Анатол Франс
Малкият Пиер (9)

IX
Барабанът

Да живееш, значи да желаеш. И в зависимост от това дали желанието ти е сладостно, или горчиво, можеш да отсъдиш дали животът е добър, или лош. Всеки от нас е в състояние да прецени това, вслушвайки се в собственото си сърце. Да се разсъждава в този случай е безполезно, това е работа на метафизиците. На пет години аз исках да имам барабан. Сладостно ли беше това желание, или горчиво? Нямам представа. Да речем, че е било горчиво, понеже не беше задоволено, и сладостно, понеже извикваше в мислите ми желания предмет.

За да не бъда разбран погрешно, ще кажа, че мечтаех да имам барабан, но никак не ми се искаше да стана барабанчик. Не ме привличаха нито славата, нито опасностите на тоя занаят. Макар за възрастта си да бях добре запознат с военните летописи на Франция, още не бях чувал нищо за малкия Бара, загинал, притискайки палките на барабана до сърцето си, нито за онзи петнадесетгодишен барабанчик, който в битката при Цюрих продължил да бие за атака с пронизана от куршум ръка и за това на една от проверките на десетия ден от декадите получил от първия консул почетна палка — за да оправдае тази награда, той отишъл още при първия случай на смърт. Израснал в мирно време, аз знаех само двамата барабанчици от националната гвардия, които на Нова година поднасяха на татко — военен лекар на втори полк — и на съпругата му поздравително писмо с цветна винетка. На нея бяха изобразени двамата барабанчици, много разкрасени и поздравяващи в позлатена зала някакъв господин в зелен редингот и една дама с кринолин и дантелени волани. Те имаха живи очи, огромни мускули и червени носове. Татко винаги им даваше една монета от сто су и ги поканваше да изпият по чаша вино, която старата Мелани им поднасяше в кухнята. Те гаврътваха чашите на един дъх, млясваха и си избърсваха устата с ръкав. Харесваха ми, защото бяха добродушни веселяци, но въпреки това не ми се щеше да стана като тях.

Не, не исках да стана барабанчик, по-скоро исках да стана генерал и най-горещо желаех да имам барабан с черни палки, защото тъй ги бях запомнил от хилядите военни картини, които бях виждал.

По това време никой не би могъл да ме упрекне, че предпочитам ложето на Касандра пред копието на Ахил. Копнеех само за оръжие и битки, бълнувах за кръвопролития, щях да стана герой, ако съдбата, която „обърква плановете ни“, беше го позволила. Но тя не го позволи. Още на следващата година тя ме отклони от моя славен път и ми вдъхна любов към куклите. Въпреки че би трябвало да се червя от това признание, аз си купих няколко кукли със спестяванията си. Обичах ги всичките, особено предпочитах една, за която милата ми майка казваше, че съвсем не била най-хубавата. Но нека не избързваме, нека не помрачаваме неопетнената слава на четвъртата ми годишнина, когато единствената ми мечта беше барабанът.

Понеже не бях от най-търпеливите, често споделях желанието си с хората, от които зависеше то да бъде задоволено. Те си правеха оглушки и ми отговаряха тъй, че ме отчайваха.

— Знаеш отлично — казваше мама, — че татко ти не обича шумните играчки.

Понеже мама ми отказваше барабана от съпружеска обич, помолих леля Шосон да ми купи, нея никак не я беше грижа дали на татко ще му бъде приятно, или неприятно. Бях забелязал това и разчитах да получа горещо желания барабан. Да, ама леля Шосон беше стисната и само от време на време ми правеше по някой дребен подарък.

— За какво ти е барабан? — каза ми тя. — Нямаш ли си други играчки? Шкафовете са пълни. По мое време не глезеха така децата, моите малки приятелки и аз си правехме кукли от листа… Виж какъв хубав Ноев ковчег имаш?

Тя говореше за Ноевия ковчег, който ми беше подарила по-миналата Нова година и който отначало, трябва да си призная, бе ми се видял направо невероятен. В него бяха сложени патриархът и цялото му семейство, както и всички животни на сътворението по двойки. Но пеперудите бяха по-големи от слоновете, което полека-лека, като взех да проумявам какво е съразмерност, започва да ме дразни, сега пък по моя вина четириногите бяха станали трикраки, а Ной беше загубил тоягата си и няма какво… ковчегът изобщо вече не ми харесваше.

Един ден, както си стоях в къщи с нощна шапчица на главата, защото се бях простудил, ми хрумна да си направя барабан от едно глинено гърне, а вместо палки използувах дървена лъжица. Трябва да е било в съвсем холандски дух в стила на Броуер и Ян Стен. Но аз имах по-изискан вкуси когато милата стара Мелани възмутено ми отне гърнето за масло и дървената лъжица, те вече ми бяха омръзнали.

Пак по това време татко ми донесе една вечер шарена порцеланова статуйка, която представляваше Пиеро, биещ голям тъпан. Не зная дали си мислеше, че фигурката може да ми замени тъй желания барабан, или искаше да се пошегува с мен. Той се усмихваше както винаги малко тъжно. Тъй или иначе, приех подаръка сърдито и намразих начаса статуйката, просто не ми се щеше да я пипна.

Вече не се надявах да получа предмета на моите мечти, но ето че в един ясен летен ден след закуска мама нежно ме целуна, заръча ми да бъда послушен и ме изпрати на разходка със старата Мелани, като ми подаде някакъв пакет с цилиндрична форма, увит в сива хартия.

Отворих пакета. Вътре имаше барабан. Мама вече беше излязла от стаята. Метнах през рамо шнура на дългоочаквания барабан, без да се запитам какво ще ми поиска в замяна съдбата, тогава все още си мислех, че тя раздава безвъзмездно даровете си. Не знаех нищо за богинята Немезида на Херодот и ми бяха неизвестни поучителните думи на поета, над които толкова съм размишлявал после:

Правило на боговете в нашто естество

е да плащаме прескъпо тяхното добро.

Щастлив и горд, презрамчил барабана, с палки в ръка, изтичах на улицата и закрачих пред Мелани, барабанейки безспир. Напредвах като в атака, убеден, че водя към победи цели войски. От време на време, без да си го признавам, чувствувах, че барабанът ми не бие достатъчно звучно и сигурно не се чува надалеч. И наистина, лошо опънатата магарешка кожа (ако изобщо беше кожа, в което днес силно се съмнявам) не отекваше достатъчно под удара на палките, толкова малки и леки, че едва ги усещах в ръката си. В това открих миролюбието и предвидливостта на мама и нейния постоянен стремеж да изхвърли от къщата шумните играчки. Тя вече бе отстранила пушките, пистолетите и карабините, за мое най-голямо съжаление, защото аз се захласвах по шумотевиците, а душата ми се опияняваше от гърмежите. Разбира се, никой не обича тихи барабани, но възторгът оправя всичко. Силните удари на сърцето ми изпълваха ушите ми с шума на победата. Усещах ритъма, който повежда в крак хиляди хора, чувах барабанния зов, изпълващ душите с героизъм и трепет. Представях си в разцъфналата Люксембургска градина безчислените колони войници, крачещи напред, докъдето поглед стига в безкрайната равнина, съзирах коне, оръдия, коли, разравящи пътя, блестящи каски с черни пискюли, кожени калпаци, развети пера, качулки, копия, щикове.

Виждах, усещах, създавах всичко това. И участвувайки сам в моята творба, бях едновременно всичко: и конете, и оръдията, и барутниците, и огненото небе, и окървавената земя. Ето какво изтръгвах с барабана си! А леля Шосон ме питаше за какво ми е притрябвал барабан!

Когато се прибрах у дома, там цареше пълна тишина. Започнах да викам мама, никой не ми отговори. Изтичах в стаята й и във всекидневната с розите — нямаше никого. Влязох в кабинета на татко и той беше пуст. Само изправеният върху часовника в гостната Спартак на Фоятие отговори с вечния си негодуващ жест на тревожния ми поглед.

Извиках:

— Мамо! Къде си, мамо?

И заплаках.

Тогава старата Мелани ми каза, че татко и мама заедно с господин и госпожа Данкен взели дилижанса на улица Булоа и заминали за Хавър, където щели да останат една седмица.

Тази вест страшно ме отчая. Така узнах на каква висока цена съдбата ми беше дала барабана, разбрах, че мама ми го беше подарила, за да не отгатна, че ще пътуват и да има с какво да се развличам, докато отсъствува. Припомняйки си сериозния, и малко тъжен тон, с който ми каза, като ме целуна: „Бъди послушен!“, аз се питах как така не се бях сетил нищо. И си мислех: „Ако бях разбрал, нямаше да й дам да замине“.

Беше ми мъчно и срамно, че се оставих така да ме излъжат. А толкова много неща можеха да ми подскажат какво се подготвя! От няколко дни родителите ми си шушукаха, шкафовете скърцаха — все ги отваряха и затваряха, — по леглата бяха натрупани купчини бельо, из стаите — чанти и куфари. Изпъкналият капак на един от куфарите беше покрит с грапава олющена кожа, а над нея бяха кръстосани някакви отвратителни, ужасно мръсни летвички. Толкова много и най-различни указания, че дори и най-загубеното кученце щеше да се разтревожи, а аз нищо не усетих! Нали толкова пъти бях чувал татко да казва, че Финет предусещала, когато господарите и ще пътуват.

Апартаментът беше голям и студен. Ужасната тишина, която цареше в него, просто ми смразяваше сърцето. Мелани беше много дребничка, за да ми го запълни: колосаното й боне стърчеше едва-едва над главата ми. Аз си обичах Мелани, обичах я силно, с детски егоизъм, но тя не можеше да ме разбере. И не ми беше интересна. Струваше ми се по-голямо дете и от мен със сивите си коси и приведените рамене. Мисълта да си живеем цяла седмица двамата направо ме отчайваше.

Тя се опита да ме утеши: каза ми, че една седмица ще мине бързо, че мама ще ми донесе чудесно корабче да си го пускам в езерото в Люксембургската градина, че татко и мама ще ми разкажат за пътешествието си и така точно ще ми опишат Хавърското пристанище, та все едно, че и аз съм бил там.

И да си призная, последният довод не беше лош — нали и гълъбът от баснята^[1] така утешил нежната си другарка на раздяла. Но аз не исках да се утеша. Знаех си, че това е невъзможно и че е много по-красиво да ми е мъчно.

Леля Шосон дойде да вечеря с мен. Не изпитвах никакво удоволствие да гледам пред себе си физиономията й на кукумявка. Тя също се опита да ме утеши, но нейните утешения приличаха на огризки, като всичко, което даваше. Беше прекалено стисната, за да раздава щедри, топли и чисти утешения. На масата зае мястото на милата ми майчица и по този начин прогони от него незримата светлина, неосезаемата й сянка, неуловимия й отпечатък, с една дума, всичко, което оставят отсъствуващите любими същества по вещите, свързани с тях.

Това безобразие ме вбеси. Толкова ми беше мъчно, че отказах да ям супата си и се почувствувах особено горд с отказа си, не помня дали тогава ми мина през ума, че и Финет в подобен случай би постъпила по същия начин, но дори и тъй да беше, това никак не ме унижаваше, защото знаех, че по инстинкт животните твърде много ме превъзхождаха. Мама беше поръчала да приготвят баница и крем, надявайки се това да ме поуспокои. Бях се отказал от супата, но изядох баницата и крема и ми стана малко по-добре.

След вечерята леля Шосон ме посъветва да си поиграя с Ноевия ковчег, този съвет направо ме вбеси. Отговорих и неприлично, а като капак оскърбих Мелани, която през целия си безкористен живот винаги беше заслужавала само похвали.

Горката женица ме сложи грижливо да си легна, изтри сълзите ми и пренесе в стаята ми походното си легло. Въпреки това много скоро усетих колко е страшна самотата, в която бе ме оставила мама. Но за да разберете какво стана по-нататък, трябва да си припомните, че всяка нощ в същата тази стая преди да заспя виждах до леглото си множество дребни човечета с големи глави, гърбави, кривоноги, странно уродливи, с меки шапки с пера, с огромни кръгли очила на носа, те всичките държаха в ръце най-разнообразни предмети: шишове, мандолини, тенджери, дайрета, триони, тромпети, патерици и танцуваха чудновати танци. Тяхната поява в този час в тая стая не ме изненадваше: не бях запознат добре с природните закони и не знаех, че присъствието им не е естествено. И понеже не идваха редовно всяка нощ, не виждах нищо особено в това, те дори не ме плашеха и аз не виках. Гледах как мъничките музиканти се движат край стената, но те никога не се приближаваха до леглото ми, ето защо бях спокоен. Те вече бяха свикнали и като че ли не ме забелязваха, а аз сдържах дъха си, за да не привлека вниманието им. Но явно те са стояли далеч от мен само благодарение на доброто влияние на мама — влияние, каквото старата Мелани нямаше над тях, защото в тази ужасна нощ, когато дилижансът от улица Булоа отнасяше скъпите ми родители към далечни брегове, малките музиканти за първи път ме откриха. Един от тях, с дървен крак и превръзка на окото, ме показа с пръст на съседа си и тогава всички се обърнаха към мен, сложиха си огромните кръгли очила и ме заразглеждаха любопитно, без никакво доброжелателство. Цял се разтреперах. Но когато те се приближиха до леглото ми, танцувайки и размахвайки шишове, триони и тенджери, а един от тях, с нос като кларинет, насочи към мен спринцовка, голяма колкото далекогледа на Обсерваторията, вледенен от ужас, аз изкрещях:

— Мамо!

Старата Мелани дотича на моя зов. Като я видях, заплаках. После пак заспах.

Когато се събудих от чуруликането на врабчетата, бях забравил всичко — и тъжното отсъствие на мама и татко, и самотата си. Уви! Светлото лице на милата ми майчица не се наведе над леглото ми, черните й къдрици не погалиха бузата ми, не вдъхнах уханието на ирис, с което винаги е напоен нейният пеньоар. Вместо това се появиха заоблените като зимни ябълки бузи на старата Мелани, обрамчени от грамадното й боне с панделки, а по фустата на добрата женица видях храмове и амури. Те бяха розови на бежов фон, а тя си ги носеше най-чистосърдечно. Пак ми домъчня при тази гледка. Цялата сутрин бродих тъжно в безмълвното жилище. Намерих барабана на един стол в трапезарията, хвърлих го на пода и го пробих с тока си.

Може би и по-късно, когато станах голям, пак ми се е случвало да пожелая нещо подобно на звучния и кух инструмент, за който толкова копнях като малък — за тимпаните на славата, за цимбалите на обществената похвала. Но щом усещах в мен да се заражда и да узрява подобно желание, аз си спомнях за барабана, получен на четири години, и цената, която той ми струваше, и веднага преставах да мечтая за блага, които съдбата не ни дава даром.

Жан Расин като чел латинската си библия, подчертал следното: „Et tribuit eis petitionem eorum.“^[2]. И си го е спомнил, когато вложил в устата на Арис следните думи, накарали безразсъдния Тезей да побледнее:

Бой се, господарю, небесната твърд

пред твойта зла воля да не стори път.

Невинните жертви закриля небето,

а нас ни дарява според греховете.