Анатол Франс
Малкият Пиер (8)

VIII
Как твърде рано се разбра, че нямам капчица търговски нюх

Това се случи преди революцията от 1848 година: сигурен съм, че още нямах четири години, но не зная дали бях на три, или на три и половина. Все се колебая по този въпрос, а от много години вече няма на земята човек, който би могъл да ми помогне да си спомня. Трябва да се примиря с някои неизяснени дати и да се утеша, че и в аналите на историята на народите има дори още по-големи и по-досадни неточности. Някой беше казал, че хронологията и географията са очите на историята. Ако това е вярно, имаме всички основания да предполагаме, че напук на бенедектинците от братството „Сен-Мор“, които са измислили начин да проверяват датите, историята май се оказва едноока. А аз ще добавя, че това е най-малкият й недостатък. Клио^[1], музата Клио, е с важна, понякога дори строга осанка, а словото й поучава (както твърдят), увлича, вълнува, забавлява, никому не би омръзнало да я слуша цял ден. Но спохождайки я непрестанно, забелязах, че тя твърде често забравя, че е суетна, пристрастна, невежа и лъжлива. Въпреки недостатъците й много си я обичах и още я обичам. Но това са единствените ми връзки с тази муза. Тя няма какво да запомни нито от детството ми, нито от другите дни в моя живот. За щастие не съм историческа личност и надменната Клио никога няма да издирва дали съм бил в началото, в средата или в края на третата си година, когато проявих една от вродените си черти, поразила дълбоко мама.

Тогава бях най-обикновено момченце и единствената ми особеност, ако не се лъжа, бе, че не вярвах на всичко, което ми казваха. Това мое недоверие, предвещаващо изпитателен ум, нерядко предизвикваше укор у близките ми, защото критичното мислене обикновено не се цени много у едно дете на три или на три и половина години.

Бих могъл да мина без тези забележки, които подобно на хронологията, изкуството да се проверяват датите и музата Клио нямат нищо общо със започнатия от мен разказ. Правейки толкова отстъпления, лутайки се из такива дебри, никога няма да стигна до целта, но ако не се забавлявам, ако следвам, без да се оглеждам, моя път, ще стигна веднага, ще го завърша бързо-бързо. И ще бъде жалко, поне за мен — аз обичам да скитам и смятам, че няма нищо по-приятно и по-полезно от това. От всички часове в училище, струва ми се, най-полезни са ми били свободните. Ако Червената шапчица беше прекосила гората, без да бере лешници, вълкът нямаше да я изяде, а по всички закони на поуката най-добрата участ за Червената шапчица е била да я изяде вълкът.

За щастие тази мисъл ни връща към темата на това повествование. Защото се готвех да ви разкажа, че когато бях тригодишен по време на осемнадесетата и последна година от властвуването на Луи-Филип I, крал на французите, моето най-голямо удоволствие беше разходката. Не ме изпращаха в гората като Червената шапчица. За жалост, не бях толкова близко до природата. Роден и отраснал в сърцето на Париж, на красивия кей Малаке, аз твърде малко познавах селските радости. Но и градът си има своя чар — моята мила майчица ме водеше за ръка по улиците, изпълнени с многогласни шумове, с пъстри багри, със забързани минувачи, а когато трябваше да направи някаква покупка, ходех с нея по магазините. Не бяхме богати, тя не харчеше много, но магазините, в които пазаруваше, ми изглеждаха огромни и великолепни. По това време магазините „Бон Марше“, „Лувр“, „Прентан“, „Галри“ още не съществуваха. През последните години на конституционната монархия клиентелата на големите магазини беше само от близките квартали. Мама, която живееше в предградието Сен-Жермен, ходеше в „Дьо-Маго“ и в „Пти-Сен-Тома“.

От тези два магазина, единият на улица Сена, а другият на улица Бак, сега съществува само „Пти-Сен-Тома“, но страшно разширен, а лъвските муцуни така загрозяват неговата предишна изящна фасада, че човек не може да го познае. „Дьо Маго“ изобщо изчезна и може би единствен аз си спомням още за голямата рисунка с блажни бои, която служеше за фирма и на която беше изобразена млада китайка между двама китайци. Още тогава пламвах лесно по женската красота и младата китайка със сресаната високо коса, задържана с голям гребен, и с къдриците на слепите очи ми се струваше прелестна. За поведението, погледите, жестовете, намеренията на двамата й кавалери не можех нищо да кажа. Бях съвсем неопитен в изкуството на прелъстяването.

Този магазин ми се виждаше голям и пълен със съкровища. Може би там почувствувах влечение към пищните изкуства, което по-късно стана още по-силно и никога не изчезна. Прехласвах се при вида на платовете, килимите, везбите, перата, цветята, възхищавах се от все сърце на любезните господа и на прелестните госпожици, които предлагаха с усмивка на нерешителните купувачи всичките тия чудеса. Когато някой продавач, обслужвайки мама, започваше да измерва плата с метър, прикрепен водоравно към медна пръчка, провесена от тавана, струваше ми се, че той е човек с прекрасно положение и славно бъдеще.

Така се възхищавах и от господин Огри, шивача от улица Бак, който ми пробваше жакетчетата и късите панталонки. По ми се искаше да ми ушие панталон и редингот като на господата, това мое желание се засили още повече, когато прочетох една приказка на Буйи за някакво бедно момченце, което един почтен и благодетелен учен прибрал, направил го свой секретар и започнал да го облича с вехтите си дрехи. Под влияние на тази приказка на славния Буйи извърших веднъж голяма щуротия, за която ще разкажа друг път. Изпълнен с уважение към изкуствата и занаятите, аз се възхищавах от господин Огри, шивача от улица Бак, който всъщност не заслужаваше никакво възхищение, защото кроеше и шиеше платовете накриво. И право да си кажа, в измайсторените от него дрехи приличах на маймуна.

Милата ми майчица, както подобава на добра домакиня, пазаруваше сама, купуваше необходимото от бакалницата на Курсел на улица Бонапарт, кафето от Корсле в Пале-Роайал, шоколада — от Дьобов и Гале на улица Сен-Пер. Не знам дали защото господин Курсел позволяваше щедро да опитват сините сливи, дали защото кристалните захарни буци в магазина му блестяха тъй весело на слънцето, или защото със сръчни, смели движения обръщаше бурканче желе от френско грозде, за да покаже колко е гъсто, но този човек ме очароваше с убедителната си любезност и с решителните си демонстрации. Почти се сърдех на мама, задето приема с известно съмнение и недоверие неоспоримите, всякога подкрепени с примери доводи на този красноречив бакалин. По-късно разбрах, че неверието на мама е било основателно.

Още виждам малкото ниско магазинче на Корсле с фирмата „Лакомник“, изписана със златни букви на червен фон. То винаги ухаеше на ароматно кафе, а на стената висеше остаряла за онова време картина, изобразяваща един лакомник в дрехи от времето на дядо ми. Той беше нарисуван седнал пред маса, обсипана с бутилки и с някакъв ужасно грамаден сладкиш, украсен със страхотен ананас. Благодарение на придобитите много по-късно познания разбрах, че това е бил портрет на Гримо дьо Ла Рениер, рисуван от Боали. Влизах почтително вътре и той ми се струваше от друг свят, сякаш ме пренасяше в дните на Директорията. Продавачът на Корсле теглеше стоката и обслужваше безмълвно клиентите. Естественото му държане, напълно противоположно на предвзетите обноски на господин Курсел, ми правеше силно впечатление и много е възможно този стар бакалин да ми е дал първите уроци по добър вкус и чувство за мярка.

Никога не си тръгвах от Корсле, преди да си взема зърно кафе, което дъвчех после по пътя. Казвах си, че е много вкусно и, кажи-речи, си вярвах. Усещах, че нищо не струва, но още не ме биваше да извадя на бял свят истините, заровени дълбоко в мен. Колкото и приятен да ми беше магазинът на Корсле с фирма „Лакомник“, магазинът на Дьобов и Гале, доставчици на френските крале, ми беше по-приятен и ми харесваше повече от който и да е друг магазин. Той ми се виждаше тъй чудесен, че просто ми се струваше недостойно да вляза вътре с делничните си дрехи, затова все оглеждах мама, за да се уверя, че е достатъчно добре облечена. Право да си кажа, нямах толкова лош вкус! Магазинът за шоколад на Дьобов и Гале, доставчици на френските крале, съществува и до днес и не се е променил кой знае колко. Така че мога да говоря за него, подкрепяйки се с факти, а не с измамни възпоминания. Той е чудесен, обстановката му е от първите години на Реставрацията, когато претрупаността не е била модерна, напомня стила на Персие и Фонтен. Като гледам тия малко строги, но изящни, чисти и добре подредени мотиви, мисля си с тъга колко силно се е принизил вкусът във Франция от един век насам. Колко далеч сме днес от декоративното изкуство от времето на Империята, което всъщност доста отстъпва на стила по времето на Луи XVI и на Директорията. В този старинен магазин всичко заслужава похвала — фирмата, изписана със съразмерни ъглести букви, заоблените отгоре прозорци с ветрилообразни сводове, самият магазин, закръглен навътре като малък храм и тезгяхът, извит според формата на магазина. Не знам насън ли е било, но ми се струва, че там съм виждал между прозорците богинята Реномея^[2], която може еднакво убедително да прослави битките при Аркол и Лоди, както крема с какао и шоколада с бадеми. С една дума, всичко тук носеше печата на определен стил, характер, всичко имаше значение. А какво правят сега? Даровити художници има и днес, но декоративното изкуство е в упадък, който е срам за нас. Стилът на Третата република ни кара да съжаляваме за стил Наполеон III, той пък ни кара да съжаляваме за стил Луи-Филип, стил Луи-Филип — за стил Шарл X, Шарл X — за Империята, Империята — за Директорията, а тя — за Луи XVI. Напълно е изгубено чувството за линия и съразмерност. Ето защо радостно приветствувам новото изкуство, не толкова, разбира се, за това, което то създава, колкото за онова, което руши.

Необходимо ли е да обяснявам, че когато бях на три-четири години, естествено, още не разсъждавах върху декоративното изкуство? Но влизайки в магазина на Дьобов и Гале, имах усещането, че влизам в приказен дворец. Тази моя илюзия се подсилваше от красивите девойки с черни рокли и блестящи коси, застанали прелестни и тържествени зад кръглия тезгях. Сред тях, точно в средата зад някаква своего рода катедра, седеше любезна и важна възрастна дама, която записваше неща в някакви тефтери и броеше монети и банкноти. Много скоро ще стане ясно, че аз не напълно ясно съзнавах с какви точно операции се занимаваше тази почтена дама. От двете й страни чернооките и русокоси девойки правеха най-различни неща: едни увиваха шоколадите в тънки лъскави като сребро листове, други опаковаха същите тези парчета шоколад в бяла хартия на цветчета и залепваха пакетчето с восък, който разтапяха на пламъка на запалена тенекиена лампичка. Те работеха така сръчно и бързо, сякаш се забавляваха. Днес си мисля, че едва ли са работели за свое удоволствие. Тогава бях склонен да греша и да смятам всяка работа за развлечение. Но едно поне е съвсем сигурно — наистина беше приятно да следиш с поглед пъргавите тънки пръсти на момичетата.

Когато мама привършваше покупките си, важната дама, поставена начело на тези непорочни девици, изваждаше от стъклената купа пред нея един шоколадов бонбон и ми го подаваше с равнодушна усмивка. Този тържествено поднесен дар повече от всичко ме изпълваше с любов и уважение към магазина на господата Дьобов и Гале, доставчици на френските крале.

Понеже обичах да ходя по магазините, напълно естествено е, че като се приберях у дома, се опитвах да възпроизведа в игрите си сцените, които бях наблюдавал, докато мама правеше покупките си. Ето как в къщи, без никой да предполага, аз едно след друго се превръщах в шивач, бакалин, търговец в моден магазин и — без особено да се затрудня — дори в модистка и продавачка на шоколади. Така една вечер в малката всекидневна с тапети на рози, където мама както обикновено везеше, аз разгорещено си играех на хубавите госпожици от магазина на Дьобов и Гале. Бях се снабдил с повечко парчета шоколад, с хартийки и дори с тези лъскави книжки, които предвзето наричах сребърна хартия, и не мога да не си призная — всичко беше доста измачкано: настаних се на столчето си, подарък от леля Шосон, пред една тапицирана с кадифе табуретка, която уж беше красивият кръгъл тезгях от магазина на улица Сен-Пер. Като всички единствени деца, бях свикнал да си играя сам, унесен в някакви мечти, с една дума, вечно живеех в страната на бляновете, така че не ми беше особено трудно да си представя далечния магазин, неговата украса, витрините му, богинята Реномея и дори тълпящите се купувачи: жени, деца, старци — аз много лесно рисувах във въображението си, когато ми се прииска, всякакви сцени и хора. Нищо не ми струваше сам да се превърна в момичетата от магазина за шоколад, нито в почтената дама, която пишеше в тефтерите и броеше пари. Моята чудодейна сила беше безгранична и надхвърляше всичко, което прочетох по-късно в „Златното магаре“ за тесалийските магьосници. Можех да се променям, както ми се ще: да добивам най-странен и необикновен вид, да се превръщам ту във владетел, ту в змей, ту в дявол, ту във фея… Какво говоря?… Аз можех да се превърна дори в цяла войска, в река, в гора, в планина. Така че това, което правех тази вечер, беше просто играчка и не ми създаваше никакви затруднения. И ето, аз опаковах, слагах печати, обслужвах безбройната клиентела — жени, деца, старци. Проникнат от съзнанието за собствената си важност (дали да си призная?), доста сухо разговарях с моите въображаеми подчинени, подканях ги да бързат и ги порицавах безмилостно за грешките им. Но когато дойде ред да изобразя почтената възрастна дама, седнала зад касата, изведнъж се оплетох. Наложи се да изляза от магазина и да отида при мама, за да я попитам за нещо, което не ми беше напълно ясно. Отлично бях видял как възрастната дама отваря чекмеджето и вади златни и сребърни монети, но не можех да разбера какво точно прави. Коленичих до миличката мама, която седеше в креслото си и везеше някаква кърпичка, и я запитах:

— Мамо, в магазините кой дава паричките — този, който продава, или този, който купува?

Мама ме погледна изненадано, широко отвори очи, сви вежди и се усмихна, без да ми отговори. После се замисли. Точно в този миг в стаята влезе татко.

— Знаеш ли мили, какво ме попита току-що нашият Пиеро?… Никога няма да се сетиш… Попита ме дали този, който продава, или този, който купува, дава парите.

— Ей, че тъпчо! — каза баща ми.

Но мама заяви сериозно, а на лицето и беше изписано безпокойство.

— Това, скъпи приятелю, съвсем не е детинщина, а черта от характера. Пиер никога няма да знае цената на парите.

Милата ми майчица беше разгадала какъв съм и бе предсказала съдбата ми — тя се оказа пророчица. Аз никога не узнах цената на парите. Такъв бях на три или на три и половина години във всекидневната с тапети на рози, такъв си останах и до старини, старост, която не ми тежи, защото тя не тежи на душите, освободени от скъперничество и горделивост. Не, мамо, аз никога не узнах цената на парите. Още не я знам или по-скоро отлично я знам. Знам, че парите са причина за всички злини, терзаещи нашето общество, с което ние така се гордеем. Малкото момче, каквото бях тогава, момчето, което в своите игри не знаеше кой трябва да плаща — продавачът или купувачът, — ми напомни изведнъж за оня майстор на лули, героя от пророческата приказка на Уилям Морис, напомни ми този простодушен ваятел в бъдещия град, който прави чудно хубави лули, защото ги прави с любов и ги раздава, а не ги продава.