Анатол Франс
Малкият Пиер (27)

XXVII
Младата потомка на троглодитите

Предчувствията ми се оправдаха: Радегонд, или поточно Жустин, тъй като мама на бърза ръка й даде това име, защото беше по-звучно и се изричаше по-лесно, промени след пристигането си нашия тих дом в истински омагьосано жилище. Искам да ме разберете правилно, не казвам, че тази простодушна селянка беше получила от някоя добра орисница дарбата да покрива с порфир, злато и скъпоценни камъни стените на стаите, които разтребваше. Нищо подобно, но щом постъпи у дома, жилището се изпълни със странни шумове, страшни трясъци, отчаяни възклицания, скърцане на зъби и пискливо кикотене, разнасяха се отвратителни миризми на изгоряло месо и препържена мазнина, из стаите непрекъснато течеше нечиста вода, задушлив дим ги обвиваше в мрак, подовете скърцаха, вратите се тряскаха, прозорците се блъскаха, завесите се издуваха, вечно духаше като пред буря, появяваха се и злокобни знамения, които тревожеха татко: мастилницата му се изливаше върху бюрото, перата оставаха без върхове, лампата му се пръскаше всяка вечер. Не беше ли това приказна магия? Мама казваше, че Жустин не е лошо момиче и с време и търпение ще я научи на ред, но сега за сега тя чупеше малко повечко от позволеното. Все пак тя не беше несръчна, напротив, много често дори изненадваше родителите ми с умението си да прави разни неща. Но беше дива, буйна, вечно готова за борба и тъй като в примитивната й душа бездейната материя оживяваше и приемаше чувствата и страстите на хората, тази дъщеря на лоарските троглодити влизаше в битка с кухненските прибори като с враждебни духове.

Тя се преборваше с най-твърдите метали. Дръжките на прозорците и крановете на чешмите оставаха в ръката й. С една дума, духът на далечните й деди, възкръснал в душата й, я предаваше във властта на най-свиреп фетишизъм. Впрочем на кого от нас не се е случвало да се разсърди на някой бездушен предмет — камък, трънче или клон, който му е причинявал болка или му се е препречвал по пътя?

Вървях все след Жустин, докато тя работеше, изпълнен с неуморно любопитство. Мама ми се караше за това мое глупаво зазяпване, както тя го наричаше. Но не беше права — Жустин ме увличаше с войнственото си държане и освен това домашната работа при нея се превръщаше в страшна и опасна борба. Когато вземеше метлата и перата и кажеше твърдо: „Трябва да почистя гостната“, аз веднага тръгвах с нея, за да я гледам.

В гостната имаше едно канапе и широки махагонови кресла, на чиито стари седалки от червено кадифе седяха пациентите на татко. По стените със зелени тапети на клончета висяха две картини: „Танцът на часовете“ и „Сънят на Наполеон“, както и два пробити на няколко места семейни портрета: на един мой много мургав правуйчо, с висока яка и бяла връзка, скриваща брадата му, и с копчета от златна верижка и на една пралеля, с кон и със строго затворена черна рокля; и двамата, доколкото зная, бяха рисувани по времето на Карл X, малко преди преждевременната им смърт — два образа от миналото, които ми навяваха дълбока тъга. Но най-големият разкош в тази гостна бяха бронзовите статуйки, подарък от признателни излекувани пациенти. Всяка от тези творби на изкуството разкриваше душата на дарителя. Имаше приветливи, имаше и груби. Не си подхождаха нито по размер, нито по дух. От едната страна на вратата върху масичка стоеше Венера Милоска, дребна и излята от метал с шоколадов цвят, от другата — евтина бронзова Флора разпръсваше усмихнато позлатени цинкови цветя. Межцу двата прозореца се мъдреше брадат и рогат Мойсей на Микеланджело. Тук-таме по масите бяха сложени млад неаполитански рибар, уловил за щипците някакъв рак, ангел-хранител, отнасящ на небето детенце, Миньон, тъгуваща по родината си, Мефистофел с крила на прилеп, молеща се Жана д’Арк. И най-сетне Спартак, разбил оковите си, показваше страшни юмруци върху часовника на камината.

За да избърше праха, Жустин удряше силно с метличката от пера по картините и статуйките. Това биене не повреждаше много само правуйчото и пралелята, и без това преживели вече твърде много. Не оказваше никакво влияние и върху простите заоблени форми на Венера и Мойсей. Но модерната скулптура страдаше много. Изскубнати със сила пера от метличката се напъхваха между крилата на ангела-хранител, между щипците на рака, под шпагата на Жана д’Арк, в косите на Миньон, в цветята на Флора и в оковите на Спартак. Жустин не обичаше тези палячовци, както тя ги наричаше, и особено мразеше Спартак. Него го блъскаше най-силно, тъй че се кандилкаше върху поставката си. Той се люлееше, наклоняваше се страшно и заплашваше да се строполи върху нахалницата и да я смаже. Тогава, сбърчила вежди, с издути вени на челото, тя му крясваше: „Хайде, хоп!“, също както на животните, които доскоро беше вкарвала вечер в обора, и с един ловък удар го заковаваше на мястото му.

В тези всекидневни битки метличката скоро изгуби всичките си пера и Жустин вече чистеше прах само с дръжката. При това положение ангелът загуби крилата си, Жана д’Арк — шпагата си, младият рибар — рака си, Миньон — кичур коса, а Флора престана да хвърля цветя. Жустин никак не се смути, но от време на време, кръстосала ръце върху дръжката на метличката, заставаше замислена пред тези развалини и шепнеше с тъжна усмивка:

— Ей, че са страхливи тия палячовци!