П. Г. Удхаус
Пълен напред, Джийвс (9)

Девета глава

Скудоумните слова на Тъпи още отекваха мъчително в гръдта ми, когато се прибрах в стаята си. Те продължиха да отекват, докато се разсъбличах и дори когато, загърнат в халат, се отправих по коридора към банята.

Не би било пресилено да се каже, че бях уязвен до дън чувствителната ми душа.

Аз не съм от тези, дето си просят похвали. Обожанието на тълпите значи много малко за човек като мен. Но все пак, когато си се нагърбил с нелеката задача да помогнеш на закъсал приятел в несгоден час, доста е жегващо да видиш как признанието се отдава на личния ти прислужник, особено ако същият системно пропуска да опакова в багажа хорските бели френски сака̀.

Но след като поплясках и поцапах из порцелановата вана, спокойствието ми започна да се възвръща на трона си. Винаги съм забелязвал, че в моменти на душевна съсипия нищо не успокоява наранения дух така, както една хубава доза сапун и вода. Не че пях във ваната, но от пеенето ме делеше само един сапунен мехур.

Душевната болка, причинена от нетактичните думи, осезаемо утихна.

За това ново и по-ведро състояние на духа немалко допринесе и едно гумено пате, което открих в сапунерката — вероятно забравена собственост на невръстен гост на имението. Залисан с това и онова, аз от години не си бях играл с патета във ваната и затова със задоволство открих, че преживяването е крайно ободрително. На заинтересованите мога да спомена, че ако натиснете патето с гъбата под водата и след това рязко го пуснете, то изхвръква нагоре така забавно, че не може да не разсее и най-угрижения. Десет минути подобно занимание и аз се завърнах в спалнята си почти в обичайното за Бъртрам розово настроение.

Джийвс разстилаше върху леглото вечерните одеяния и поздрави младия господар с обичайната си вежливост.

— Добър вечер, сър.

Отвърнах в същата приветлива гама.

— Добър вечер, Джийвс.

— Надявам се, че сте пътували приятно, сър.

— Много приятно, благодаря, Джийвс. Подай ми, моля те, един-два чорапа.

Той изпълни молбата ми и аз отпочнах обличането.

— Е, Джийвс — казах, посягайки към бельото, — ето ни пак в Бринкли Корт.

— Да, сър.

— Доста гъста каша май са забъркали в това китно селско кътче.

— Да, сър.

— Разривът между Тъпи Глосъп и братовчедка ми Анджела ми се вижда доста сериозен.

— Да, сър. Мнението на прислугата клони към мрачна оценка на ситуацията.

— И несъмнено това те навежда на мисълта, че ще трябва да зарежа всичко, за да размотая кълбото.

— Да, сър.

— Грешиш, Джийвс. Държа кашата здраво под свой контрол.

— Изненадвате ме, сър.

— Знаех си, че ще те изненадам. Да, Джийвс, мислих по въпроса, докато пътувах насам, и резултатът радва окото. Току-що беседвах с господин Глосъп и всичко е уредено.

— Наистина ли, сър? Дали не бих могъл да запитам…

— Наясно си с методите ми, Джийвс. Приложи ги. А ти самият посвети ли време на проблема? — запитах аз, след като се вмъкнах в ризата и се заех да оправям вратовръзката.

— О, да, сър. Винаги съм бил привързан към госпожица Анджела и за мен би било изключително приятно да мога да й бъда от полза.

— Похвално. Предполагам обаче, че нищо не си измътил.

— Не бих казал, сър. Усилията ми бяха възнаградени с хрумване.

— И какво беше то?

— Допуснах, че сдобряване между господин Глосъп и госпожица Анджела би могло да се постигне чрез въздействие върху онзи инстинкт, който подтиква младите джентълмени при възникване на опасност да се втурват на помощ на…

Наложи се да пусна вратовръзката, за да вдигна ръка. Бях шокиран.

— Само не ми казвай, че си паднал до нивото на изтъркания номер със спасяване на любимата от удавяне? Не спираш да ме изненадваш, Джийвс. Изпълваш ме с почуда и болка. Говорих с леля Далия и тя с крайно презрение изрази предположението, че ще метна Анджела в езерото, а сетне ще бутна вътре и Тъпи с цел да я измъкне. Аз обаче й дадох недвусмислено да разбере, че подобно предположение е оскърбление за моята интелигентност. И ето че сега, ако думите ти наистина крият онзи смисъл, който прочитам в тях, ти замисляш тъкмо такъв печен-недопечен сценарий. Недей така, Джийвс.

— Не, сър. Не е същият. Но ми дойде наум, докато се разхождах из имението и минавах покрай сградата, където виси камбаната за тревога в случай на пожар, че една ненадейна пожарна тревога през нощта може да подтикне господин Глосъп да се опита да помогне на госпожица Анджела да се спаси.

Потреперих.

— Вятър работа, Джийвс.

— Но, сър…

— Нищо не струва, уверявам те. Да оставим тази тема.

Завърших възела в мълчание. Твърде развълнуван бях, за да мога да говоря. Знаех, разбира се, че от известно време този човек не е във форма, но изобщо не бях допускал, че вече за нищо не става. Спомних си някои от ловките му ходове от миналото и потреперих ужасѐн пред гледката на сегашната му немощ. Само крачка го делеше от тапицираната в меко килия на специализирано здравно заведение. Уви, отново старата тъжна история. Години наред мозъкът лети с шеметно превишена скорост, а после изведнъж кормилото отказва и той се разплесква в канавката.

— Излишно сложно — казах аз, като се опитвах да представя нещата във възможно най-мека светлина. — Старият ти недостатък. Толкова ли не виждаш, че е прекалено заплетено?

— Възможно е, сър, предложеният от мен план наистина да търпи подобна критика, но faute de mieux…

— Не разбирам, Джийвс.

— Френски израз, сър, означаващ „поради липса на нещо по-добро“.

Само преди миг бях чувствал към тези огризки от някогашния бляскав мислител кротка жал. Но последните думи накърниха Устърското ми самолюбие и предизвикаха жлъчен ответ.

— Отлично разбирам значението на израза faute de mieux, Джийвс. Ненапразно прекарах неотдавна два месеца сред нашите съседи галите. Освен това този конкретен израз го помня от училище. Недоумението ми бе предизвикано от това, че изобщо не може да става и дума за faute de mieux. Къде виждаш някакво faute de mieux? Не ти ли казах, че съм уредил всичко?

— Да, сър, но…

— Какво „но“?

— Ами, сър…

— Говори, Джийвс, говори. Готов съм, дори съм нетърпелив да чуя мнението ти.

— Ами, сър, ако разрешите да ви напомня, че в миналото вашите планове невинаги са се увенчавали с неизменен успех…

Настъпи тишина — доста напрегната, — през която облякох жилетката си с подчертан маниер. Заговорих едва след като нагласих токичката на гърба.

— Вярно е, Джийвс — рекох с официален тон, — че веднъж или дваж в миналото се подхлъзнах по нанадолнището. Това обаче се дължеше единствено на лош късмет.

— Наистина ли, сър?

— В настоящия случай успехът ми е гарантиран и аз ще ти кажа защо. Защото планът ми се основава на психологията на индивида.

— Наистина ли, сър?

— Джийвс, престани с това „Наистина ли, сър?“ Звучи направо като „айде, бе!“ Коригирай този си навик, Джийвс.

— Непременно, сър.

— Та ти казвах, че съм нагласил всичко. Интересува ли те да чуеш какви стъпки съм предприел?

— Много, сър.

— Слушай, тогава. Препоръчах на Тъпи тази вечер да не докосва храната.

— Моля, сър?

— Хайде сега, Джийвс, не може да не схващаш идеята ми, макар че теб самия тя никога не би споходила. Забрави ли онази телеграма, която изпратих на Гъси Финк-Нотъл с указание да отбягва колбаси и шунка? Тук случаят е същият. Отблъскването на недокоснати чинии, пълни с храна, е всепризнат признак на любовна мъка. Няма начин да не вкара заека в капана. Толкова ли не виждаш?

— Ами, сър…

Намръщих се.

— Не искам да останеш с впечатлението, че постоянно критикувам изразните ти средства, Джийвс, но се налага да те уведомя, че това „ами, сър“ е в много отношения точно толкова неприятно, колкото и онова твое „наистина ли, сър?“ И двете са пропити от зле прикрит скептицизъм. Подсказват липса на вяра в моята преценка.

— О, не, сър.

— Ами така звучи. Защо мислиш, че планът няма да успее?

— Боя се, че госпожица Анджела просто ще отдаде въздържанието на господин Глосъп на стомашно неразположение, сър.

Не бях се сетил за това и трябва да призная, че за миг се стъписах. След това се съвзех. Видях какво се крие на дъното. Жегнат от осъзнаването за собствената си некадърност, този човек просто се опитваше да слага пръти в колелата на моя прогрес. Реших да го разпердушиня, без изобщо да го жаля.

— Нима? — рекох. — Това обаче не променя факта, че не си ми приготвил сакото, в което възнамерявам да се кипря тази вечер. Бъди така добър, Джийвс — продължих аз и посочих обичайното вечерно сако или смокинга, както го наричаме на Лазурния бряг, провесен на закачалка от дръжката на гардероба, — бъди така добър да прибереш това в гардероба и да извадиш бялото с бронзовите копчета.

Той ме изгледа многозначително. И като казвам многозначително, имам предвид, че в очите му имаше леко почтителен, но все пак надменен блясък, а по лицето му пробегна мускулно свиване, което с прискърбие се налага да определя като кротко подсмихване. Последвано от леко покашлюване.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, сър, че поради недоглеждане съм пропуснал да опаковам дрехата, за която говорите.

— Знам, Джийвс — рекох аз, като се изсмях изпод лениви клепачи и изчетках прашинка от безукорните мешлинови дантели. — Но аз не пропуснах. Ще го намериш на един стол в дрешника.

Информацията, че долните му машинации са се провалили и нещата в крайна сметка са се оказали в мои ръце вероятно го прониза като нажежен шиш, но сурово изсеченото му лице не трепна. То въобще рядко трепти. Както казах на Тъпи, в тежки времена Джийвс надява непроницаема маска и излъчва печалната сдържаност на препариран лос.

— Можеш да го донесеш.

— Много добре, сър.

— Давай, Джийвс.

Тъй че поех към дневната с милото старо бяло сако, уютно обвило плещите ми.

Там заварих леля Далия, която ме чу да влизам и вдигна очи.

— Привет, скръб за окото — приветства ме тя сърдечно. — На карнавал ли си тръгнал?

Не схванах смисъла на думите й.

— За сакото ли говориш? — опитах се да разузная.

— За него ами. Приличаш на участник в миманса от второто действие на пътуваща музикална комедия.

— Не се ли възхищаваш на моето сако? — не вярвах аз на ушите си.

— Не се.

— Но в Кан му се.

— Тук не ти е Кан.

— Ама, по дяволите…

— Добре, добре. Няма значение. Носи го колкото щеш. Щом толкова непоколебимо си решил да разсмееш иконома ми, карай. И без това нищо вече няма значение.

Гласът й преливаше от „где ти е, смърте, жилото“^[1], което ми се стори неприемливо. Прекалено рядко натривам носа на Джийвс по гореописания съкрушителен начин и когато успявам, обичам да виждам наоколо си щастливи, усмихнати лица.

— Горе опашката, лельо Далия — бодро настоях аз.

— Горе друг път — прозвуча мрачният отговор. — Току-що имах разговор с Том.

— Каза ли му?

— Не, слушах го. Не мога да събера смелост да му кажа.

— Още ли е бесен за данъка?

— Бесен е най-точната дума. Заяви, че Цивилизацията е пред разруха и че мислещите хора могат да го прочетат на стената.

— На коя стена?

— Цитирам Стария завет, тъпчо. Пирът на Валтазар.^[2]

— А, ясно. Често съм се питал как са му спретнали оня номер. Вероятно с огледала.

— Бих искала и аз с помощта на огледала да съобщя на Том за оная работа с бакарата.

Имах с какво да я утеша. Бях напипал грешката й след продължителни размишления. Намерението й да признае всичко на чичо Том бе крайно осъдително. Щеше да спечели много повече, ако упражняваше мълчалива сдържаност.

— Не виждам защо трябва да споделяш, че си потрошила толкоз пари на бакара.

— А ти какво предлагаш? Да оставя „Будоарът на милейди“ да прави компания на неговата Цивилизация в сгромолясването? Защото точно това ще се случи, ако до следващата седмица не осигуря наличните. Печатарите от няколко месеца вече ми се зъбят.

— Не следиш мисълта ми, древна отломко. Слушай. Доколкото разбирам, чичо Том открай време финансира „Будоарът на милейди“. След като е плащал безропотно в продължение на две години, редно е вече да е свикнал. Просто му поискай парите и толкоз.

— Поисках му ги. В деня, когато тръгнах за Кан.

— И той не ти ги даде?

— Даде ми ги, разбира се. Нали тях загубих на бакара.

— О! Не знаех.

— Какво ли знаеш?

Верноплеменническата преданост не ми позволи да реагирам подобаващо.

— Ц-ц-ц! — изрекох само.

— Какво каза?

— Казах „ц-ц-ц!“

— Повтори го още веднъж и ще те оставя на място. Страданията ми са непоносими и без твоето цъкане. Ако трябва да се цъка, аз ще имам грижата.

— Добре де, добре.

Постоях, потънал в мисли. Бях потресен до дън душа. Ако си спомняте, тази вечер сърцето ми вече кървя веднъж за леля Далия. Сега пак му се наложи. Знаех колко дълбоко е привързана към списанието си. Да го види опнало крака в канавката бе все едно да гледа как любимата й рожба се дави за трети път в едно и също блато. А нямаше съмнение, че ако не бъде внимателно обработен, чичо Том щеше да предпочете сто „Будоара“ да се сгромолясат, отколкото да се нагърби с финансовия удар.

И тогава прещраках, че положението може да се уреди. Тази моя леля, реших аз, трябва просто да влезе в крак с другите ми клиенти. Тъпи Глосъп щеше да се откаже от вечерята, за да размекне сърцето на Анджела. Гъси Финк-Нотъл щеше да последва примера му, за да направи красиво впечатление на младата Басет. А леля Далия трябваше да се въздържа от чревоугодието, за да бръкне в портфейла на чичо Том. Защото голямата красота на замисъла се състоеше в това, че можеше да се приложи спрямо неограничен брой доброволци. Каквото за един, това за всички, колкото повече, толкова по-весело и гарантирано удовлетворение при решаването на всеки проблем.

— Сетих се — възкликнах аз. — Има само един изход. Яж по-малко.

Тя ме изгледа умолително. Очите и овлажняха от непролети сълзи.

— Трябва ли точно сега да плещиш глупости, Бърти? Няма ли поне за малко да спреш? Само тази вечер, заради леля Далия!

— Не са глупости.

— Не са по твоите стандарти, но…

Разбрах какво става. Не бях се изяснил достатъчно.

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Не се бой. Планът ми е същински бисер. Когато казах „яж по-малко“, имах предвид да не слагаш троха в уста тази вечер. Просто стой на масата с изтерзан вид и отказвай всяко поредно блюдо с отчаян жест на примирение. Чичо Том ще забележи липсата на апетит и съм готов да се обзаложа, че след вечеря ще дойде при теб и ще каже: „Далия, миличка, забелязах, че нищо не яде на вечеря. Случило ли се е нещо, Далия, миличка?“ „Ами, да, Том, миличък“, ще отговориш ти. „Колко мило от твоя страна, че ме питаш, миличък. Истината е, миличък, че съм ужасно разтревожена.“ „Миличка“, ще каже той…

Тук леля Далия ме прекъсна, за да вмъкне, че ако се съди по диалога им, тези Травърсови са първи лигльовци. Освен това пожела да изясни кога ще стигна до същината на въпроса.

Изгледах я.

— „Миличка“ — натъртих, — „мога ли да направя нещо за теб?“ На което ти ще отговориш, че може, като извади чековата книжка и започне да пише.

Наблюдавах я внимателно, докато говорех и с удоволствие отбелязах внезапно изгрялото в очите й уважение.

— Бърти — рече тя, — това си го бива.

— Вече ти обясних, че не само Джийвс има мозък в тази къща.

— Струва ми се, че ще мине.

— Трябва да мине. Препоръчах го на Тъпи.

На младия Глосъп?

— С цел да трогне Анджела.

— Браво!

— И на Гъси Финк-Нотъл, който иска да впечатли Басет.

— Виж ти! Какво неуморно малко мозъче.

— Винаги в действие, лельо Далия, винаги в действие.

— Не си глупавото магаре, за което те смятах, Бърти.

— Кога си ме смятала за глупаво магаре?

— През лятото. Да, Бърти, планът ти си го бива. Сигурно Джийвс го е измътил.

— Не го е измътил Джийвс. Престанете с тези подмятания. Джийвс няма нищо общо.

— Добре де, не се ядосвай. Да, мисля, че ще стане. Том много ме обича.

В този момент нахлу останалата част от компанията и всички вкупом се запътихме към трапезарията, където ни чакаше пир, приготвен от вълшебника Анатол.

При така стеклите се обстоятелства, когато къщата се пукаше по шевовете от разбити сърца и имаше правостоящи места само за изтерзани души, не очаквах вечерята да искри от оживление. И излязох прав. Мълчание. Униние. Бъдни вечер на Дяволския остров.

Отдъхнах си, когато свърши.

На леля Далия, която като капак на другите си грижи трябваше да се въздържа и от храна, изобщо не й беше до лековати светски брътвежи. Що се отнася до чичо Том, който и в най-ведрите си моменти наподобява птеродактил с несподелена скръб, увътрянето с пет-десет лири и очакванията му Цивилизацията да се сгромоляса всеки момент го караха да тъне в непрогледна тъжовност. Басет безмълвно ронеше хляба на трохи, без да докосва нищо друго. Анджела бе като изсечена от гранит. Около Тъпи витаеше атмосферата на осъден убиец, който се отказва от последната закуска, преди да поеме към бесилката. Що се отнася до Гъси Финк-Нотъл, не един опитен погребален агент, подведен от вида му, би се втурнал тутакси да го балсамира.

За първи път виждах Гъси след разговора ни в моя апартамент и трябва да призная, че поведението му ме разочарова. Очаквах нещо по-свежо.

Ако си спомняте, по време на споменатия разговор той де що не се закле писмено, че му трябвало само малко селска атмосфера, за да се развихри. При все това не забелязах и намек да е влязъл дори в средна за сезона форма. Продължаваше да мяза на простреляна гъска и не ми трябваше много време, за да си изясня, че първото нещо, което трябваше да направя след като се изкопча от тази морга, бе да го дръпна настрана и здравичко да го насоля.

Ако имаше човек, силно нуждаещ се от призива на бойните фанфари, това беше въпросният Финк-Нотъл.

Но при масовото напускане на опечаленото сборище го изгубих от очи и тъй като леля Далия ме заклещи в ъгъла да играем табла, не бях в състояние веднага да се впусна по петите му. Слава Богу, след като поиграхме малко, се появи икономът и я попита дали не би поговорила с Анатол, тъй че успях да се изкопча. Десет минути по-късно, след като не успях да го открия в къщата, се заех с преораването на околността и налетях на него в градината с розите.

Той вяло душеше една роза, но щом се приближих, побърза да измъкне човката от нея.

— Е, Гъси — започнах аз.

Отправих му лъчезарна усмивка, защото винаги се придържам към тази политика при вида на старо приятелче, но вместо да ми отвърне със същото лъчезарие, той ми хвърли неприязнен поглед. Отношението му ме озадачи. Сякаш не се радваше на срещата с Бъртрам. За миг продължи да ме залива с неприязън, след което проговори:

— Ти и твоето „Е, Гъси“!

Просъска го през стиснати зъби — нещо, което по правило звучи неприветливо и аз съвсем се обърках.

— Какво искаш да кажеш с това аз и моето „Е, Гъси“?

— Възхищавам се от нахалството ти да се мотаеш наоколо с „Е, Гъси“ на уста. Повече да не съм чул никакво „Е, Гъси“ от теб, Устър. И няма какво да ми се звериш. Знаеш за какво говоря. За проклетото раздаване на награди! Изхули се по най-долен начин и ми го натресе на главата. Няма да подбирам думи. Това е постъпка на смрадлива хиена.

Както вече сте забелязали, въпреки че посветих голяма част от пътуването насам на размисли за Анджела и Тъпи, не пропуснах да отделя мисъл-две и на встъпителните си думи при срещата с Гъси. Предвиждах, че в началото ще възникнат някои временни търкания, а когато се задава труден разговор, Бъртрам Устър обича да е подготвен.

Тъй че можах да отвърна с мъжествена, обезоръжаваща откровеност. Вярно, внезапното въвеждане на темата леко ме смути, защото от стреса напоследък бях позабравил раздаването на наградите, но успях бързо да се взема в ръце и както вече казах, да отвърна с мъжествена, обезоръжаваща откровеност.

— Но, скъпи ми приятелю — заявих аз, — стори ми се, че си разбрал — това е част от общия замисъл.

Промърмори нещо по адрес на замислите ми, което не схванах напълно.

— Точно така. „Изхулване“ е крайно погрешна постановка. Да не би да си си втълпил, че самият аз не желая да раздавам награди? Ако питаш мен, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Но разбрах, че благородството и великодушието ме задължават да отстъпя на заден план и да ти предоставя задачата. Осъзнах, че ти имаш по-голяма нужда от публична изява. Само не ми казвай, че това те плаши.

Гъси пресипнало избълва нещо, което за сетен път доказа, че можеш да се погребеш в дълбоката провинция и въпреки това да натрупаш богат речник. Без съмнение, човек попива едно-друго от викария, местния лекар, млекаря и т.н.

— По дяволите — продължих аз, — не разбираш ли какво ще постигнеш с това? Акциите ти ще ударят тавана. Ще стоиш на подиума — романтична, впечатляваща фигура, звездата на събитието, център на земетресението. Мадлин Басет ще си глътне езика от възторг. Ще те види в съвсем друга светлина.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Тя познава Огъстъс Финк-Нотъл приятеля на тритоните. Познава Огъстъс Финк-Нотъл кучешкия педикюрист. Но Огъстъс Финк-Нотъл ораторът ще я разлюлее из основи или аз изобщо не познавам женското сърце. Момичетата са луди по обществените фигури. Ако някой някога някому е правил услуга, това съм аз, когато ти отстъпих тази неотразимо привлекателна задача.

Изглежда се впечатли от красноречието ми. Естествено, не би и могло да бъде другояче. Пламъците зад роговите очила се потушиха и на мястото им се появи старото рибешко кокорене.

— Не знам — замислено продума той. — Бърти, произнасял ли си някога слово?

— Десетки пъти. Фасулска работа. Няма нищо страшно. Ами че аз съм говорил пред възпитанички на девическо училище.

— Не се ли притесни?

— Дори не трепнах.

— И как мина?

— Слушаха ме със затаен дъх. Направо им взех акъла.

— И не те замеряха с яйца и гнили домати?

— Нищо подобно.

Изпуша дълбока въздишка и известно време мълчаливо се взира в пълзящия наблизо плужек.

— Добре — изрече най-сетне, — може би всичко е наред. Възможно е аз да си втълпявам разни неща. Вероятно греша, като се опасявам, че това е съдба, по-страшна от смъртта. Но държа да ти кажа: перспективата да раздавам награди на трийсет и първо число от този месец превръща съществуването ми в нескончаема болка. Не съм в състояние да спя, да мисля, да ям… Което ме навежда на нова мисъл. Още не си ми обяснил ония шифровани телеграми за наденичките и шунката.

— Не бяха шифровани. Исках да не наблягаш на храната, за да може тя да разбере, че си хлътнал.

Гъси се засмя глухо.

— Разбирам. Е, и без това го правя.

— Да, забелязах на вечеря. Прекрасно.

— Не виждам нищо прекрасно. Доникъде няма да стигна. Никога няма да посмея да я помоля да се омъжи за мен. Не бих събрал смелост дори ако карам на вафли до края на живота си.

— Стига, Гъси. При тази романтична обстановка! Ако питаш мен, само шепотът на листата…

— Не те питам. Не мога.

— Я се вземи в ръце!

— Не мога. Изглежда толкова далечна, толкова недостъпна.

— Нищо подобно.

— Такава е. Особено в профил. Виждал ли си я в профил, Бърти? Този хладен, чист профил. Направо смразява сърцето на човека.

— Не го смразява.

— Смразява го. Само като го зърна и онемявам.

Говореше с тъпо отчаяние и липсата на въодушевление и висок дух беше толкова очебийна, че за момент се почувствах в безизходица. Опитите да продължа да вдъхвам смелост на този гол охлюв ми се сториха безнадеждни. И внезапно съзрях светлина в тунела. С присъщата си бърза мисъл проумях какво точно трябва да се направи, за да може тоя Финк-Нотъл да нагази в гнездото на осите.

— Трябва да бъде размекната.

— Каква?

— Размекната. Обработена. Трябва да се извърши подготвителна черна работа. Виж, Гъси, предлагам ти следното: ще се върна в къщата и ще измъкна Басет на разходка. Ще и говоря за сърцата, които копнеят по нея и ще намекна, че едно такова сърце се размотава наоколо. Ще използвам силни думи, без да пестя усилия. Ти от своя страна се навъртай наблизо и след четвърт час цъфни и поеми работата. Дотогава чувствата й ще са трепнали и без проблеми ще стигнеш до победния край. Все едно да скочиш в потеглил автобус.

Когато бях малък, в училище учихме едно стихотворение за някакъв тип, който се казвал… започваше на Пиг^[3] или нещо подобно, май беше скулптор, защото направил статуя на момиче и какво, мислите, се случило една сутрин? Пършивото нещо хоп! и оживяло. Естествено, човечецът преживял пренеприятен шок, но ви го разправям, защото имаше два стиха, които, ако си спомням правилно, гласяха:

Тя трепва. Движи се. И сякаш чувствува

в сърцето си потока на живота.

Разказвам ви всичко това, защото няма по-добро описание на случващото се с Гъси, докато изричах насърчителните си слова. Челото му се проясни, очите му заблестяха, той позагуби рибешкия си облик и се вгледа в плужека, следващ безкрайния си път, с нещо, наподобяващо благодушие.

— Схващам мисълта ти. Каниш се да ми утъпчеш пътя.

— Точно така. Ще свърша черната работа.

— Страхотна идея, Бърти. Това променя всичко.

— Напълно. Но не забравяй, че оттам нататък нещата са в твои ръце. Ще трябва да запретнеш ръкави и да я залееш с мазни слова, защото иначе язък за целия ми труд.

Нещо от старото изражение в стил „Господи, помилуй!“ сякаш се върна на лицето му. Започна да пъхти.

— Вярно. И какво, за Бога, да й кажа?

Едва овладях раздразнението си. Все пак ми е съученик.

— Проклятие, говори й за залеза.

— За залеза?

— Разбира се. Половината женени мъже, които срещаш по улиците, са започнали с приказки за залеза.

— Но какво мога да й кажа за залеза?

— Ами Джийвс изтърси нещо много уместно онзи ден. Срещнах го да разхожда кучето из парка и той ми рече: „Трептящият пейзаж от взора чезне, сър, а въздухът навява величествен покой“^[4]. Можеш да го използваш.

— Какъв пейзаж?

— Трептящ. „Т“ като „тринитротолуол“, „а“ като „артрит“…

— А, трептящ? Не е лошо. Трептящ пейзаж… величествен покой… Да, дори е доста добре.

— След това можеш да изтърсиш колко често си си мислил, че звездите са венче от маргаритки около челото на дядо Боже.

— Ти пък! И през ум не би ми минала подобна мисъл.

— Надявам се. Но тя го мисли. Пробутай и го и няма начин да не почувства, че сте от един дол крастави магарета.

— Венчето на дядо Боже?

— Венчето на дядо Боже. След това заявяваш, без да трепнеш, че здрачът винаги те натъжава. Знам, знам, че ще възразиш, но в случая, ако обичаш, да те натъжи.

— За какъв дявол?

— И тя ще те попита и тогава ще започнеш да я работиш. Защото, ще заявиш ти, животът ти е тъй самотен. Няма да е зле да направиш кратко описание на типична вечер в дома ти в Линкълншир, като подчертаеш как крачиш безцелно по поляните с тежка стъпка.

— Обикновено си седя вкъщи и слушам радио.

— Не, не седиш. Крачиш по поляните с тежка стъпка и копнееш някой да те обикне. След това споменаваш деня, когато тя се е появила в живота ти.

— Като царицата на феите.

— Чудесно — одобрително се произнесох аз. Не очаквах, че главата му може да роди толкова точно попадение. — Като царицата на феите. Браво, Гъси.

— А после?

— Е, после е лесно. Правиш предложението. Не виждам как можеш да се провалиш дори ти. На твое място бих го направил тук, в розовата градина. Отдавна е установено, че няма по-мъдър ход от вкарването на обожавания обект в розова градина по здрач. Да, няма да е зле преди това да обърнеш набързо едно-две.

— Едно-две?

— Питиета.

— Но аз не пия.

— Какво?

— През живота си не съм близвал алкохол.

Признавам, че това ме хвърли в смут. Всеизвестен е фактът, че в подобни случаи една умерена употреба е от първостепенно значение.

— В такъв случай, ще трябва да се справиш на гола лимонада.

— Пия само портокалов сок.

— Значи на портокалов сок. Кажи ми честно, Гъси, наистина ли тази мътна бълвоч ти харесва?

— Много.

— Тогава нямам какво да добавя. Сега да повторим всичко още веднъж, за да съм сигурен, че си разбрал. Започваш с гаснещия пейзаж.

— Звездите са венчето на дядо Боже.

— Здрачът те натъжава.

— Заради самотния ми живот.

— Описваш живота.

— Говоря за деня, когато я срещнах.

— Добавяш ония дивотии за царицата. Заявяваш, че имаш да й казваш нещо важно. Пускаш една-две тежки въздишки. Хващаш я за ръката. Това е.

Уверен, че е схванал сценария и че всичко най-сетне ще тръгне по реда си, аз забързах към къщата.

Но когато влязох в гостната и започнах по-подробно да разглеждам въпросната Басет, открих, че жизнерадостната веселост, с която се впуснах в тази авантюра, на бърза ръка се изпарява. Едва сега, в тясна близост с нея, проумях с какво съм се захванал. Мисълта за разходка с тази лигоч породи в стомаха ми пренеприятното усещане, че потъвам. Не можех да не си припомня колко често в Кан, когато бяхме заедно, нямо се взирах в нея с желанието някой мотоциклетист или пиян шофьор да се намеси и да облекчи страданието ми. Както вече неведнъж съм изтъквал, това момиче не бе от моята кръвна група.

Но думата на един Устър е неговият тежък кръст. Устърови могат да се тресат от страх, но никога не бягат. Само най-острият слух би доловил лекото притреперване в гласа ми, когато я попитах дали не би желала да се поразходим двамцата.

— Прекрасна вечер — отбелязах аз.

— Да, нали? Нали е прекрасна?

— Ъхъ. Напомня ми за Кан.

— Колко прекрасни бяха вечерите там.

— Прекрасни — потвърдих аз.

— Прекрасни — заяви Басет.

— Прекрасни — съгласих се аз.

С това приключи бюлетинът за времето на френската Ривиера. След минута се озовахме сред великите открити простори, тя гукаше нещо за гледката, а аз, с „Ъ, да, наистина“ на уста се чудех откъде да подхвана работата.