Анатол Франс
Малкият Пиер (31)

XXXI
Първа среща с Римската вълчица

— Не може по цял ден да безделничиш с Жустин — каза мама.

— И да чете каквото му попадне — добави татко. — Вчера го заварих, потънал в едно ръководство по акушерство.

Решиха да ме дадат в пансион.

След дълги издирвания татко откри най-подходящото училище — учебно заведение, ръководено от свещеници и посещавано от деца на добри семейства, две особено важни за моите родители неща, тъй като те бяха религиозни и имаха слабост към всичко аристократично. Понеже не им се искаше да се разделят с единственото си дете, не ме дадоха на пълен пансион, за което ще им благодаря цял живот. Да ме водят два часа сутрин и два часа следобед също им се видя невъзможно и нежелателно. По това време мама боледуваше от сърце, а Жустин, заета с кухнята и с домакинството, наистина нямаше време да ме води два пъти на ден толкова далеч и после да ме взема. Освен това се бояха, че в къщи без надзор няма да подготвям добре зададените домашни. Напълно основателен страх, тъй като не бих могъл да седна да си гледам благоприлично уроците, докато Жустин подготвяше в кухнята потоп или пожар, или пък се сражаваше в гостната с Мойсей и със Спартак. За да не ме отдалечат от къщи и в същото време да ме приучат на училищна дисциплина, дадоха ме полупансионер. Жустин трябваше да ме води до училището „Сен-Жозеф“ сутрин в осем часа и да идва да ме взима следобед в четири часа.

Училището „Сен-Жозеф“ се помещаваше в един много внушителен стар дворец на улица Бонапарт.

Не казвам, че ми е харесвал неговият стил, нито че съм оценявал както трябва величествената каменна стълба с перила от ковано желязо и просторните бели зали, в които се отразяваше зелената светлина на дърветата и където господин Грепине ни преподаваше. Нямах още определен вкус и затова се възхищавах повече от параклиса с изписаната Богородица, с книжните цветя, поставени във вази с похлупаци, и със златна лампа, висяща от небесносиния свод, осеян със звезди.

В училището „Сен-Жозеф“ подготвяха учениците, за да постъпят в колежа X, в него нямаше както в лицеите малки ученици, които големите да изгризват, подобно на щуките в реките и езерата, които излапват кротушките. Всички ние бяхме еднакво малки и слаби, не бяхме успели да станем зли, не се измъчвахме един друг. Учителите бяха снизходителни. Възпитателите бяха млади и това ги доближаваше до нас. С една дума, без да ми е много приятно в това училище, не изпитвах мъките, които по-късно помрачиха ученическия ми живот.

Понеже смятаха, че госпожица Мерел ме е изучила достатъчно по френски, записаха ме в класа по латински и никога не успях да си изясня по каква причина се озовах между учениците, които знаеха малко граматика и бяха разглеждали „Кратката свещена история“^[1]. Всъщност нима някога ще проумеем причините за различните постъпки на държавните и на частните учреждения? По времето, когато ме записаха в класа на господин Грепине, истински мислител с кротки очи и галски мустаци, наричан Виктор Консидеран^[2] — неведнъж го бях виждал да лови риба на моста Роайал, — той заяви, позовавайки се на учителя си Фурие, че хората ще могат да се възползуват от благата на хубавото управление едва когато заживеят хармонично, тоест в състояние, строго определено от самия Виктор Консидеран. Тогава подобно невежо зверче като мене нямало да постъпи в класа на господин Грепине и условията на човешкия живот щели да се подобрят в много други отношения. Щели сме да правим само това, което ни харесва, щели да ни поникнат опашки като на павианите, за да увисваме по дърветата, а на края на всяка опашка щяло да има око. Точно така моят кръстник обясняваше учението за фаланстерите. Но докато това стане, всичко ще бъде както в моето детство и съдбата на днешните ученици няма да бъде нито по-добра, нито по-лоша от времето на малкия Пиер. И тъй, моят учител се казваше Грепине. Виждам го като днес. Той имаше голям внос и дебели устни и приличаше на Лоренцо Медичи не поради разпуснатите си нрави, а поради грозното лице. Убедих се в това, когато видях медалиони с лика на Лоренцо Великолепни. Ако имаше медалиони с образа на господин Грепине, те щяха да бъдат по-различни от лика на Лоренцо само по изработката — профилите им бяха съвсем еднакви. Господин Грепине беше добър човек и ако не се лъжа, преподаваше хубаво. Не е негова грешка, че нямах голяма полза от уроците му. Първият урок ме очарова. Чрез гласа на господин Грепине пред погледа ми се появиха като с магическа пръчица прекрасните сцени от книгата „De Viris“^[3], по-неразгадаема за мене от китайско писмо. Един пастир намира в тръстиките на Тибър две новородени деца, които някаква вълчица откърмила с млякото си. Той ги отнася в колибата си, където жена му ги отглежда, учи ги също да станат пастири, без да знае, че близнаците са с кралска и божествена кръв. Докато гласът на учителя извличаше от дебрите на латинския текст героите на тази чудесна история, аз виждах Нумитор и Амулий, крале на Алба Лонга, Реа Силвия, Фаустул, Ака Лауренция, Рем и Ромул. Техните приключения изпълваха цялата ми душа, красивите им имена ги правеха още по-красиви. Когато Жустин ме водеше към къщи, аз й разказвах за двамата близнаци и за вълчицата, която ги откърмила, с една дума, разправих й цялата история, както я бях чул, тя навярно щеше да я изслуша по-внимателно, ако мислите й не бяха заети с фалшивата монета от два франка, която въглищарят вероломно й беше върнал същия ден.

Книгата „De Viris“ ми достави и други радости. Обикнах нимфата Егерия, която даваше в пещерата край ручея мъдри съвети на цар Нума. Но скоро всичките тия сабиняни, етруски, латини и волски ми се появиха изневиделица и просто ме отегчиха. Освен това вярно, че знаех лошо френски, ама пък съвсем нищо не знаех от латински. Един ден господин Грепине ме накара да обясня някакъв откъс от непонятната книга „De Viris“, където ставаше дума за самнитите. Бях напълно неспособен да обясня каквото и да е и ме смъмриха пред всички. След това намразих ужасно и „De Viris“, и самнитите. Но сърцето ми се вълнуваше при спомена за Реа Силвия, на която един от боговете дал две деца, а после й ги отнела някаква вълчица и ги откърмила в тръстиките край Тибър.

Директорът на училището, негово преподобие абат Мейе, беше приятен на всички, кротък, добре възпитан човек. И до днес си мисля, че беше разумен и сърдечен и бащински се грижеше за нас.

Той обядваше в единадесет часа с нас в училищната трапезария и ядеше салатата с пръсти. Не казвам това, за да оскверня паметта му. В дните на неговата младост това било прието в доброто общество. Леля Шосон ми обясни, че вуйчо Шосон точно така ядял маруля.

Господин директорът идваше често да послуша, докато господин Грепине ни преподаваше уроците. Правеше ни знак да не ставаме, минаваше между чиновете и преглеждаше работата на всеки един от нас. Не забелязвах да ми обръща по-малко внимание, отколкото на по-богатите и по-знатните ми съученици. Говореше на всички еднакво приветливо, особено когато ни упрекваше, без да ни подтиска. Никога не преувеличаваше грешките ни, не ни обвиняваше в зли намерения. Укорите му бяха леки и невинни, също като нашите грешки. Господин директорът ми каза един ден, че пиша като с краката си и тези негови думи, които не бях чувал дотогава, ме развеселиха ужасно. Разкикотих се още по-силно, когато господин директорът, за да ми покаже как се пишат буквите, взе перото ми, чието връхче беше счупено, и започна да пише дори по-лошо, отколкото с краката си.

Оттогава господин директорът винаги когато минеше край чина ми, ме поучаваше да си пазя перата, да не ги топя до дъното в мастилницата и да ги изтривам, след като съм писал.

— Перото трябва да се употребява дълго — добави той един ден. — Познавам един учен, който изписал с едно-единствено перо цяла книга, голяма колкото…

И като огледа цялата стая, господин директорът посочи с двете си ръце огромната камина от червен мрамор.

Просто паднах от възторг.

Скоро след това, веднъж, минавайки с Жустин по улица Вийо-Коломбие, видях в двора на един антикварен магазин толкова огромен каменен светец, че главата му стигаше до прозорците на първия етаж. Той пишеше в голяма колкото камина книга с огромно перо и аз го представих на Жустин като приятел на господин директора, а тя никак не се учуди.

Без да хвърча от щастие в училище, все пак от време на време се увличах от разни работи. Спомням си как веднъж в едно от междучасията следобед просто се опих от шума и движението в училищния двор. И в развлеченията, и в работата редът ми досаждаше. Не обичах игрите с разни правила като геометричните, например играта на роби, дето всичко се свежда до прости комбинации. Тяхната точност ме отегчаваше, защото нямаше нищо общо с живота. Обичах омразните на майките игри, които възпитателите рано или късно забраняват в училище, поради безредието, с което те винаги са свързани — игрите без правила и ограничения, жестоките, буйните, необузданите, пълните с ужаси игри.

Така един ден, веднага след като звънецът би и се пръснахме из двора, нашият приятел Ангар, най-висок от всички, с най-силен глас и най-голям командаджия, се качи на една каменна пейка и започна да ни държи реч.

Ангар заекваше, но беше красноречив, беше оратор, трибун, нещо като Камий Демулен^[4].

— Хлапаци — каза ни той, — не ви ли омръзна да играете на „сляпа баба“ и на „прескочи-кобила“? Хайде да променим малко. Да играем на нападение на дилижанс. Ще ви покажа как става. Много е весело, ще видите.

Той замлъкна. Отговорихме му с радостни одобрителни викове. Антар веднага премина от думи към действие. Организира набързо играта. Гениално беше предвидил всичко. Само за миг конете бяха впрегнати, пощальоните изплющяха с камшици, разбойниците се въоръжиха с ножове и пушки, пътниците си стегнаха багажа и натъпкаха чантите и джобовете си със злато. Камъните в двора и люлякът край оградата в градината на директора ни снабдиха с всичко необходимо. Дилижансът потегли. Аз бях пътник, от най-незабележимите, но душата ми се възторгваше от красивата местност и от опасностите по пътя. Разбойниците ни чакаха в прохода на страшна планина — тоест остъклената площадка към приемната. Нападението беше неочаквано и страшно. Пощальоните загинаха в борбата. Аз бях повален и изпотъпкан от конете, смазан от бой, заровен под купчина мъртъвци. Изправен върху тази планина от хора, Антар я превърна в страшна крепост, по която разбойниците се покатериха двадесет пъти и двадесет пъти бяха отблъснати. Здравата ме изпотъпкаха, лактите и коленете ми бяха ожулени, носът набит със ситни остри камъчета, устните разцепени, ушите пламнали — никога не бях изпитвал такава наслада. Звънецът за влизане в час просто ми разкъса сърцето, изтръгвайки ме от мечтата. В часа при господин Грепине седях затъпял, безчувствен. Сърбежът по носа и пламналите ми колена не ме тревожеха, тъй като ми напомняха бурно преживените мигове. Господин Грепине ми зададе няколко въпроса, на които не можах да отговоря, най-накрая ме нарече магаре, което много ме наскърби, още повече, че не бях чел „Златното магаре“ и не знаех, че е достатъчно да ям рози, за да се превърна отново в човек. Узнал това много по-късно, в разцвета на годините си, започнах да разхождам лениво своята магария из градините на мъдростта, хранейки я с розите на науката и съзерцанието. Тя изяде цели храсти заедно с уханието и бодлите. Но на очовечената ми глава винаги са стърчали връхчетата на две магарешки уши.