Анатол Франс
Малкият Пиер (32)

XXXII
Крила на пеперуда

Всеки път, когато минавам през парка Ньойѝ, си спомням за Клеман Сибий, най-кротката душица, докосвала някога нашата земя. Когато се запознах с него, той, мисля, навършваше десетата си година. Аз бях с една година по-голям и възрастта ми даваше известно предимство над него, но скоро го загубих поради собствените си грешки. Съдено ми бе да го срещна за кратко, дори след толкова години все ми се струва, че го съзирам през оградата сред листата, когато минавам през парка Ньойѝ.

Господин и госпожа Сибий имаха там къща и през лятото ходех понякога у тях с родителите си в неделя следобед. Госпожа Сибий се казваше Ерманс, беше бяла, дребничка, гъвкава, зеленоока, с изпъкнали скули и малка брадичка и приличаше много на котка, превърната в жена, но запазила някои от чертите си. Мъжът й, Изидор Сибий, беше висок, тъжен човек, същинска дългокрака птица. Така си представяше тази двойка татко, който подобно на Лафатер обичаше да търси в хората прилика с разни животни и по това си вадеше заключение за характера и темперамента им. Изводите му обаче бяха тъй неясни и дръзки, че ще ми бъде много трудно да кажа какво са му подсказали тази котешка и птича външност. За господин Сибий знам само, че управляваше голяма фабрика за френски кашмири. Чувал съм от мама, че императрица Евгения носела понякога от тези кашмири, за да насърчава родната промишленост, и това било едно от най-тежките й задължения на владетелка — толкова силно дразнели очите крещящите шарки на кашмира. За забелязване е, че Ерманс никога не носеше от тези френски шалове.

Къщата на Сибий в парка Ньойѝ беше бяла, с куличка в единия край и с площадка, водеща към красива морава, сред която в каменен басейн ромолеше водоскок. Именно оттам по пясъчните алеи се задаваше Клеман Сибий, тъничък и сякаш винаги готов да отлети. Той имаше бистри сини очи, ослепително бяла кожа, изящни черти. Късите му руси коси бяха къдрави, ушите му не бяха прилепнали, а се разперваха широко от двете страни на главата му и по някаква чудна игра на природата бяха огромни и подобни на крила на пеперуда. Бяха прозрачни, светлината ги багреше в розово и алено и те блестяха с ярки оттенъци. Не приличаха на големи уши, а по-скоро на малки крила. Или поне така са се отпечатали в паметта ми. Клеман беше много хубав, но някак особен.

Аз казвах:

— Клеман има крила на пеперуда.

Мама ми отговаряше:

— Художниците и ваятелите изобразяват и Психея с крила на пеперуда; тя се омъжила за Амур и била приета сред боговете и богините.

Човек, по-запознат от мен с образите на митологията, би могъл да възрази на мама, че Психея не е имала крила от двете страни на главата си вместо уши.

Клеман беше някакво въздушно същество. Той не умееше да ходи, придвижваше се винаги с подскоци, занасяше се встрани, сякаш беше играчка на ветровете. Простодушните му игри, момчешките му постъпки, детската му несръчност представляваха трогателен контраст с добрата му, свойствена по-скоро на възрастен човек, толкова сила и мъжествено постоянство имаше в нея. Душата му беше прозрачна и чиста като цвета на лицето му, като ведрия му поглед. Говореше малко и винаги сърдечно. Не се оплакваше никога, макар да имаше много поводи за оплакване. Болестите охотно се настаняваха в хилавото му телце и се редуваха безспир: скарлатина, треска, паратиф, тифус, шарка, магарешка кашлица. А може би и една още неоткрита тогава болест, туберкулозата, беше завладяла тесните му гърди. Когато болестта му дадеше отдих, съдбата го подхващаше. Сполетяваха го такива невероятни беди, толкова чести, сякаш някаква невидима сила непрестанно го преследваше. Но всичките тия несгоди се обръщаха в негова полза, тъй като му даваха възможност да прояви неизменната си кротост. Изобщо той се плъзгаше, спъваше се, стъпваше накриво, залиташе по понятни и непонятни начини, блъскаше се в стените, прищипваше си пръстите по всички врати и ноктите му постоянно падаха, порязваше се, като си подостряше молива, в гърлото му засядаше рибена кост, все едно дали рибата е донесена от езерата, блатата, потоците, реките, ручеите, или от моретата и приготвена от Малвина, готвачката на семейство Сибий. Тръгнеше ли да види фокусника Робер Уден, или да се разходи с магаренце в Булонската гора, веднага му потичаше кръв от носа и каквото и да правеха, изцапваше с кръв хубавата си нова жилетка и белия си панталон. Един ден, както пръхтеше по навик по тревата, падна пред очите ми в басейна. Понеже се страхуваха да не го хване хрема или някоя гръдна болест, веднага се постараха да го затоплят. Видях го в леглото под един огромен пух, с пъстра шапчица на главата, щастлив и доволен. Извини ми се, че ме оставил да скучая сам.

Нямах нито братче, нито приятел, с когото бих могъл да го сравня. Като го гледах, разбрах, че природата ме е надарила с неспокойна, бурна и пламенна душа, изпълнена със суетни желания и ненужни огорчения. Нищо не смущаваше покоя на неговата душа. От него трябваше да науча, че щастието и нещастието ни зависят повече от нас, отколкото от обстоятелствата. Но аз бях глух за уроците на мъдростта. И щях да бъда щастлив, ако не бях противопоставил на малкия добър Клеман едно буйно в игрите, безразсъдно и пакостливо дете. Това дете бях аз или така поне твърдяха всички. Трябва ли да се позова за свое оправдание на необходимостта, повелителка на хората и на боговете, която ме направляваше, както направлява цялата вселена? Трябва ли да се позова също така на любовта към красотата, която ме вдъхнови за тази моя постъпка, както ме е вдъхновявала през целия ми живот, донасяйки ми мъка и радост. За какво? Дали хората някога са преценявали себе си според законите на естествената история и на естетиката? Но по-добре да разкажа случая.

Един есенен следобед ни бяха разрешили на двамата с Клеман да се разходим сами по булеварда пред къщата на семейство Сибий. Този булевард тогава не беше като днес ограден с еднообразни решетки, пазещи градините. По-естествен, по-загадъчен и по-красив, той на доста голямо разстояние минаваше край стените на кралския парк. Пожълтелите листа падаха сред светъл прах от високите дървета и обсипваха със злато земята, по която ние вървяхме. Клеман, подскачайки, ме изпревари няколко крачки и аз видях, че черният му, обшит с широки червени ширити сукнен каскет с мрачен цвят и грозна форма прикриваше красивите му ситни руси къдрици и притискаше чудните му уши на пеперуда. Този каскет ми се стори отвратителен. Сгреших, че не отклоних погледа си от него — изпитвах все по-неприятно чувство. Най-сетне не издържах и помолих приятеля си да го свали. Тази моя молба явно му се видя безсмислена и незаслужаваща отговор и той продължи да подскача съвсем спокойно. Помолих го втори път, и то доста грубо, да си свали каскета.

Изненадан от моята упоритост, той ме попита кротко:

— Защо?

— Защото е отвратителен.

Той помисли, че се шегувам, но все пак застана нащрек и когато понечих да му смъкна каскета, отблъсна ме и го нахлупи грижливо и предпазливо на главата си, защото си го харесваше, обичаше и смяташе, че е красив. Още два пъти се опитах да махна тая отвратителна шапка. Всеки път той я нахлупваше по-дълбоко на главата си и тя ставаше още по-грозна. Ядосах се ужасно и не без задна мисъл прекратих нападенията си. Хубавото му лице, по което се беше изписала болезнена изненада, скоро придоби естественото си изражение на кротка невинност. Как не се трогнах от чистия му и доверчив поглед? Но някакъв дух на насилие ме беше овладял. Следях внимателно приятеля си и изведнъж бързо сграбчих каскета му и го хвърлих над стената в парка на Луи-Филип.

Клеман не продума нито дума, не извика. Погледна ме изненадано, с упрек, който просто ми разкъса сърцето, в очите му блестяха сълзи. Стоях като замаян, не можех да повярвам, че съм извършил такова престъпно дело и търсех по крилатата къдрокоса глава на Клеман съдбоносния каскет. Той не беше там и не можеше да се върне. Стената на градината беше висока, паркът — безкраен и пуст. Слънцето залязваше на хоризонта. От страх Клеман да не настине или по-скоро от смущение и безпокойство, като го гледах без каскет, нахлупих на главата му тиролската си шапка, която закриваше очите му и тъжно навеждаше ушите му. Прибрахме се мълчаливо в дома на Сибий. Не е трудно да се отгатне как ме посрещнаха.

Родителите ми престанаха да ме водят у приятелите си в Ньойѝ. Никога вече не видях Клеман. Горкото дете скоро напусна този свят. Крилата му на пеперуда пораснаха и когато станаха достатъчно силни го отнесоха. Отчаяната му майка напразно се опитала да го последва. Преобразена от небето в котка, тя го дебне и мяука по покривите.