Анатол Франс
Малкият Пиер (14)

XIV
Непознатият свят

Всеки ден следобед старата Мелани обуваше в таванската си стаичка лъснатите си ниски обувки, оправяше пред огледалото гънките на бялото си боне, поръбено с дантелки, завързваше на гърдите си черното шалче и го забождаше с игла. Гласеше се прилежно и усърдно, защото във всичко има изкуство и то винаги е трудно, а Мелани не оставяше на случайността да решава това, което според нея беше способно да предаде на човешката личност почтен и благоприличен вид, достоен за божествения й произход. Когато най-сетне се убедеше, че е задоволила всички изисквания на възрастта и на положението си, тя заключваше стаята си и двамата слизахме по стълбата, после внезапно спираше смаяно в преддверието, възклицаваше високо и бързо се връщаше пак по стълбата в мансардата, за да вземе торбичката си, която вечно забравяше. Тя никога не би излязла без тази червена кадифена торбичка, в която носеше вечната си плетка, както и ножица, конец, игли, пак оттам веднъж измъкна дори квадратен английски лейкопласт, защото си бях разкървавил пръста. В тази чантичка имаше и едно пробито петаче, един от млечните ми зъби и късче хартия, където бе написан адресът й, та, както казваше тя, ако умре внезапно на улицата, да не я занесат в моргата. На кея свивахме вляво и поздравявахме продавачката на очила госпожа Пти, която седеше наперено и неподвижно на високия дървен стол на чист въздух отстрани на витрината си, до стената на сградата на Шиме, лицето й бе помургавяло от слънцето и студа и по него винаги беше изписана някаква строга печал. При всяка среща двете жени си разменяха почти едни и същи думи, отнасящи се до това, че в природата нищо не може да се промени. Приказките им бяха все за деца, болни от коклюш, от задух или от изтощителна треска, за жени с някакви тайнствени неразположения, за надничари — жертва на ужасни злополуки. Говореха за лошото въздействие на годишните времена върху характера, за поскъпването на храната, за нарастващата алчност на хората, които от ден на ден ставали по-лоши, за безбройните престъпления, ужасили света. По-късно, като четях Хезиод, открих, че продавачката на очила на кея Малаке мислеше и говореше като древногръцките поети. Тогава обаче нейната мъдрост вместо да ме вълнува ми досаждаше и аз дърпах бавачката си за полата, за да се отървем от нея. Когато пък свиехме надясно, аз исках да се спрем пред картините, които госпожа Льотур излагаше край дървения стобор, ограждащ едно празно място, където днес се издига Художествената академия. Тези картинки ме изпълваха с удивление и възторг. И до днес, след толкова години, се вълнувам, като видя, картините: „Прощаване във Фонтенбло“, „Сътворяването на Ева“, „Планината с форма на човешка, глава“, „Смъртта на Виржини“. Но моята стара Мелани ме дърпаше напред, може би защото смяташе, че за мен е още рано да гледам такива картини, или по-скоро защото нищо не разбираше от тях. Тъй като не може да се отрече, че тя им обръщаше точно толкова внимание, колкото и кученцето Кер.

Обикновено се разхождахме в Тюйлери или в Люксембург. Когато времето беше ясно и приятно, ходехме в Зоологическата градина или до цветущия зелен хълм Трокадеро, който тогава се издигаше самотно на брега на Сена. Имаше и такива чудесни дни, в които ме водеха да си играя в градината на господин дьо Ла Б…, той ми позволяваше да се забавлявам, когато отсъствуваше. Тази прохладна пуста градина, обрасла с големи дървета, се намираше зад една прекрасна сграда на улица Сен-Доминик. Носех си широка колкото дланта ми дървена лопатка и когато тънката гладка кора на яворите започнеше да се лющи, а в подножието им дъждът размекваше земята и издълбаваше плитки лъкатушни бразди, те се превръщаха заради моите игри в ровове и пропасти, а върху тях поставях дървени мостове, строях по бреговете им с тънките олющени корички цели села, крепости, църкви, забождах тревички и клончета, които представляваха дървета, и така си правех градини, булеварди, гори, страшно се радвах на творението си.

Тези разходки в града и в предградията ми се струваха понякога бавни и монотонни, понякога разнообразни, друг път уморителни или приятни и весели. Изминавахме безкрайни разстояния по дългата блестяща улица с магазинчета от двете страни, в тях имаше пасти, захарни пръчки, свирки, хвърчила; вървяхме по Шан-з-Елизе, където минаваха колички, теглени от кози, където под звуците на латерна се въртяха дървени кончета, където в кукления театър вечният Гиньол се бореше с дявола. После се спускахме по прашни брегове, там подемни кранове разтоварваха камъни, а долу край канала едри коне теглеха плоскодънни лодки. Редуваха се изгледи, местности, преминавахме през многолюдни и пустинни, през безплодни и цветущи места. Но имаше една страна, в която мечтаех да проникна повече, отколкото във всяка друга, страна, до която от време на време мислех, че съм достигнал и която, струва ми се, никога не ще достигна. Не знаех нищо за нея, но бях сигурен, че щом я видя, ще я позная. Не си въобразявах, че е по-хубава и по-приятна от тези, които знаех, напротив дори, но тя беше съвсем различна и аз пламенно копнеех да я открия. Тази страна, този свят, който ми се струваше недостъпен и в същото време близък, не беше божественият мир, за който ми разказваше мама. За мен този невидим духовен свят се сливаше с видимия осезаем свят. Бог отец, Исус, Дева Мария, ангелите, светците, блажените в рая, душите в чистилището, дяволите, грешниците, осъдени на вечни мъки, съвсем не ми се струваха толкова тайнствени. Знаех историята им и навсякъде виждах изображенията им. Само на улица Сен-Сюлпис имаше хиляди такива картини. Не! Светът, който ми вдъхваше безумно любопитство, светът на моите мечти беше непознат, мрачен, безмълвен и само мисълта за него ми вдъхваше сладостен страх. С малките си крачета не можех да се добера до него, а моята стара Мелани, колкото и да я дърпах за полата, едва-едва ситнеше. Въпреки това не се обезсърчавах, надявах се един ден да проникна в тия области, към които толкова се стремях и от които толкова се боях. В някои минути по някои места ми се струваше, че трябва да направя още няколко стъпки и ще ги достигна. Служех си с хитрост и със сила, за да увлека след себе си Мелани и когато добрата женица се опитваше да се върне, грубо я дърпах към загадъчните граници с риск да й скъсам роклята, тя не разбираше нищо от моя свещен гняв и се плашеше, че ми е лошо на сърцето и на разума, вдигаше към небето очи, изпълнени със сълзи. Не можех да й обясня какво искам. Не можех да й извикам: „Още една крачка и ние ще проникнем в безимената страна“. Уви! Колко пъти оттогава съкровената тайна на моето желание е разяждала отчаяно душата ми!

Разбира се, не се опитвах да начертая във въображението си картата на Неизвестното, не знаех какво география, но все пак ми се струваше, че откривам някакви допирни точки между непознатия и нашия свят. И тези предполагаеми граници не бяха много далеч от мястото, където живеех. Не зная по какво ги познавах, може би по това, че бяха необикновени, по неспокойния им чар, по смесеното със страх любопитство, което ми вдъхваха. Една от тези граници, които никога не успях да премина, беше отбелязана с две къщи с железни огради, отличаващи се от другите къщи — две каменни къщи, тежки, тъжни, с красиви фризове, изобразяващи жени, които безмълвно се държаха за ръце сред огромни щитове. И дори в действителност там да не се намираше границата на осезаемия свят, всъщност това беше една от границите на Париж, построена по времето на Луи XVI от архитекта Льоду — заставата Анфер^[1]. Във влажната градина на Тюйлери, недалеч от притаилия се в сянката на кестените мраморен глиган, под каменната тераса край реката има ледена пещера, в нея спи бяла жена, с усукана около ръката й змия. Представях си, че тази пещера се свързва с непознатия свят и за да сляза в него, трябва да вдигна един тежък камък. В избата на нашата къща имаше една врата, винаги ми трепваше нещо, като я погледнех, тя почти не се отличаваше от съседните врати, ключалката й беше ръждясала, на прага и в процепите на гниещите дъски лъщяха мокрици, но за разлика от другите врати, никой не беше виждал отворена. Така е с всички врати, водещи към загадката, те никога не се отварят. И най-сетне в стаята, където спях, понякога от цепките на паркета се надигаха някакви странни видения, всъщност може би не видения, а сенки, не дори и сенки, а някакъв полъх, който ме изпълваше с ужас и можеше да идва само от този непознат свят, тъй близък и тъй недостъпен. Сигурно това, което разказвам, не е ясно. Но сега аз разговарям само със себе си и този път се слушам с любопитство, с вълнение.

Понякога се отчайвах, че няма да открия мечтания непознат свят, и се мъчех да науча нещо за него по това, което са ми разказвали. Един ден Мелани плетеше на една пейка в Люксембургската градина, запитах я дали не знае какво има в пещерата, където спи бялата жена с усуканата около ръката й змия, зад вратата, която никой никога не отваря.

Мелани явно не ме разбра.

Аз настоявах упорито.

— Ами зад двете къщи с каменните жени какво има?

Понеже не получих отговор, опитах се да й поставя въпроса по друг начин.

— Мелани, разкажи ми някоя приказка за непознатата страна.

Мелани се усмихна.

— Мили господинчо, не знам никаква приказка за непознатата страна.

И понеже продължавах да й досаждам, тя каза:

— Слушай, моето момченце, ще ти изпея една песничка.

И тя тихичко запя:

Друже Гийори,

кой те умори?

Уви! В живота, този цар на превращенията, аз си останах завинаги момчето, което питаше бавачката си за никому неизвестни неща. Влача дългата верига на дните и все се мъча да открия непознатия свят. Търся го по време на всичките си разходки. Колко пъти, когато съм бродил по брега на сребристата Жиронда, когато съм скитал в лъкатушния океан на лозята с моето другарче, с моето мило приятелче рижото кученце Мици, колко пъти съм потръпвал при всеки нов завой, при всяка неизследвана пътека! Ти си ме виждал, Мици, как на всяко кръстовище, на всеки завой от пътя, на всяка извивка от пътечката в гората дебнех да открия страшното, безформено, неприличащо на нищо видение, което би могло да ме утеши в миговете на умора от живота. А ти, скъпи друже, братко мой, нима и ти не търсеше нещо, което никога не намери? Не успях да отгатна всичките тайни на душата ти, но в нея открих нещо много общо с моята душа, затова си мисля, че и тя беше неспокойна и измъчена. И ти като мен все напразно търсеше. Но колкото и да търсим, винаги намираме само себе си. За всеки един от нас светът е това, което се съдържа в нас самите. Клети Мици, в твоите търсения не ти помагаше човешки мозък с многобройни гънки, изкуството на думите, безбройните научни пособия и всичките съкровища за съзерцаване, които се съдържат в книгите ни. Твоите очи угаснаха и с тях угасна онзи свят, за който ти не знаеше почти нищо. О, ако скъпата ти малка сянка би могла да ме чуе, аз бих й казал: „Скоро и моите очи ще се затворят завинаги, без да съм научил повече от теб за живота и за смъртта“. А колкото до до този непознат свят, за който мечтаех някога, имал съм право, когато бях малък, да мисля, че е някъде наблизо. Непознатият свят ни окръжава, той е всичко, което е извън нас. И понеже не можем да излезем от самите себе си, никога няма да го достигнем.