Анатол Франс
Малкият Пиер (30)

XXX
Свещен бяс

Пак по това време в един хубав летен ден привечер седях на прозореца и прелиствах оръфаната стара илюстрована Библия. Картинките й, нарисувани пищно и някак сурово, понякога ме удивляваха, но не ме запленяваха, защото им липсваше онази мекота, без която никога нищо не е стопляло сърцето ми. Харесваше ми само една, изобразяваща дама с малка шапка, с гладко сресани и прибрани на кок коси, бухнали край ушите, с дантелена якичка, облечена по модата от времето на Луи XII. Тя стоеше права на една италианска тераса и поднасяше в чаша със столче вода на Исус Христос. Съзерцавах тази дама, която ми се струваше красива, размишлявах върху тайнствената случка и най-много се възхищавах от изящната чаша и от диамантените точици, които украсяваха столчето. Умирах си от желание и аз да имам такава чаша и тъкмо си мечтаех, когато мама ме извика и ми каза:

— Пиер, утре ще отидем да видим Мелани… Радваш се, нали?

Да, радвах се. Повече от две години бяха изминали, откак Мелани ни бе напуснала, за да отиде при племенницата си в чифлика в Жуи-ан-Жоза. Отначало горях от желание да видя пак моята стара бавачка. Молех мама да ме заведе при нея. Но с времето това желание постепенно се уталожи, сега бях свикнал да не я виждам и споменът за нея, вече доста далечен, започваше да се изличава малко по малко от сърцето ми. Да, радвах се, но право да си кажа, радвах се повече при мисълта за пътуването. Държах разтворената Библия на коленете си и мислех за Мелани, като се упреквах за неблагодарността си и си обещавах да я обичам като някога. Извадих спомена от глъбините на сърцето си, където го бях заровил, изчистих го, излъсках го и успях да му придам вид на малко поовехтял, но безспорно много чист предмет.

На вечеря, като видях, че мама пие от съвсем обикновена чаша, аз казах:

— Мамо, когато порасна, ще ти подаря една хубава чаша със столче, висока като ваза за цветя, също като чашата, която видях днес на една картинка, където някаква дама поднася вода на Исус Христос.

— Благодаря ти предварително, Пиер — отговори мама, — но сега по-добре да приготвим нещо сладко за нашата клета стара Мелани, която толкова много обича сладкишите.

До Версай отидохме с влак. На гарата ни чакаше талига, впрегната в куц кон — караше я момък с дървен крак. Той ни отведе в Жуи през някаква долина, където сред овощни градини и ливади ромоляха поточета, а в далечината се виждаха тъмни дървета.

— Колко красив път! — каза мама. — Сигурно е още по-красиво през пролетта, когато цъфтят ябълките, черешите и прасковите с розовите и белите цветчета. Но тогава в тревата ще има само бледи срамежливи цветенца, лютичета и маргаритки. А погледни колко са ярки, как сияят под слънчевите лъчи летните цветя! Виж къклицата, синчеца, ралицата, маковете!

Бях запленен от всичко, което виждах. Пристигнахме в чифлика и заварихме госпожа Дьонизо в двора, тя бъркаше с една вила купчина тор.

Заведе ни в задимената стая, където Мелани седеше на висок бял дървен стол с груба сламена седалка и плетеше нещо от синя прежда. Рояк мухи бръмчеше около нея. В огнището къкреше гърне. Когато влязохме, Мелани се помъчи да се надигне. Мама ласкаво я задържа. Разцелувахме я. Устата ми потъна в меките й бузи. Тя движеше устни, но не можеше да издаде никакъв звук.

— Горката старица — каза госпожа Дьонизо, — загубила е навика си да говори. Няма нищо чудно: тук няма с кого да си приказва.

Мелани изтри с крайчеца на престилката помътнелите си очи. Тя ни се усмихна и езикът й сякаш се развърза.

— Ах, боже мой, възможно ли е вие да сте тук, госпожа Нозиер? Същата сте си. Колко е пораснал малкият Пиер! Просто да не го познаеш… Милото дете! То расте, а ние стареем.

Тя ни разпита за татко — такъв хубав човек и толкова милостив към бедните; за леля Шосон, дето не оставяла дори игличка на земята и била достойна за похвала, защото нищо не хвърляла; за добрата госпожа Ларок, която ми мажела филии с конфитюр и за нейния папагал Наварен, дето един ден ме клъвнал по пръста, та ми потекло кръв. Попита също дали господин Данкен, моят кръстник, обича още задушена с винце пъстърва и дали госпожа Комон е омъжила по-голямата си дъщеря.

Старата Мелани задаваше въпроси, без да чака отговор и без да спира да плете.

— Какво плетеш, Мелани? — запита мама.

— Фуста на племенницата ми.

Племенницата сви рамене и каза високо:

— Изпуска бримките и не ги хваща. Плетката става все по-тясна. Жалко за преждата.

Господин Дьонизо събу дървените си обувки, влезе и ни поздрави.

— Както виждате, госпожа Нозиер — каза той, — на старата нищо не й липсва.

— Доста скъпичко ни струва — добави госпожа Дьонизо.

Гледах как Мелани плете фустата и ми беше малко мъчно за нея, дето хаби преждата. Имаше само едно стъкло на очилата, и то беше счупено на три парчета, но нея никак не я беше грижа.

Разговаряхме като добри приятели, но всъщност нямахме какво да си кажем. Тя се впусна да ме поучава. Повтаряше ми, че трябва да почитам татко и мама, че не бива да хвърлям нито залък хляб, че трябва добре да се уча, за да си намеря мястото сред хората. Скучно ми беше. За да променя разговора, й казах, че слонът е умрял и че в Зоологическата градина са докарали един носорог.

Тогава тя се разсмя и ми каза:

— Смях ме е, като си помисля за госпожа дьо Сент-Люси, у която слугувах на младини. Един ден отишла да види носорога на някакъв панаир и запитала един дебел човек, облечен в турски дрехи, дали той е носорогът. „Не, госпожо — отговорил й шишкото — ама аз го показвам.“

После заговори по не знам какъв повод за казаците, които дошли във Франция през 1815 година. Разказа ми това, което ми беше разказвала безброй пъти по време на нашите разходки.

— Един от тези ужасни казаци поиска да ме целуне. Аз отказвах, за нищо на света не давах. Сестра ми Селестин каза да не забравям, че те били наши господари и ако отблъсквам така казаците, можели да се ядосат и да подпалят селото. Ама те наистина бяха много отмъстителни. Все пак аз не му дадох да ме целуне.

— Мелани, ами ако беше сигурна, че ще запалят селото, щеше ли да му откажеш?

— Щях да му откажа, ако ще да бяха опекли и баща ми, и майка ми, и чичовците, и лелите, и племенниците, и племенничките, и братята, и сестрите, и господин кмета, и негово преподобие свещеника, и всички жители с къщите им, с добитъка им и с всичката храна.

Казаците са били много грозни, нали, Мелани?

— Как не! Със сплескани носове, със свити очи и с кози бради. Ама бяха високи и силни. Пък този, дето искаше да ме целуне, беше хубавец и много снажен. Той беше водачът.

— И много лоши ли бяха казаците?

— Как не! Само да се случеше нещо лошо на някой от техните, палеха и колеха всичко живо. Бягахме да се крием по горите. Постоянно викаха „капут“ и показваха как ще ни отрежат главите. Като пиеха ракия, не смеехме да гъкнем. Все едно, че пощръкляваха и пребиваха кого дето видят — няма стар, няма мъж, няма жена. А пък когато бяха трезви, плачеха, беше им жално за родния край и някои от тях свиреха на малки китари толкова тъжни песни, че сърцето ти се късаше, като ги слушаш. Моят братовчед Никлос уби един и го хвърли в кладенеца. Никой нищо не узна… В чифлика бяхме прибрали около дванадесет. Те ходеха за вода и бавеха децата.

Много пъти бях слушал тези разкази, но те винаги ме забавляваха.

Докато бяхме сами с Мелани, мама й пъхна в ръката малка златна монета. Видях как горката старица я стисна с трепереща ръка и я скри под престилката си с плахо и алчно изражение. Домъчня ми. Това ли беше моята някогашна Мелани, която тайно от мама всеки ден вадеше от джоба си петачета, за да ми купува разни лакомства?

Междувременно старицата беше възвърнала предишната си доверчивост и бъбривост и с усмивка си припомняше разните ми маймунджулуци, разправяше как съм я ядосвал, като съм й криел метлите или като съм пълнел кошницата й с много тежки неща точно когато се готвела да върви на пазар. Тя се развесели и сякаш се подмлади. Тогава ми хрумна да я попитам:

— Ами помниш ли твоите „тенжери“, Мелани, хубавите ти „тенжери“, които толкова много лъскаше и които много обичаше?

При този спомен Мелани въздъхна и едри сълзи покапаха по сбръчканите й бузи.

На мама и на мен ни сложиха да ядем в спалнята, в която миришеше на пране. Стените бяха варосани, а срещу огледалото на камината висяха портретите на господин и госпожа Дьонизо и едно старо свидетелство на учител по фехтовка, цяло окичено с трицветни знамена. Поисках старата ми бавачка да обядва с нас, но чифликчийката възрази, че леля й нямала вече зъби и дъвчела бавно, свикнала била да се храни сама в стаята си и ако седнела при нас на масата, щяла да се стеснява.

Обядвах много вкусен омлет с разни ароматни треви, солено пилешко крилце и парче сирене, пийнах си малко евтино вино, а мама ми поръча да отида да се разходя из чифлика.

Слънцето клонеше към заник и огнените му стрели се разпръсваха в притихналите листаци на дърветата. Леки бели облачета не помръдваха на небето. Чучулиги пееха в равното поле. Непозната радост завладя душата ми. Природата проникваше в мен през всичките ми сетива и ме обгаряше със сладостен пламък. Аз виках, скачах в гората опиянен, в плен на буен възторг, какъвто по-късно открих у гръцките поети, прославящи танците на вакханките. И аз като тях танцувах и размахвах жезъл, откършен от един млад лешник. Тъпчех тревата и цветята, замаян от въздух и от ухания, шибан от жилавите вейки, тичах като обезумял.

Мама ме извика и ме притисна до сърцето си.

— Пиеро — каза ми тя, — вир-вода си. Челото ти гори. Как силно бие сърцето ти!