Анатол Франс
Малкият Пиер (16)

XVI
Тя докосна с ръка главата ми

Господин Морен имаше кръгло лице и дебели устни, които достигаха чак до прошарените му бакенбарди. От очите, носа, устата, от цялото му открито лице лъхаше искреност. Той се обличаше скромно, спретнато и миришеше на марсилски сапун. Господин Морен беше на средна възраст и ако като героя от баснята имаше две жени, които да се мъчат да го догонят по възраст, сигурно съпругата му госпожа Морен щеше да скубе черните му косми, защото изглеждаше по-стара от него. Освен това тя имаше по-добри обноски от него и беше много по-изискана, отколкото й се полагаше. Но аз не я обичах, защото беше тъжна.

Работеше като портиерка в една къща, съседна на къщата, в която живееха и която принадлежеше на господин Белаге. Тя седеше винаги печална и изпълнена с достойнство в портиерската си стаичка, бледото й повехнало лице навяваше мисли за някаква величествена скръб и мама казваше, че приличала на кралица Мария-Амелия^[1]. Господин Морен също беше портиер и отваряше главния вход, когато това беше необходимо. Но той смяташе, че това е най-дребното от задълженията му. Две много по-важни длъжности заемаха времето му — той беше доверен човек на господин Белаге и работеше в Камарата на депутатите. Татко толкова му се доверяваше, че понякога ме оставяше по цели сутрини при него. Господин Морен се ползуваше с уважението на всички. Целият квартал го познаваше, той беше, тъй да се рече, историческа личност, защото на 24 февруари 1848 година беше носил на ръце парижкия граф.

Известно е, че след като Луи-Филип се бе отказал от престола в полза на своя внук и след бягството на кралското семейство, орлеанската херцогиня, напускайки завладения дворец, се беше оттеглила с двете си малолетни деца — парижкия граф и шартьорския херцог, както и с група приближени, в Камарата на депутатите, където се обявила за майка на новия крал и регентка на кралството. Група републиканци нахлула шумно в залата едновременно с нея. Застанала права в подножието на трибуната и уловила за ръце двете си деца, херцогинята чакала събранието да гласува правата й. Ръкоплясканията, раздали се при нейната поява, бързо стихнали. Мнозинството гледало неодобрително на регентството. Председателят Созе наредил всички външни лица да излязат. Принцесата бавно се отстранила от трибуната, но подтикната от честолюбие или от майчина любов, тя решила да запази въпреки опасностите правата на своя син, затова отказала да излезе, изкачила се по стъпалата на централното стълбище до върха на амфитеатралната зала и там, като разгърнала някакъв лист, се опитала да говори. Тази дребничка жена, тъй бледа под дългите вдовишки воали, можела да трогне сърцата, но не притежавала необходимите качества да завладява масите. Никой не я слушал, едва я виждали сред безразборно шумящите тълпи, притискащи се около нея. Изведнъж се разнесъл страхотен шум, който нараствал навън, усилвал се, приближавал се, през вратите, избити с удари на прикладите, нахлул народът, студентите, националната гвардия и всички викали:

— Долу Бурбоните! Долу кралят! Да живее Републиката!

В коридора се разнесли изстрели. И през буйните викове и гърмежите обзети от уплаха уши доловили далечен шум, глух и все още слаб, но все по-застрашителен — като океан се надигали човешките вълни, които се блъскали в стените на двореца. Скоро се влял нов поток хора, но този път през галерията за зрители, и наводнил залата. Жадни за мъст, въоръжени тълпи с копия, с ножове и с пистолети надавали викове. На трибуната бил застанал Ламартин, когото подозирали (съвсем неправилно) в защита на Регентството, дулата на пушките и окървавените острия на сабите се насочили към него. Изплашените депутати се втурнали към изходите. Лавината на бегълците повлякла орлеанската херцогиня с децата й и я изблъскала към вратичката вляво от председателското място, отнесла я в тесния коридор, тя била изпотъпкана, задушена между бягащите депутати и нахлуващия народ, притиснали я до стената, разделили я от децата й, най-сетне паднала полупримряла в подножието на стълбището. Морен, който тогава също бил в коридора, чул виковете на някакво дете и видял малкия парижки граф повален на пода, стъпкан от тълпата. Той го взел на ръце, пренесъл го през залите и вестибюлите и го пуснал през един нисък прозорец, гледащ към градината, в ръцете на един от адютантите, който търсел принцовете. В същото време херцогинята се била добрала до една от приемните и с пълно гърло зовяла децата си. Донесли й парижкия граф и я уведомили, че шартърският херцог е в безопасност, преоблечен като момиче и скрит на тавана, под самия покрив на двореца.

Такъв беше разказът на господин Морен. Той често го повтаряше и винаги завършваше със следното разсъждение:

— Орлеанската херцогиня прояви при тези обстоятелства нечувана смелост и такава духовна сила, на каквато малко мъже са способни. Ако беше осемнадесет дюйма по-висока, синът й щеше да стане крал. Ама беше много дребничка. Не се виждаше сред тълпата.

Най-доброто доказателство за уважението, с което моите родители се отнасяха към семейство Морен, е обстоятелството, че те ми позволяваха да стоя у тях, колкото ми се иска, при все че иначе много зорко следяха с кого дружа. Техните забрани ме притесняваха. Така например на етажа над нас живееше госпожа Мозер, която всички одумваха, тя седеше по цели дни сама, без да прави нищо в квартирата си, подредена като турска къща, винаги беше напарфюмирана, облечена в розов пеньоар, обута в небесносини, обшити със сърма чехли. При всеки удобен случай ме викаше при нея, за да се позабавлява. Лениво изтегната на дивана, тя обичаше да ме прегръща, да си играе с мен. Направо бих казал, че тя ме подмяташе с краката си във въздуха като паленце, но ми идва на ум, че не бях чак толкова дребосъче и навярно подобна представа ми е вдъхнала картината „Жимблет“ на Фрагонар, видяна от мен, когато красивите крака на госпожа Мозер отдавна вече почиваха навеки. Възпоминанията от различни години често се наслояват в паметта, сливат се и създават една обща картина. Ето какво се мъча особено старателно да избягна в тази книга, чието единствено достойнство безспорно ще бъде точността. Госпожа Мозер ми даваше бонбони, разказваше ми приказки за разбойници, пееше ми романси. Лошото е, че родителите ми забраняваха да отговарям на любезностите на тази дама и ме заплашваха с най-строго наказание, ако някога прекрача прага на турския апартамент, изпълнен с багри и сладостни ухания. Забранено ми беше също така да се катеря на тавана и да влизам в ателието на господин Менаж. Мелани обясняваше тази забрана с белите ръце и крака и скелетите, които господин Менаж бил накачил по стените на ателието си. Това естествено не беше единственото злодеяние, в което моята бавачка обвиняваше своя съсед художника. Тя се оплака един ден на господин Данкен, че проклетият Менаж не я оставял да спи — по цяла нощ той и приятелите му свирели дива музика. А кръстникът ми обясни на ухото на простодушната женица — как не го беше срам да й се присмива, — че художниците не само пеели и танцували цялата нощ, ами пиели запален пунш в човешки черепи. Самата Мелани никога не лъжеше, затова и през ум не й минаваше да се усъмни в думите на кръстника ми. Ето как художникът беше очернен още повече заради ужасните си постъпки в очите на почтената прислужница. Една вечер, като се прибирала в стаята си със свещ в ръка, Мелани видяла на вратата си нарисуван с тебешир Амур, лъкът и колчанът му висели между крилата и той чукал умолително с малкия си юмрук на затворената врата. Твърдо убедена, че господин Менаж е нарисувал тази оскърбителна рисунка, тя го нарече безсрамен чешит и ми забрани отново каквато и да било близост с подобен негодник.

С една дума, малко хора бяха достойни да дружат с мен.

Не биваше да играя в двора с детето на готвачката на господин Белаге малкия Алфонс, който имаше богато въображение и беше дързък по характер, но беше с лоши обноски, говореше неприлично, биеше се с юмруци като нехранимайко и скитосваше. Алфонс ме заведе един ден в хлебарницата на улица Дофин, познавал се с фурнаджията, той продаваше останалите от просфората трохи по за едно петаче — платих аз, защото бях богат. Разделихме си трохите в престилките, по пътя Алфонс изяде всичко. Това приключение предизвика строги укори и аз престанах да се виждам с Алфонс. Беше ми забранено също така да дружа с Оноре Дюмон. Той беше син на държавен съветник, от добро семейство, хубав като картинка, но жесток към животните и с извратени наклонности. Забраниха ми да се срещам дори със семейство Комон, които вечно търчаха в кухнята — и бащата, и майката, и синът, и дъщерята, и кучето, и котката — и бяха страшно дебели и самодоволно ухилени, от деня, когато тайно от вечно задрямалите Комонови измих на помпата мастилниците и се измокрих от глава до пети. За това пък имах пълната свобода да се срещам колкото искам със съпрузите Морен.

Аз много не се възползувах от тази свобода, що се отнася до госпожа Морен с посивелите коси, сресани като на кралица Мария-Амелия и с продълговатото и мрачно лице, по-жълто от лимон и навяващо тъга и униние. Ако поне можеше да прави впечатление на заобикалящите я с безкрайната си дълбока и неясна тъга, с красивото си отчаяние, госпожа Морен сигурно щеше да ми хареса и да ме привлече, тъй като тогава всичко извън обикновените норми ми харесваше. Но тъгата на госпожа Морен беше равна, сдържана, монотонна, посредствена. Тя проникваше в мен като ситен дъждец и ми смразяваше кръвта. Госпожа Морен никога не излизаше от тясната, ниска, влажна портиерска стая, намираща се до пътната врата, единственото забележително нещо в нея беше леглото, отрупано с толкова сламеници, дюшеци, завивки, одеяла, възглавници, пухени юргани, че ми се струваше невъзможно човек да легне там и да не се задуши. Подозирах, че господин и госпожа Морен, които спяха всяка нощ в това легло, дължат чудотворното си избавление на клончето чимшир, боднато зад кръста на един порцеланов съд със светена вода, поставен над това смъртно ложе. Венче от портокалов цвят под стъклен похлупак красеше ореховия скрин. На черната мраморна камина, също под похлупак, беше поставен особен часовник — нито в турски, нито в готическн стил, той служеше за основа на една позлатена група фигурки, която, както ми обясняваше госпожа Морен, представлявала „Матилд се обрича на Малек-Адел сред урагана на пустинята“. Не разпитвах нищо повече не защото не бях любознателно и любопитно момче, но тази недоизказана история ме очароваше със загадъчността си. Не си я изясних и по-късно, но имената на Малек-Адел и на Матилд са свързани в паметта ми с миризмата на варен праз, на пържен лук и на пушек, която се носеше в портиерската стая на госпожа Морен. Тази почитаема дама готвеше тъжно на една ниска печка, чиято тръба изпускаше пушек, затова винаги беше задимено. Най-забавното нещо при нея беше да я гледам как обира пяната на вареното месо и как бели морковите, грижливо и съвсем тъничко, което показваше, че е пестелива. Точно обратното, обичах да стоя с господин Морен.

Когато нарамваше четките, перата и метлите и се готвеше да прибере и да изчисти някоя от стаите — нещо, което много обичаше, — той се ухилваше радостно, кръглите му очи блясваха, широкото му лице засияваше, в него се проявяваше нещо от домакинския героизъм на Херкулес в Елида. Ако имах щастието да го издебна в такова време през деня, увисвах на грубата му космата ръка, миришеща на марсилски сапун, изкачвахме се заедно по стълбата и влизахме в някой апартамент, поверен на грижите му, докато господарите и прислугата им отсъствуваха. Две от тези жилища помня и до днес.

Като днес виждам широката всекидневна на графиня Мишо, изпъстрените с видения огледала, мебелите й, покрити с бели калъфи, и портретът на един генерал в парадна униформа сред оръдеен дим и дъжд от картечи. Морен ми обясни, че на тази картина бил нарисуван с всичките му отличия генералът граф Мишо при Ваграм. Третият етаж повече ми харесваше. Това беше временното жилище на граф Колона Валевски. Там имаше безброй странни и очарователни неща: китайски човечета, копринени перденца, лакирани паравани, наргилета, турски лули, бойни доспехи, яйца от камилска птица, китари, истински ветрила, портрети на жени, меки дивани, плътни завеси. И докато аз се чудех на всичките тези непознати неща, Морен ми обясняваше малко надуто, че граф Валевски бил същински лъв. Бил живял дълго в Англия, известно време в Париж, а сега се готвел да замине за Италия, където бил назначен посланик. Изучавах света чрез Морен.

И ето един ден, като се изкачвахме с Морен по малко тясната стълба, водеща към жилището на графиня Мишо, граф Валевски и някои други наематели, чиито имена съм забравил (често поглеждам този дом, фасадата не се е изменила. Защо ли, по каква ли неизвестна и на мен причина, поради какво ли тайно чувство не съм отишъл досега да видя дали стълбата е все още такава, каквато беше по времето на моето детство), един ден, казвам, озовавайки се с Морен между първата и втората площадка, горе се появи млада дама, която слизаше по стъпалата. Морен беше много възпитан и не пропускаше случай да ме поучи как да се държа простичко и прилично, накара ме да застана редом с него до стената и да сваля шапката си, самият той свали шапката си с пискюла.

Младата дама беше в бледокафява кадифена рокля и с индийски кашмирен шал на големи палми. Висока гиздава шапчица обрамчваше изящното й бледо лице. Тя слизаше по стълбите грациозно. Минавайки край нас, сведе към мен големите си пламенни черни очи, а после с малката си, съвсем мъничката си уста с цвета на нар, ми заговори с плътен приглушен глас, какъвто никога от никого не съм чувал. Толкова красота, толкова изразителност имаше в него.

Тя каза:

— Морен, ваше ли е това момченце?… Много е мило.

И докосна с ръката си в бяла ръкавица главата ми.

Морен й отговори, че съм дете на съседите, а тя повтори:

— Много е мило. Но родителите му да внимават: бузките му са червени, а самото то е бледо.

Тези очи, които ме гледаха толкова нежно, пламтяха в театъра „с жестокия пламък“, изгарящ Федра. Тази изящна ръка, ласкаво докоснала главата ми, с един замах повеляваше пред развълнуваните зрители да бъде погубен Пир. Рашел, засегната от болестта, от която трябваше да умре, дебнеше признаците й по лицето на едно момченце, случайно срещнато по стълбата с портиера. Аз бях малък, когато тя напусна театъра и не можах никога да я видя на сцената, но още чувствувам върху главата си малката й ръка в ръкавица.