Анатол Франс
Малкият Пиер (13)

XIII
Катрин и Мариан

Когато видях за пръв път морето, то ми се стори необятно поради безкрайната печал, която изпитвах, като го гледах и го вдъхвах. Значи, това беше дивото море. Бяхме отишли през лятото да прекараме три-четири седмици в някакво малко бретонско селце. Един изглед от брега се е запечатал ясно в паметта ми — под ниско надвисналото небе цяла редица дървета, брулени от морския вятър, бяха свели извитите си дънери и сухите си клони до равната и гола земя. Тази гледка просто разкъса сърцето ми, тя остана завинаги в съзнанието ми като символ на несравнима беда.

Шумът на вълните и морският мирис ме замайваха. Всеки ден, всеки миг морето ми изглеждаше все различно — ту гладко и синьо, ту накъдрено с малки вълни, лазурни от едната страна, сребристи от другата, ту сякаш покрито със зелена мушама, ту тежко и мрачно, понесло върху развълнуваните си гребени страшните овни на Нерей^[1], вчера отдръпващо се с усмивка, днес — прииждащо с бяс. Независимо от това, че бях дете, или по-скоро именно защото бях само едно слабо дете, това вероломно непостоянство подрони много доверието и обичта, които ми вдъхваше природата. Морската фауна — рибите, мидите и особено ракообразните, тия животни, по-страшни от чудовищата в „Изкушенията на свети Антоний“, които толкова любопитно разглеждах при госпожа Льотор на кея Малаке, тия омари, тия октоподи, тия морски звезди, тия криви раци ме запознаваха с необичайни за живота форми, със същества не тъй дружелюбни към мен като моето кученце Кер, като понито на госпожа Комон, като магаретата на Робинзон, като парижките врабчета, по-недружелюбни дори от лъва в моята илюстрована Библия и от животните в Ноевия ковчег. Морските чудовища ме преследваха в съня ми и ми се явяваха нощем огромни в тъмносините си черупки, бодливи, влакнести, с щипки, с острия, с триони, но без лица, което ги правеше още по-страшни.

Още на другия ден след като пристигнахме, едно голямо момче ме извика в тайфата си, децата правеха на плажа с лопатки и гребла пясъчна крепост, на която забучваха френското знаме и я бранеха срещу настъпващото море. Победиха ни, но се покрихме със слава. Излязох един от последните от разрушената крепост, след като изпълних дълга си, но понесох поражението твърде леко — явно доказателство, че няма да стана велик пълководец.

Един ден отидохме с лодка да събираме миди с Жан Ело, който имаше бледосини очи и загоряло мургаво лице. Ръцете му бяха толкова груби, че ми деряха кожата, когато ме хващаше приятелски за ръка. Той ловеше риба в открито море, кърпеше си мрежите, запушваше лодката си, а през свободното си време правеше в едно стъклено шише корабче, с всичко по него като истинските. Макар да не беше много словоохотлив, той ми разказа живота си — всичките му близки бяха загинали в морето. Трима от братята му и баща му се удавили заедно. Миналата зима, съвсем близо до пристанището. В това, както и във всичко останало, той търсеше само доброто. Не бях много вярващ, но у Жан Ело открих истинска небесна мъдрост. Една неделя вечер ние го намерихме мъртвопиян насред пътя и трябваше да го прескочим, за да минем. Но той си остана за мен съвършено същество. Може би чувство, породено от квиетизма^[2]. Нека другите преценят: тогава аз не се занимавах с бог, а днес още по-малко.

Най-много обичах да ловя скариди заедно с две момичета, към които изпитах възторжено, но краткотрайно приятелство. Едната, Мариан льо Герек, беше дъщеря на една дама от Кемпер, с която мама се беше запознала на плажа, другата, Катрин О’Брайън, беше ирландка. И двете бяха русокоси, със сини очи. Приличаха си страшно и в това нямаше нищо чудно.

Ирландка или пък бретонка кръшна —

от съща златна вейка плод откършваш.

Съзнавайки инстинктивно, че двете като че се допълват по прелест, те вървяха все прегърнати. Пристъпваха едновременно с тънките си голи крака, помургавели от слънцето и морската вода, тичаха по пясъка, виеха се, сякаш танцуваха. Катрин О’Брайън беше по-хубава, но говореше лошо френски, от което се възмущавах в невежеството си. Търсех хубави миди и им ги носех, а те едва ги поглеждаха. Изтрепвах се да им правя най-различни услуги, но те се преструваха, че не ме забелязват или пък че съм им дотегнал. Когато ги гледах, извръщаха глава, но ако се направех, че не ги виждам, веднага се мъчеха да привлекат вниманието ми с някаква закачка. Те ме смущаваха, щом се приближаха, забравях какво съм намислил да им кажа. Понякога им говорех грубо, но то беше по-скоро от стеснение, от яд или от по-сложно, необяснимо чувство. Мариан и Катрин се разбираха чудесно, когато злословеха за другите момичета като тях на плажа. По всички други въпроси се сърдеха и никак не се разбираха. Укоряваха се, че не са родени в една и съща страна. Мариан горещо упрекваше Катрин, че била англичанка. Катрин, която не обичаше Англия, подскачаше от обидата, тропваше с крак, скърцаше със зъби и крещеше, че е ирландка. Мариан обаче не виждаше никаква разлика в това. Един ден у госпожа О̀Брайън спорът им за родината завърши с бой. Мариан дойде при нас на плажа с изподраскани бузи. Майка й, като я видя, извика:

— Боже мили, какво е станало?

Мариан отговори простичко:

— Катрин ме издраска, защото съм французойка.

Тогава аз я нарекох мръсна англичанка и я ударих така по носа, че й потече кръв. Госпожа О’Брайън ни изпрати да се измием в стаята на Катрин. И ние се сдобрихме, понеже там имаше само един леген за двете.