Анатол Франс
Малкият Пиер (33)

XXXIII
Лирическо отклонение

След като нашарих твърде много хартия със спомените си от детинството, намирам, стаено в паметта ми, едно разсъждение на мама, когато бях още съвсем малък. Веднъж тя ми беше обещала да ме заведе на разходка, но ми се стори, че много дълго се облича. Когато накрая се яви засмяна и нагласена, аз съм й хвърлил мрачен поглед (така разправят) и съм й казал, че се отказвам от разходката, от всички развлечения, от всичките блага на света от този ден нататък и завинаги.

— Какво необуздано дете! — въздъхнала мама.

Това нейно разсъждение ми се струва несправедливо въпреки обстоятелствата, които го бяха предизвикали. Вярно е, сравнявайки се с моя малък приятел, когото боговете превърнаха в пеперуда, аз неочаквано установих, че не съм нито нежен, нито кротък като него. Но ако говорим с ръка на сърцето, то макар моите желания да бяха по-пламенни, отколкото у повечето деца, макар да бяха по-бързи те всъщност се подчиняваха на необходимостта. В най-ранните ми години умът имаше могъща власт над мен. Да кажа че съм бил по-особено същество, понеже повечето от хората не са като мен, няма да е правилно. От всичките определения за човека, най-лошо ми се вижда това, което се нарича разумно животно. Следователю аз не се заблуждавам, като казвам, че бях надарен с повече разум от мнозина мои връстници, с които бях близък или за които ми разказваха. Разумът рядко е присъщ на обикновените хора, а още по-рядко на известните хора. Казвам „разум“ и ако ме запитате в какъв смисъл употребявам гази дума, ще ви отговоря — в най-простия смисъл. Ако си намисля да му придам и метафизическо значение, ще престана да го разбирам. Аз тълкувам тази дума точно в смисъла, в който старата Мелани казваше: „Не знам нито буква“. Наричам разумен онзи, който съгласува собствения си разум със световния разум, не се изненадва от това, което става, и за зло или за добро, умее да се приспособява. Наричам разумен онзи, който, наблюдавайки безпорядъка в природата и човешкото безумие, не се стреми упорито да постигне ред и мъдрост; наричам разумен най-сетне онзи, който не се старае да бъде разумен.

Мисля си, че аз съм разумен. Но истината е, че мислейки за това, вече нищо не знам. Не вярвам на Делфийския оракул и не се мъча да позная сам себе си, а, напротив, винаги се стремя да знам колкото се може по-малко. Смятам, че пълното самоопознаване е извор на грижи, безпокойства и мъки. Затова се заглеждам колкото се може по-рядко в себе си. Винаги ми се е струвало, че мъдростта се състои в това да не се занимаваш със себе си, да забравиш себе си и да си представиш, че си съвсем друг, а не такъв, какъвто си по волята на природата и на случая. Не опознавай сам себе си, това е първата заповед на мъдростта.

Ако е истина, че Монтен е написал своите „Опити“, за да изучава собственото си „аз“, то това издирване сигурно е било по-мъчително за него, отколкото камъните, раздиращи бъбреците му. Но аз мисля съвсем друго — мисля, че той е написал книгата си не за да опознае сам себе си, а, напротив, да се откъсне от себе си, за да се позабавлява и да се поразвлече.

И нека не ми казват, че този мой съвет — да се откъснеш — е някак неуместен за една книга, където нито за миг не се разделям със себе си. Аз вече не съм момчето, за което разказвам тук. Ние вече нямаме нищо общо, то и аз, нито една частица материя или мисъл. Сега, когато това момче ми е вече чуждо, в неговата компания мога да се развлека и да се откъсна от себе си. Аз не се обичам, не се и мразя, но него го обичам. Приятно ми е мислено да изживявам неговия живот и страдам, че дишам въздуха на нашите дни.