Анатол Франс
Малкият Пиер (18)

XVIII
Баба Кошле

Една сутрин се качих със старата бавачка Мелани в таванската й стаичка и разгледах по-внимателно от друг път одеялото й, на което, мисля, вече споменах, че беше извезана венчавката на едно момиче. То беше избродирано с червен конец много пъти. Струваше ми се прекрасно, развихряше въображението ми и засилваше любопитството ми. Мелани ми се скара, че се занимавам с глупости.

— Какво толкова ти се харесва в тая вехтория, Пиеро? Туй одеяло е цялото в кръпки. Покойната госпожа дьо Сент-Люси, у която работех по-рано, беше покрила с него смъртното си ложе, ама тогава то беше чисто и ново. Когато наследниците й поделяха вещите между прислужничките, то се падна на мен.

Аз обаче продължавах да се възхищавам и да разпитвам.

— Коя е тази хубава госпожица? Кой е този знатен господин, който я обкичва с рози? За какво са тези барабани, тези тромпети? Ами това шествие от млади девойки? Ами тия селяни, скръстили ръце?

— Къде виждаш всичко това, моето момченце? Не е възможно на толкова малко място да има толкова много работи. Чакай да си сложа очилата, та да видя и аз.

Тя погледна и се убеди, че нищо не измислям.

— Божичко, ами че то било истина! Тук има и момичета, и благородни господа, и селяни. И знам ли още какво? Виж ти, цели петдесет и една години това одеяло е на леглото ми, пък аз никога досега да не видя какво има по него! Да ме бяха попитали какъв цвят е, нямаше да мога да кажа. А пък толкоз пъти съм го кърпила.

Като излизахме от стаята с Мелани, чух шум от патерици и отекващи в дъното на коридора стъпки, които се приближаваха бавно. Спрях се изтръпнал от ужас, като видях как от мрака малко по малко изниква сянката на някаква страшна старица, превита надве, тъй че гърбът й беше на мястото на главата, на мястото на гърдите й имаше лице с пръстен цвят, а дясното й око беше закрито с огромна буца. Вкопчих се в престилката на Мелани. Когато привидението отмина, бавачката ми обясни, че това била баба Кошле. Мелани не можа да ми каже нищо повече, защото никога не разговаряла с нея, както и с никого другиго. Моята стара бавачка често повтаряше това, но не бива да приемаме думите й буквално, а само като доказателство за нейната скромност и въздържаност. Баба Кошле живееше в една мръсна дупка в дъното на коридора. При все това не минаваше за много бедна, защото имаше три котки, на които всяка сутрин даваше бял дроб по за две петачета. Господин Белаге много пъти се беше опитвал да я настани в някое старопиталище, но тя така решително отказваше, че накрая той се отказа.

— Тя е горда — обясни Мелани.

После, като сниши глас, добави:

— И е монархистка (Мелани произнесе монаршистка). Разправят, че в стаичката й, дето всичко е прогнило, имало някаква завивка, извезана с лилии.

Това е всичко, което узнах за баба Кошле. Но малко по-късно, веднъж, като се разхождахме в Тюйлери с моята бавачка Мелани, видяхме на една пейка старата жена. Тя черпеше с тютюн някакъв инвалид. Беше сложила над бонето си вехта черна сламена шапка, каквито са се носили през 1820 година, и се бе наметнала с мръсен жълт шал на палми. Беше опряла брадичка на патерицата си и трепереше, а буцата, която закриваше окото й, се тресеше.

Носът и брадата на инвалида приличаха на щипки на рак. Те си говореха нещо.

— Да се махаме оттук — каза Мелани.

И стана от пейката. Искаше ми се да чуя какво казва баба Кошле, затова се приближих до нея.

Тя не говореше, а пееше. Или по-скоро тананикаше:

Защо ли папрат аз не съм?…