Анатол Франс
Малкият Пиер (2)

II
Начални стъпки

В най-далечния ми спомен се мярка един мъхест цилиндър с широка периферия, със зелена копринена подплата и тъмнокафява кожена панделка, накъдрена в горния край на триъгълничета също като корона, тези триъгълничета не бяха еднакви и между кожената подшивка и дъното на шапката, украсено с монограм, се виждаше червена кърпичка. Един беловлас старец влизаше понякога в нашата гостна с тази шапка в ръка, изваждаше пред мен отвътре изпъстрената с петна от емфие копринена кърпичка и я разгъваше, а на нея се виждаше изобразен Наполеон в редингот на Вандомската колона. После старият господин изваждаше също така една суха бисквитка и бавно слагаше шапката на главата си; бисквитката беше кръгла, плоска, лъскава, на чертички от едната страна. Напразно протягах ръце да я взема, старият господин ми я даваше едва след като се позабавляваше с безплодните ми усилия да я достигна и след като започвах да хленча, че ме е измамил. С една дума, играеше си с мен като с кученце. Струва ми се, че щом забелязах това, бях обзет от гняв, оскърбих се като представител на дръзката порода, властвуваща над всички останали животни.

Тези бисквити се топяха в устата и я изпълваха с нещо като пясък, но той скоро се превръщаше в сладко и доста вкусно тесто въпреки острия мирис на емфие, с който беше пропито. Умирах си за тях или поне така си мислех до деня, когато разбрах, че ги има в старата хлебарница на улица Сена; бяха изложени в един зеленикав буркан. Отогава ми се отщяха и понеже не успях да прикрия това свое усещане, старият господин се огорчи.

По-късно узнах, че той се нарича Морисон и беше служил като военен лекар в английската армия през 1815 година.

След битката при Ватерло, докато вечеряли на офицерската маса и оплаквали славно загиналите герои, господин Морисон казал:

— Господа, вие забравяте един покойник, по-достоен от всички за жалби, когото би трябвало горчиво да оплакваме.

Всички се зачудили кой ще да е този покойник.

— Повишението в службата, господа. Нашата победа сложи край на кариерата на Бонапарт, но също така край и на войните, в които нас лесно и бързо ни произвеждаха в по-високи чинове. При Ватерло падна убито служебното повишение. Да го поменем, господа.

Господин Морисон подал оставка и се заселил в Париж, където се оженил и заработил като лекар. Двамата с жена си умрели от холера през 1848 година.

От това време, когато все се мъкнех вкопчен в престилката на госпожа Матиа, си спомням още как един ден заварих в гостната някакъв мургав мъж с огромни бакенбарди (господин Дьоба, наречен многознаещия Симон от Нантюа), който лепеше с четка зелени тапети на клончета; той ги повдигаше с два пръста и под тях прозираше грубо изпокъсано платно, а зад него сякаш зейваше мрачна дълбина. Изведнъж обхванах с поглед всичко това тъй ясно, че дори и сега, когато толкова неща от ранното ми детство са се заличили, ги виждам като днес. Естествено тогава не се замислих над тях, бях още много малък, но по-късно, вече четиригодишен, поумнях и понаучих повече за живота — всъщност точно толкова, колкото да си създам лъжливи представи и да започна да преиначавам нещата; въобразих си, че зад грубото платно и хартиените тапети, изпъстрени с клончета, в мрака витаят тайнствени същества, нито хора, нито птици, нито риби, нито насекоми, невидими, неуловими, изпълнени със зли помисли. Затова пристъпвах любопитно и боязливо към онова място в гостната, където господин Дьоба беше закрил цепнатината, но тя все пак си личеше, крайчетата на хартията не бяха прилепнали добре и през пролуката се подаваше грозно, но много полезно парче вестник, всъщност то преграждаше пътя на враждебните и опасни духове на мрака, същества с две измерения.

И ето един ден сред всички други дни (както се казва в източните приказки, защото и в тях разказвачите не са наясно с летоброенето), един ден, когато бях четиригодишен, забелязах, че близо до пианото зелената хартия на клончета се беше разцепила като звезда и пред нея се виждаха влакна от зебло, преплетени над черна дупка, по-страшна дори от някогашната, която господин Дьоба бе облепил. С богохулство, достойно за дръзките потомци на Япет^[1], доближих око до дупката, надзърнах в тъмния гмеж и косите ми настръхнаха, след това допрях ухо, чух зловещ шум и ледено дихание облъхна бузата ми, това съвсем ме убеди, че зад тапетите има друг свят.

По онова време живеех двойнствен живот. Естествен и най-обикновен, понякога дори скучен през деня, той ставаше свръхестествен и страшен нощем. Край малкото ми легло, застлано от красивите ръце на мама, преминаваха едно след друго с невероятна и дива походка дребни уродливи създания, гърбави, разкривени, облечени старомодно, точно такива, каквито ги видях много по-късно по гравюрите на Кало. Разбира се, не бях си ги измислил сам. Безспорно значение имаше съседството ни с госпожа Льотор, която търгуваше с литографии, тя излагаше за продан картините си на празното място, дето днес се намира Художествената академия. И все пак голям дял имаше и въображението ми, то въоръжаваше нощните ми преследвачи с шишове, с шприцове, с метлички и други кухненски вещи. А те, с разцъфнали от брадавици носове, с кръгли очила, шествуваха важно, забързани, сякаш без да ме виждат.

Една вечер баща ми се приближи до креватчето ми — лампата още светеше — усмихна ми се някак тъжно и чудновато, защото тъжните хора рядко се усмихнат. Вече заспивах, но той ме погъделичка по дланта и ми избърбори някаква шега, от която чух само думите: „Продавам ти една крава“. И понеже не видях никаква крава, съвсем естествено запитах:

— Татко, ами къде е кравата, която ми продаваш?

Заспах и насън отново видях баща си. Този път обаче той държеше в дланта си малка рижа крава с бели петна, тъй игрива и жива, наистина тъй жива, че усетих горещия й дъх и мирис на обор. След това още много нощи ми се присънваше малката рижа крава с белите петна.