Анатол Франс
Малкият Пиер (15)

XV
Господин Менаж

Според личните наблюдения на собственика господин Белаге, нашата къща на кея беше почтена, тиха и както казваха, подходяща за обитателите си. Макар господин Белаге да минаваше за един от едрите финансисти от Реставрацията и Юлското правителство, той сам събираше наемите си, съставяше договорите, ръководеше скъпернически ремонтите в редките случаи, когато изобщо ги правеше. В този дом без него не се поставяха и двадесет метра тапети, макар едно руло да струваше осем су. А всъщност той беше благодушен, приветлив и се стараеше да угоди на наемателите си, когато това не му струваше нищо. Живееше сред нас, както бащата живее сред децата си, и от моя прозорец виждах яркосините завеси на спалнята му. Никой не му се сърдеше, че се грижи за благините си, може би дори го уважаваха още повече за това. Богаташите ги уважават за това, че са богати. Скъперничеството увеличава богатството им, а заедно с това увеличава и тяхното влияние, докато разточителността намалява съкровищата им, и в същото време намалява тяхната тежест, доброто им име.

На младини господин Белаге се беше занимавал с най-разнообразни неща, особено по време на Революцията. И той като своя крал^[1] бил малко нещо аптекар. Когато се наложеше, даваше първа помощ на ранените и задушените при пожар и хората му бяха признателни за това. Трудно можеше да си представи човек по-хубав и по-почтен старец, с по-благородна осанка. Той умееше да се държи простодушно. Разказваха за негови постъпки, достойни за Наполеон. Една вечер лично слязъл да отвори вратата, за да не събуди портиера. Беше добър баща и добър съпруг, двете му дъщери бяха винаги весели и щастливи, което говореше за нежната обич на техния баща. С една дума, господин Белаге се ползуваше в своя дом с уважение, почитаха го на всяко местенце, откъдето можеха да върнат шапчицата му с пискюл и пъстрия му халат. В останалата част на вселената всичко живо го наричаше: „оня стар мошеник Белаге“.

Той беше се сдобил с тази печална слава след участието си в една скандална измамническа афера с подкупи, опозорила Юлското правителство. Господин Белаге се грижеше за честта на своя дом и допускаше в него само безупречни наематели. Сред всички тях само хубавата госпожа Мозер не се ползуваше с добро име, но за това имаше обяснение — един посланик отговаряше за нея, пък и тя се държеше прилично. Къщата беше голяма, разделена на много квартири, някои от които бяха малки, тъмни, с ниски тавани. Мансардите бяха много повече, отколкото в тях да се помести прислугата, те бяха тесни, неудобни, затваряха се лошо, през лятото едва се дишаше от жега, през зимата — от студ. Благоразумният господин Белаге имаше разни малки квартири, пристройки и тавански стаички за хора като господин и госпожа Дьоба или като госпожа Пти, продавачката на очила, прости хорица, които плащаха малко, но плащаха редовно.

Изобретателният господин Белаге беше се изхитрил да стъкми дори под стряхата едно малко ателие, където господин Менаж рисуваше. Това ателие се намираше врата срещу врата със стаичката на моята бавачка Мелани и беше отделено от нея само с един влажен и мръсен коридор, любимо място на паяците, из него вечно се носеше тежка миризма на помия. Стълбището тук завършваше много стръмно. Първата врата водеше към стаята на моята бавачка Мелани. В нея имаше много греди и тя се осветяваше от един прозорец, точно под покрива, през чиито зеленикави прашни стъкла, изпочупени и облепени с хартия, небето изглеждаше мръсно. Леглото на Мелани беше покрито с одеяло, изпъстрено цялото все с една девойка в червено, която получава за награда на добродетелта си венчило. Това одеяло и един орехов шкаф представляваха цялото имущество на моята мила бавачка. Точно срещу нейната стая беше ателието на художника. На вратата беше забодена картичка с името на господин Менаж. Вдясно от неговата врата, през едно замрежено с паяжина прозорче, проникваше тъжна светлина, виждаше се помийната тръба, откъдето вечно се носеше миризма на зеле. На тази страна не повече от десет стъпки деляха кея и прозорчето. От другата страна светлината проникваше само през стълбата: коридорът завършваше в мрак и ми се струваше безкраен. Въображението ми го населяваше с чудовища.

Понякога, като отиваше да подрежда бельото си в шкафа, Мелани ме водеше със себе си горе. Не ми беше позволено да се качвам сам на този етаж и най-строго ми беше забранено не само да влизам в ателието на художника, но дори и да се приближавам до него. Мелани твърдеше, че нямало да издържа, като зърна това, дето е вътре, тя самата тръпнела от ужас при вида на скелета и прикрепените към стената части на човешкото тяло, бледи като смъртта. Това описание породи в сърцето ми страх и любопитство и аз изгарях от желание да вляза в ателието на господин Менаж. Един ден се бях качил с моята стара бавачка в стаята й, тя подреждаше вехти чорапи и аз реших да се възползувам от случая. Измъкнах се от стаята и направих двете крачки, които ме разделяха от ателието. През дупката на ключалката проникваше светлина, вече се готвех да допра око до нея, но се уплаших от страшния шум, който вдигаха над главата ми плъховете, отскочих и бързо се шмугнах в стаята на Мелани. Въпреки това разказах на старата си бавачка какво уж съм видял.

— Видях — казах й аз — човешки кости, бледи като смъртта. Те бяха милиони… ама наистина беше ужасно, видях скелети, които играеха хоро, една маймуна свиреше на тромпет, наистина беше ужасно. Видях седем красиви жени, облечени в злато и сребро, с наметки от слънчеви лъчи, от лунни лъчи, от лъчите на всички времена, те висяха на стената с прерязани гърла, а кръвта им бликаше и се стичаше по белия мраморен под…

Чудех се още какво да измисля, че съм видял, когато Мелани ме запита насмешливо как е възможно да видя толкова неща за толкова малко време? Аз отстъпих по въпроса за дамите и за скелетите, които може би не бях разгледал много добре, но се заклех, че съм видял човешките кости, бледи като смъртта. И може би сам си го вярвах.