бузите и се стичаха сълзи. Не можах да издържа, скочих от масата, хвърлих се в обятията на моята стара приятелка, прегърнах я с всичка сила и се облях в сълзи.

Тя извади от джоба на престилката карираната си кърпичка, изтри ласкаво очите ми с жилестата си ръка, която миришеше на магданоз, и ми каза, ридаейки:

— Не плачете, господин Пиер, не плачете!

Кръстникът ми се обърна към майка ми и й каза:

— Пиеро няма лошо сърце, ама нали е единствено дете. Самотен е, чуди се какво да прави. Дайте го в пансион, там ще го подложат на благотворна дисциплина и ще си играе с другарчета.

Като чух тези думи, спомних си за съвета, който леля Шосон даваше на мама и поисках да си имам братче, за да не ме дадат в пансион, за да има кого обичам и кой да ме обича.

Знаех, че братът е природен дар, но нямах понятие за условията, при които този дар се дава на избраните от небето семейства, и бях уверен, че нищо не може да замени силата, благодарение на която растенията покълват и животът цъфти на земята. Изпитвах неясно и дълбоко усещане за тази загадъчна сила, която ме хранеше, след като ме беше създала, и още без да я познавам, напълно ясно различавах творбите на обожаемата Кибела^[1] дори от най-прекрасните човешки творби. Готов бях да повярвам, че един вълшебник може да сътвори човек, който да се движи, да говори, да яде, но никога не бих допуснал, че той ще бъде направен от същата материя, от която е истинският. С една дума, отказах се от мисълта да получа някога брат от плът и кръв и реших да си потърся сам това, което природата ми отказваше — да си намеря брат чрез осиновяване.

Разбира се, не ми беше известно, че император Адриан, осиновявайки Антоний Благочестиви, а той пък, осиновявайки Марк Аврелий, са дали на света четиридесет и две години мир и благоденствие. Дори и не подозирах подобно нещо, но, тъй или иначе, осиновяването ми се струваше чудесно средство. Не го разглеждах строго юридически, защото изобщо нямах понятие какво е право. Въпреки това си го представях обкръжено с особена тържественост, а това ми допадаше, мислех, че родителите ми ще си облекат празничните дрехи за церемонията по осиновяването на детето, което аз щях да намеря. Трудното беше откъде да го взема. Имах възможност да издирвам в твърде тесни граници. Виждах малко хора, а в семействата, където ходех, едва ли някой би отстъпил сина си без особено важна причина като тази например, която принудила майката на Мойсей да хвърли детето си в Нил. Госпожа Комон сигурно никога не би се съгласила да се раздели с някой от близнаците си. Помислих си, че може би няма да е толкова трудно да си взема за братче някое бедно момченце, затова споделих желанието си с моя приятел Морен. Той се почеса по ухото и ми отговори, че било опасно да се доведе в семейството намерено дете, пък и родителите ми сигурно нямало да могат да осиновят дете, защото вече си имали едно. Това никак не ме смути, защото нямах понятие от разните закони, и продължавах да си търся братче, докато се разхождахме в Люксембургската градина, в Тюйлери и в Зоологическата градина с моята бавачка Мелани. Макар добрата стара бавачка да не ми позволяваше, аз все се опитвах да се сприятеля с някое момче. Но нали си бях стеснителен, плах и слабичък, те често ми отвръщаха с насмешка и презрение. Ако пък срещнех случайно някое стеснително като мене момче, ние се разделяхме безмълвно, с наведени глави и натъжени сърца, без да съумеем да споделим сърдечното чувство, което си вдъхвахме. По онова време не бях нещо изключително, но се убедих, че съм по-добър от другите хора.

Така мина доста време. Един есенен ден стоях сам в гостната и ето че изведнъж от камината излезе черно като дявол савойче, появата му ме развесели и изобщо не ме стресна.

В Париж има много малки момчета от Савоя, които чистят комините. В стари къщи като нашата тръбите на камините са толкова широки, че през тях може да се промуши дете. Обикновено ги чистеха савойчетата. Разправяха, че се научили да се промушват тъй от съселите. Но все пак те си служеха с въже с възли. Момчето пред мен беше цялото в сажди, с нахлупено на главата калпаче, а когато се засмееше, блясваха ослепително бели зъби и то все облизваше червените си устни. Носеше на рамо въже и лопатка и изглеждаше съвсем мъничко в рубашката и късите си панталони. Видя ми се много симпатично и го запитах как се казва. Момчето ми отговори с носов приятен глас, че се нарича Адеода и е родом от Жерве, близо до Бонвил.

Приближих се до него дружелюбно и го попитах:

— Искаш ли да ми станеш братче?

По лицето му, прилично на маска, се изписа удивление. То ококори очи, раззина уста чак до ушите и ми кимна утвърдително с глава.

Обзет от братска любов, аз го помолих да ме почака и изтичах в кухнята. Претърсих килера, шкафа и бюфета, намерих парче сирене и го грабнах. Беше нюшателско сирене, ужасно сухо и кораво. При това беше съвсем малко и по синкавата му гладка корица се бяха образували червени точици. Занесох го на моето братче, което не беше мръднало, стоеше на едно място като истукан и въртеше удивено очи. Все пак не ми отказа, извади от джоба си ножче и започна да реже сиренето, като набождаше с върха на ножа големи парчета и ги пъхаше в устата си. Сигурно по навик дъвчеше бавно, важно и съсредоточено, без да губи нито секунда, без да си поема дъх. И изведнъж в стаята влезе мама. От сиренето беше останала, кажи-речи, само коричката. Сметнах, че трябва да й обясня.

— Мамо, той е мой брат. Аз го осинових.

— Чудесно — усмихна се тя, — ама не виждаш ли, че ще се задави, дай му нещо да пие.

Изтичах при Мелани в кухнята, тя донесе чаша червено вино на моя брат, той я изпи на една глътка, избърса си устата с ръкав и въздъхна с наслада.

Мама го покани да разкаже нещо за своя роден край, за семейството си, за работата си и очевидно той отговаряше хубаво, защото, когато си тръгна, мама каза:

— Твоето братче е много мило!

Мама реши да помоли господаря му, който живееше на улица Буланже, да ни го изпраща в неделя.

Трябва да си призная, че Адеода ми се хареса много по-малко измит и облечен в празничните си дрехи, отколкото с черното си калпаче и с маската си от сажди. Той обядва в кухнята и мама и аз отидохме да го погледнем, макар малко да се стеснявахме от любопитството си. Старата Мелани ни правеше знак да не се приближаваме, защото я беше страх той да няма въшки. Адеода беше много учтив, но отказа да яде без шапката си, която Мелани му беше свалила. Подобни обноски ни се сториха малко простовати. А всъщност те бяха много благородни. През XVII век един благородник никога не би седнал на масата гологлав. Прието е било да седиш с шапка по време на ядене, защото трябвало всеки миг да я сваляш учтиво, предлагайки нещо на съседа си. В своето „Ръководство за правилата на вежливостта във Франция“, издадено през 1702 година в Париж, господин дьо Куртен пише изрично в главата „Как да се държим на масата“: „Ако някой благородник пие за здравето на някого или за ваше здраве, трябва да си махнете шапката и да се наклоните малко над масата, докато той пие… Когато някой ви говори, пак трябва да си свалите шапката, преди да му отговорите, и внимавайте да не приказвате с пълна уста. Винаги трябва да постъпвате тъй, докато ви говорят, и да си сложите шапката само след като ви помолят да седите с нея, защото и прекалено голямата учтивост е уморителна!“. Адеода стоя с шапка през всичкото време, докато яде, като стар благородник от двора на Луи XIV, но истината е, че съвсем не се кланяше толкова често. Той режеше месото, слагаше го върху хляба, набождаше залъка с ножа и го лапваше, извършваше всичко това много сериозно. Следобед мама го помоли да ни попее и той ни изпя съвсем тихичко една песен от родния си край.

Чуй, чуй, Жането,

щеш ли дрешки?

И защо.

Адеода отговори много умно на въпросите на мама. Узнахме, че работи зиме в Париж, а напролет се връща пеш на село. Майка му била много бедна, за да купи крава, затова работела в мандрите. Той й помагал или берял в планината боровинки за конфитюр, които носел на градските сладкари. Живеели с припечеленото, никога не си дояждали.

Аз реших да пестя, за да купя крава на майката на Адеода, но скоро забравих решението си. Малкият коминочистач замина у дома си напролет. Милата ми майчица изпрати вълнени дрехи и пари на майка му. Понеже той й се видя сериозен и умен, тя писа на селския учител да го научи да чете, да пише и да смята, а тя ще плати за обучението му. Адеода й написа с печатни букви благодарствено писмо.

Все исках да чуя нещо за моя брат и запитах за него, когато се зазими.

— Брат ти е останал у дома си — отговори ми мама, за да не ми стане мъчно, ако ми каже истината.

Моето братче Адеода никога не се върна при мен. То почиваше в малките гробища на своето село. Мама беше получила от учителя в Жерве писмо, което не ми беше показала. В писмото си той й беше писал, че малкият Адеода е умрял от менингит, без дори да усети, че е болен; чудно му било само, че главата му тежи. Няколко часа преди смъртта си приказвал за добрата госпожа Нозиер и изпял нейната песен.

Чуй, чуй, Жането…