Анатол Франс
Малкият Пиер (1)

I
Jncipe, parve peur, risu cognoscere matrem^[1]

 

Мама често ми е разправяла най-различни случки, станали по време на раждането ми, които на мен съвсем не ми се струваха толкова важни, колкото на нея. Никога не съм се вслушвал особено внимателно в думите й, затова ми е трудно да си ги припомня.

За всяко раждащо се бебе

и акушерка е потребна

наред с клюкарките безчет…^[2]

Тъй или иначе, доколкото може да се вярва на дочутите приказки, обичаят, за който се говори в тия стихове на един стар парижанин, явно все още ще е бил в сила в края на властвуването на Луи-Филип. Защото в спалнята на госпожа Нозиер множество уважаеми дами се били събрали да изчакат появата ми на бял свят. Това се случило през април, времето било още хладно. Четири-пет жени от махалата, между които книжарката госпожа Комон, вдовицата Шандьолие и госпожа Данкен, подклаждали огъня в камината и си пийвали греяно вино, докато мама се превивала от родилни болки.

— Викайте, госпожа Нозиер, викайте колкото ви глас държи — насърчавала я госпожа Комон, — така ще ви олекне.

Понеже госпожа Шандьолие нямало къде да остави дванадесетгодишната си дъщеря Елвир, била я довела в стаята на мама и непрекъснато я карала да излиза навън, защото се страхувала да не би да се явя внезапно пред очите на такава млада госпожица — представяте ли си колко неприлично щяло да бъде!

Разказвали са ми още, че всичките тези дами съвсем не си държали езика зад зъбите и бърборели какво ли не, както обичат да бърборят жените, откак свят светува. Госпожа Комон словоохотливо разправяла, макар на майка ми да не й е било приятно да слуша, ужасни истории за „уроките“. Една нейна позната по време на бременността си срещнала безног просяк, който се тътрел, държейки в ръце налъми, и родила дете без крака. Тя самата, преди дъщеря и Ноеми да се появи, се стреснала от един заек, който се шмугнал в краката й, и Ноеми се родила с остри мърдащи уши.

В полунощ болките намалели и изобщо престанали. Всички се разтревожили много, защото мама била родила преди мен мъртво дете и едва не умряла. Жените в надпревара давали съвети; старата бавачка госпожа Матиа се чудела кого по-напред да слуша. Баща ми влизал и излизал пребледнял през пет минути от стаята, без дума да продума. Отличен лекар с богат опит, самият той неведнъж израждал деца, когато се налагало, но не посмял да помогне на жена си, а извикал колегата си, стария Фурние, ученик на Кабанис. През нощта болките пак започнали.

Появил съм се на бял свят в пет часа сутринта.

— Момче — съобщил старият Фурние.

И всички стринки викнали в един глас, че и те точно това предричали.

Госпожа Морен ме изкъпала с голяма гъба в меден леген — също като по картините на старите майстори, изобразяващи раждането на Дева Мария. Всъщност истината е, че ме топнали в тава за сладко. Госпожа Морен съобщила, че имам червено петно на левия хълбок — сигурно защото на мама, когато била бременна, и се прищяло да си хапне череши от градината на леля Шосон. Дядо Фурние пък, който никак не обичаше народните поверия, й казал, че било голям късмет, дето госпожа Нозиер по време на бременността си е пожелала толкова дребно нещо, защото ако й било хрумнало да си поиска пера, накити, кашмир, каляска с четири коня, замък, дворец или парк, нямало да се намери местенце по мършавото ми телце, дето да се вместят такива грамадни желания.

— Разправяйте, каквото си щете, докторе — казала госпожа Комон, — ама на Бъдни вечер на сестра ми Малвина, която също беше трудна, й се прищяло да отговее и дъщеря й…

— Се родила с кървавица на носа, нали? — подметнал докторът.

А после посъветвал госпожа Морен да не ме повива стегнато.

Аз пък съм крещял толкова силно, че се уплашили да не се задуша.

Бил съм червен като домат и всички ме гледали какво съм проскубано зверче. Мама пожелала да ме види, понадигнала се, протегнала ми ръце, усмихнала ми се и отпуснала уморено глава на възглавницата. Така за добре дошъл съм получил от нежната й непорочна уста онази усмивка, без която никой, както казва поетът, не е достоен нито за божията трапеза, нито за ложето на богините.

Все ми се струваше, че най-забележителното събитие, станало по време на раждането ми, е появата на бял свят на Пюк (по-късно наречен Кер) едновременно с мен в съседната стая, върху стария килим. Макар да не бе породиста, майка му Финет беше много умна. Един стар приятел на баща ми, господин Аделстан Брику, либерал и привърженик на реформите, възхваляваше народната мъдрост, сочейки за пример Финет. Пюк не приличаше на майка си, която беше къдравичка, тъмна. Той беше с жълтеникава козина, с твърди къси косми, но бе наследил гъвкавостта и изключителната й съобразителност. Ние растяхме заедно и баща ми беше принуден да признае, че умствено кучето му се развива по-бързо от сина му и че в първите пет-шест години по жизнен опит и познаване на природата Пюк беше отишъл, много по-напред от малкия Пиер Нозиер. Естествено, това го огорчаваше, защото накърняваше бащинската му гордост, пък и възгледите му бяха такива, че някак си не можеше драговолно да приеме животните да притежават разум, присъщ според него само на човека.

Наполеон много се учудил на остров Света Елена, когато установил, че макар и лекар, О’Меара не бил безбожник. Ако беше срещнал баща ми, би съзрял в него лекар-духовник, способен да вярва в бог, съществуващ отделно от света, и в душа, съществуваща отделно от тялото.

— Душата — казваше той — е същината; тялото — привидност. Дори думите го изразяват: привидност е това, което се вижда, същина — това, което е скрито.

За съжаление никога не можах да се увлека по метафизиката. Моят разум бе отпечатък от разума на баща ми — като чаша, отлята от гръдта на любимата; той превръщаше във вдлъбнатини и най-пленителните изпъкнали места. Татко си беше създал възвишена представа за човешката душа и за предопределението й; смяташе, че тя трябва да витае в небесата и тази вяра му вдъхваше оптимизъм. Но във всекидневието той беше сериозен и понякога дори мрачен. Смееше се рядко, също като Ламартин, нямаше никакво чувство за хумор, не можеше да понася карикатури и не обичаше нито Рабле, нито Лафонтен. Обгърнат от някаква своего рода поетична меланхолия, той беше истински син на века — и по възгледи, и по поведение. И прическата, и облеклото му бяха в духа на тази романтична епоха. Мъжете от неговото поколение ходеха с буйно развети коси. Безспорно този безпорядък се постигаше с майсторлък в сресването; те винаги изглеждаха, сякаш са ги брулили бури и хали. Дори баща ми, който беше скромен човек, ходеше меланхолично, с буйно развети коси.

Приравнявайки се към него, аз станах песимист и жизнерадостен, след като той беше оптимист и меланхоличен. Инстинктивно правех все обратното на него. Като всички романтици, той се увличаше по неясното и неопределеното. Аз пък обикнах красотата на разума и чудесния ред на класическото изкуство. С течение на годините тези противоречия се изостриха и ние започнахме да не си разбираме от думата, естествено, без взаимните ни чувства да се изменят. Така че аз дължа на моя прекрасен баща някои свои качества и много недостатъци.

Макар да нямала кой знае колко мляко, мама искала на всяка цена да ме кърми сама. Старият Фурние, последовател на Жан-Жак Русо, й разрешил. Тя ми поднасяла гръдта си с искрен възторг. Това повлияло добре на здравето ми и ако душевните качества се придобиват с майчиното мляко, както твърдят мнозина, то аз има с какво да се похваля.

Мама беше чаровна умница, имаше прекрасна и благородна душа и труден характер. Прекалено чувствителна, силно любеща, извънредно впечатлителна, за да намери мир в себе си, тя твърдеше, че религията й носела умиротворяващо щастие.

Не обичаше да излага на показ вярата си, но беше дълбоко набожна. От любов към истината съм длъжен да кажа, че тя не вярваше в ада — но явно без да прекалява и без зла умисъл, тъй като абат Моание, нейният изповедник, не й отказваше светото причастие. Тя беше весела по природа, но бе прекарала безрадостно детство, а след това семейните грижи и тревожната майчина обич, достигаща до болезнена страст, я бяха направили мрачна по характер и подкопаваха доброто й здраве. Мама помрачи детството ми с меланхоличните си пристъпи и с вечните си сълзи. От силна обич към мен тя просто губеше ума и дума, след като всъщност беше толкова прозорлива и разсъдлива. Сякаш й се искаше да не раста, за да ме задържи винаги до себе си. И след като мечтаеше да ме види гениален един ден, в същото време се радваше, че съм глупавичък и не мога без нея. Всичко, което би могло да ми даде малко независимост и свобода, й създаваше тревога. Тя се измъчваше от безумен страх за всички опасности, на които се излагах без нея, и винаги когато се връщах с известно закъснение от някоя разходка, я заварвах с пламнала глава и с блуждаещи очи. Преувеличаваше безкрайно хубавите ми качества и неприкрито се прехласваше по всеки повод от мен, а това ме измъчваше и ме караше да се чувствувам гузен от незаслужените й похвали. Най-лошото беше, че моята мила майчина по същия начин преувеличаваше грешките и провиненията ми. Тя никога не ме наказваше, но ме упрекваше с такъв измъчен глас, че сърцето ми просто се късаше. Колко пъти само заради нея съм бил готов да си помисля, че съм прегрешил ужасно! Тя би могла да ме направи страшно мнителен, ако още отрано не бях си изработил известна снизходителност за собствено ползуване. И винаги съм бил далеч от мисълта да съжалявам за това, а, напротив, поздравявал съм се, че съм такъв. Отзивчиви към другите са само онези, които са отзивчиви и към себе си.

Кръстили ме в черквата „Сен-Жермен-де-Пре“, а кръстницата ми беше истинска фея. Наричаше се Марсел, прелестна като зората, беше се омъжила за един урод, на име Дюпон, в когото беше лудо влюбена, защото феите си падат по уроди. Тя ме ориса в люлката и веднага замина далеч, отвъд морето, със своя урод. Видях я за миг в първите дни на юношеството си като скърбящата сянка на Дидона в миртовата горичка, като лунен лъч сред поляна. Тази среща беше кратка, подобно проблясък на мълния, и до днес я пазя в спомените си обагрена и благоуханна. За кръстника си Пиер Данкен си спомням по-ясно. Още го виждам: дебел, нисък, с къдрави посивели коси, с пълни, червендалести бузи, с благи и лукави в същото време очи зад обрамчените в злато очила. Обемистият му корем а ла Гримо дьо ла Рениер^[3] беше пристегнат в жилетка на цветчета, извезана от самата госпожа Данкен. Огромната му черна копринена връзка беше навита седем пъти около врата му, а лицето му цъфтеше като букет над високата яка. Той беше видял Наполеон през 1815 година в Лион, беше либерал и се занимаваше с геология.

На една от улиците, които се спускат към кейовете на Сена, където се бе родило детето, незнаещо и до ден днешен след толкова години дали се е появило на света за добро, или за зло, сред множеството човешки същества, понесени от сивото ежедневие, гаснеше изпълнен с досада мъж — с широко чело, сурово и оголено като бретонска гранитна скала, с дълбоко хлътнали продълговати очи, обгаряли някога всичко с пламъците си, а днес едва проблясващи, един мрачен, недъгав и величав старец, прославил своето столетие — Шатобриан.

Понякога от хълмовете на Паси към същите кейове слизаше и един стар оплешивял добродушен човечец с дълга бяла коса, с пъпчиви бузи, с роза на петлика, с усмивка на уста — истински плебей, както другият беше от глава до пети аристократ. Минувачите се спираха да погледнат народния певец.

Шатобриан, католик и монархист, Беранже, привърженик на Наполеон и свободомислещ — ето двете звезди, под чиито знак съм се родил.